През лятото на 1992 година – спомням си, че беше съботен ден, се обади Здравко Найденов, режисьорът на „Всяка неделя”, който работеше при мен и след спирането на програмата. Двама пловдивчани чакали в офиса ми в парк-хотел „Москва” - носели нещо,което искали непременно да видя, но не казвали нищо повече. Имах среща в един от ресторантите на хотела и след като я приключих набързо, отидох да видя непознатите.
     Двамата внесоха в кабинета ми обемист пакет и се заоглеждаха смутено. Накрая след обичайните куртоазни уговорки, че не били сигурни дали ще го одобря, показаха тайнствения предмет.
     Харесах го веднага.
     А историята е следната. Когато през юни 1989 година властите спряха окончателно „Всяка неделя”, Красимир Русев /авторът на композицията/ толкова се ядосал, че направо изхвърлил телевизора си през прозореца. Нямало смисъл повече да гледа телевизия.
     Сетне обаче размислил, прибрал изпочупения „Юность” и започнал работа по него. Обгорил го и вместил в него моя портрет – впрочем, в една от характерните ми за онова време екранни пози.
     И досега намирам тази композиция за добра метафора за случилото се с „Всяка неделя” по онова време.
     А днес подобни зрителски жестове съвсем не са възможни.