Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999

 

Преодоляването на „немия“ исторически очерк става в рубриката „Ветераните разказват“ (ред. Д. Соломонов, Ст. Долапчиев). Изчезва авторовата интерпретация чрез слово зад кадър. На преден план излиза личността, която синхронно строи сама своя разказ. Документалният спомен, непосредствен, понякога твърде субективно-личен взривява есеистичния подход, характерен за началото, приземява жанра. Себеразкриването на ветераните ги показва в различна светлина, много по-вярна, отколкото описанието за тях. Записаните спомени са документални свидетелства както за реални хора и събития, така и за начина, по които ги интерпретират. „Ветераните разказват“ са едни от първите исторически автопортрети, които ще продължават да живеят пред съда на времето. Появява се и телевизионният монолог на човека в кадър. Този е главният способ в поредицата „Корени“, посветена на творци от различни области на изкуството. Натрупванията в новата стилистика довеждат през 80-те години до явлението „Събеседник по желание“.

Тази съставна част, този „строителен материал“ на „Всяка неделя“ се ражда на 17.02.1979 г. и е знак за съществена промяна в реализацията на портретния ТВ жанр. Налице е окончателно скъсване с модела на положителния герой, на безконфликтната личност, на човека на трудовия ентусиазъм. „Събеседник“ акцентира върху портретуването преди всичко на представители на интелигенцията, на хората на духа, чужди на стандартното мислене¹. Аудиторията търси отговор на сложни въпроси чрез среща с личности, които могат да ѝ кажат нови неща. „Събеседник по желание“ преодолява инерцията на „подреждането“ чрез образи на биографични данни, изоставя остатъците от епичния разказ и се насочва към диалога. „Откритието“ на автора и водещия К. Кеворкян е, че портрет може да се твори и чрез интервю. Че човекът може да бъде „описан“ чрез себеразкриване, предизвикано от серия целенасочени въпроси. Методът в света не е нов. Ориана Фалачи бе вече известна в пресата с нейния начин на общуване със събеседник. Но за телевизията у нас този тип портретуване отприщва възможности за по-истинно и по-зрелищно разкриване на човека.

„Събеседник по желание“ излиза и в печатен вид в три тома с фонограма на 104 портрета, направени до 1989 г. Внимателният прочит на този документ показва някои от похватите, използвани в това начинание. „Събеседник по желание“ вкарва в дома на всеки зрител интелектуалния и артистичен елит на държавата. Фактите от живота и позициите на тези хора са доказателство за формиране на нов модел на поведение. Това е моделът на мислещия човек, на съмняващия се човек, осъзнал своята нова сила. Разкриването на този тип човек през 80-те години се води чрез разговор, в който личи самочувствието на водещия, навлизащ чрез въпроси зад видимостта на една човешка биография. Питането при Кеворкян е специфично. То е съобразено с психиката и характера на човека, поