ПОПРАВКАТА НА МЛАДЕНОВ
На 4 юли 1990 г. президента Петър Младенов направи изявление за „танковата” реплика, която в крайна сметка го принуди да подаде оставка.
В една среща, която описвам по-долу, го посъветвах да промени няколко изречения.
Най-важната поправка бе в изречението „Българският президент е атакуван заради една реплика, манипулирана и съответно тиражирана".
Младенов бързо се съгласи да го съкрати - така отпадна упоритото му твърдение, че думите му са манипулирани, и то стана: „Българският президент е атакуван заради една реплика”.
По този начин той косвено призна, че е изрекъл фаталните за политическата му кариера думи.
Предлагам на вниманието ви и целия текст на обръщението му, за да имате представа за политическото говорене в онази смутна година.
А после можете да прочетете и главата за Младенов в книгата ми „Кеворк проговаря.Необичайни срещи”.
ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
Младенов отговори на Живков / Бел.: На интервюто на Живков във „Всяка неделя” на 28 септември 1997 г./ в пловдивския вестник „Марица” / отговорът му бе препечатан и в „Дума” на 1 октомври, „Живков лъже”/:
„Тодор Живков лъже. На 10 ноември 1989 година България беше с 10 милиарда и 850 милиона долара външен дълг – това е истината и той не може да я отрича.”
Според Младенов, Живков си е вкарал автогол, щом твърди, че го е държал на поста му външен министър по милост, заради болестта ум.
„Живков наистина не е добре, щом твърди, че съм се пропил – може ли човек с оперирано сърце да се пропие”, пита Младенов.
И продължава:
„Под достойнството ми е да разговарям с него по какъвто и да е въпрос.
Аз обаче не мога да си обясня, какъв е този интерес на медиите към него.Тодор Живков трябва първо да отчете собствените си грешки и тогава да клепе останалите”, смята бившият държавен глава, който след пенсионирането си живее в пазарджишкото село Церово.
Интересни думи използва бившият държавен глава: Автогол и Клепе.
***
Петър Младенов не е участвал във „Всяка неделя”.
Наистина, договорихме се да го заснема на 6 юли 1990-та, в 16 часа.
Но малко преди това той си подаде оставката.
На 2 юли имах много странен разговор с него.
Същият ден, от 13 часа, водих пресконференцията на стачкуващите студенти от Софийския университет, която се излъчваше директно по радиото/тя закъсня с два часа и продължи повече от четири часа/. Организирана бе от Сдружението за честни избори и стачния комитет, а поканата до парламентарно представените партии и медиите бе подписана от мен и студента Васил Петров. Уточнявам това не от суета, а защото се дразня, когато и до днес някои празноглавци злоупотребяват и с тази история.
В началото държавното радио /шеф Ал.Владков/ опита да се измъкне от пресконференцията – нямали достатъчно телефонни връзки. Но едно от условията на студентите е тя да се излъчва директно, и те са неотстъпчиви. И най-сетне започнахме – но в 13,15 ч. вместо в 11. След първите 10 минути се оказа, че пресконференцията не излиза в ефир. Реакцията на залата /аудитория 272/ бе невероятна, и се принудиха да ни включат. Започнахме отначало.
Сетне мнозина твърдяха, че ефектът е бил шокиращ. Също, че пресконференцията е решила съдбата на президента.
Бяха Желев, Дертлиев, Пирински, Любен Гоцев, ген.Семерджиев и др., както и говорителят на Младенов, който гледаше като обречен. Студентите бяха много агресивни, макар че едва ли подозираха кой ще спечели от стачката им. Говореха главно за изборите. Пирински каза нещо съвсем неочаквано,но точно: „Могат да бъдат манипулирани само онези, които се оставят да бъдат манипулирани”.
Иначе хората на БСП се държаха учудващо пасивно.
Дертлиев беше блестящ. Той беше голям политик дори и в детайлите. Пазя една негова бележка: ”Не обявявай стачен комитет, а стачни комитети. Младежта е чувствителна на тази тема”. Накрая той възпламени залата, акламираха го с викове “Президент!Президент!”. След по-малко от месец обаче Желев щеше да стане президент.
Наскоро, като си припомних думите, с които съм открил пресконференцията, направо се притесних - смелост не ни е липсвала, за разума не съм сигурен.
Имах среща с Младенов в 17 ч., но закъснях с половин час. Отидох в президентството направо от Университета.
Тълпата отвън скандирала непрекъснато срещу Младенов, най-много се дерял синът на бившия секретар на ЦК Емил Христов, един от най-доверените хора на Живков – ме посрещна секретарката на Младенов.
Той ме чакаше с уиски и веднага демонстрира рефлексите на дипломата: „Какво да правим със Съветския съюз и с Америка?”
И продължи: „Трябват ни нови посланици от всички политически сили. Ти какво ще кажеш за Щатите?”
Видя, че съм смаян и се поправи: „Е, не като посланик…”
Не вярвах на ушите си – идвам от пресконференция, която е излъчвана повече от четири часа и половина директно по радиото, с невероятно остри атаки към него, а ние ще говорим за новите посланици.
По някое време ми предаде разговора си със съветския посланик, че ако в Москва тръгнат назад, ”ние ще продължаваме по нашия път”. Не било лошо деликатно да се подметне по телевизията за този разговор.
„Някои ваши колеги от партийното ръководство сигурно имат други сметки?” – казах.
„Това е вън от съмнение” – отговори Младенов.
„От пресконференцията останах с впечатлението, че не са много нещастни от това, което се случва с вас. Мисля дори, че те ви отстраняват”.
Сега Младенов направи нещо неочаквано – посочи с пръст към полюлея!
Понеже се очакваше и аз да кажа нещо, попитах го защо не диференцират отношението си към Горбачов и Елцин, защо не възстановят официално македонският научен институт, и мислят ли да поканят Царя.
„Това е добра идея” – каза Младенов и си записа нещо. Но личи, че мисли за друго.
После стана дума и за в-к “Дума”. „За напрежението голям дял има и Продев – каза той. - Говори се, че имал претенции да става председател на партията? И защо му е това, аз толкова се радвам, че се отървах….”
Младенов пиеше доста бързо, а часът бе само шест и половина.
„Не мога да го кажа това – започна внезапно той, имаше предвид “танковата” реплика. – Това е против всичките ми разбирания, срещу целия ми живот. Пропаднало е в съзнанието ми, нищо не мога да си спомня. Всичко друго се сещам, но тези думи ми се губят…Свидетели бяха Светлин /Русев/, Нешка/Робева/, Джуров, отстрани беше и Григор Стоичков, те могат да потвърдят…”
„Аз мога и да си отида – продължи Младенов, - може да живея един месец или една година…”
„Това са Божи работи” – отвърнах.
„Знаеш, че съм опериран тежко от сърце, скоро говорихме за това със заместник директора на ЦРУ. Но това между нас, моля те” – И пак се връща на „танковата” реплика: „Какво да правим с тази история? Не мога да го кажа това, не мога!”
И малко по-късно: „Защо не поговориш с американските си приятели за това безобразие край мен?”
„Ако този разговор тук беше записан, ефектът щеше да бъде добър” – казах.
„Мисля, че след Живков вече не се записва в този кабинет. Поне така ми казват” – отвърна той.
„Имам предвид телевизионен разговор” – уточних.
„Да изляза по телевизията? – учуди се Младенов. – Защо? Защо да се оправдавам? Ще си отида и толкова, защо ми е всичко това…” И почти се разплака.
И в края на разговора каза: „На американците им омръзна всичко това. Да оправим тази история, пък после ще поканим Симеон…”
Разделихме се с уговорката, все пак, на 6-ти да направим интервюто.
Бутилката беше почти празна.
На 4 юли Младенов направи специално телевизионно изявление за “танковата” реплика. Посъветвах го преди записа да промени няколко изречения. Той се съгласи.
Най-важната поправка бе в изречението “Българският президент е атакуван заради реплика, манипулирана и съответно тиражирана”.
То стана: “Българският президент е атакуван заради една реплика”.
Пазя в архива си този текст със собственоръчните му поправки.
На 5-ти юли отидох отново при Младенов, за да уточним интервюто за следващия ден.
„Но няма да бъде само за репликата,нали? – попита Младенов, - а общо, за живота ми, аз съм чел, все пак, Сартр…”
На другият ден той вече бе извън играта.
***
Няколко пояснения.
„Американските ми приятели” са хората от Института за международни отношения на Демократическата партия на САЩ, между тях имаше някои наистина извънредно влиятелни фигури.
С тяхна помощ създадохме Сдружението за честни избори и граждански права, с което наблюдавахме парламентарни избори в десетки страни. Американците ни помагаха около 10 години.
Сдружението дебютира с наблюдение на първите свободни избори у нас през юни 1990 година и беше поздравено за работата си със специална декларация на Държавния департамент на САЩ. Не познавам друг подобен случай в българската история.
…
През 1990 година бях програмен директор на телевизията, което ми даваше почти неограничена власт, а и ми осигуряваше много контакти, за някои от които става дума тук.
Покани ме Павел Писарев, който бе назначен за председател на Комитета за телевизия и радио. Две години преди това, когато бе в почти пълна изолация, го поканих в една коментарна рубрика на „Всяка неделя”, която не просъществува дълго.
Веднъж тогавашният премиер Георги Атанасов ми каза, сякаш между другото, че всесилният Милко Балев жестоко ненавиждал Писарев и възнамерявал съвсем да се справи с него, а пък аз съм му давал трибуна.
„Имай го предвид” – рече Атанасов и мина на друга тема.
Скоро след това Павел сам се отказа от рубриката, изглежда се бе досетил, че може да навреди на програмата.
…
Писарев срива блестящата си кариера, когато в един разговор с Живков, след смъртта на дъщеря му, не разбира намеците на Първия за съвместна работа със сина му Владко.
Впрочем, той и досега не е наясно, дали Живков му е предлагал да стане министър на културата, а Владко – негов заместник, или обратното. Все едно, Писарев накрая казва на Живков следното, и това е краят на кариерата му: „Другарю Живков, историята се повтаря два пъти – един път като трагедия, втория – като фарс. А Вие вече изживяхте трагедията със смъртта на Людмила”.
По този повод Писарев ми разказва и друго /7 май 90-а/.
Кабинетът на Живков се наблюдавал неотстъпно от снайперист. Затова госта на Първия винаги сядал на определено място. А и всички разговори изцяло се записвали с видеокамера – и по тази причина Живков обикновено говорел по-малко.
Сега този архив бил в ръцете на новото ръководство на БСП – и то държало в ръцете си хиляди хора.
***
Ден след срещата ми с Младенов, ме извика Луканов /3 юли/.
Натрапчиво искаше да внуши, че е много заинтересован от съдбата на Младенов.
Предложи да се заснемат няколко изявления в негова подкрепа – на Желев, Виктор Вълков, Лилов и негово, разбира се. Беше излязъл специално от заседание на Висшия партиен съвет, за да обсъдим този въпрос. По това време обаче изглежда ВПС вече бе започнал да се дистанцира от Младенов, поне с такова впечатление останах – там не успели да се споразумеят, Министерският съвет и ВПС с общо обръщение ли да излязат, или поотделно.
По време на разговора имах усещането, че Луканов знае в подробности разговора ми с Младенов от предния ден.
***
На 4 юли д-р Желев и Виктор Вълков подкрепиха, макар и не особено убедително, Младенов. Записахме и излъчихме техните изявления веднага след „По света и у нас”.
Но после се случи нещо неочаквано.
Непосредствено преди началото на последната новинарска емисия /”В края на деня”/ в кабинета ми пристигна Желев. Изглеждаше зле. Поиска да излъчим ново негово изявление, с което оттегляше подкрепата, която бе дал, макар и с половин уста, на Младенов. Направихме го.
Фоторепортерът на „Всяка неделя” Атанас Кънчев, който бе в състояние да стори и невъзможното, в случая направи нещо банално: отвори вече затвореният ресторант „Дълбок зимник” и донесе на Желев бутилка червено вино, и той се посъвзе донейде.
***
Луканов неизменно даваше вид, че „танковата реплика” е „монтирана”.
Първата реакция на екипа на Младенов – вечерта след студиото на СДС,където за първи път тя бе излъчена – обаче бе крайно дилетантска. В специална декларация се говореше за „монтаж”, искаха се „картината и звука” на материала – което е глупаво, понеже става дума за видеоматериал и пр.
Евгени Михайлов, който бе заснел репликата, се оплаква, че го следят, и ме моли да се яви по телевизията – опасява се, че може да му се случи нещо.
Телевизионният екип на СДС /в него са доста авторитетни имена/, от своя страна, излезе също с декларация, че репликата е автентична.
В продължението на скандалния материал, според Евг. Михайлов, някой подхванал репликата на Младенов „По-добре танковете да дойдат” и допълнил: „Това е добра идея!” Кой е той?
Говореше се, че материалът е „фалшифициран” в Полша.
Но Михайлов твърди, че още през декември миналата година е казал всичко на Анжел Вагенщайн?! /Всъщност, какво искат бойните другари на Младенов?/
От БСП не реагираха и на изявленията на Константин Тренчев – най-напред във Варшава, а сетне и пред влиятелен испански вестник, че „Младенов има престъпна психика”…
***
Наскоро писах предговор към сборника на Валерия Велева „Мъже на власт”. В едно от интервютата й срещнах прелюбопитна подробност.
Според вицепрезидента генерал Семерджиев, Луканов бил казал веднъж следното за прословутата „танкова реплика” на съпартиеца си: „Пешо, ти все пак каза това”.
***
Българските перестройчици, „опоненти” на Живков го ненавиждаха – но на колене.
***
И култът към Живков също не се разви, както трябва.
Ето как, например. След ХІХ - я конгрес на КПСС издават албум. На едната плоча – речта на Сталин, на другата, и от двете страни, са записани ръкоплясканията в чест на Вожда.
| 
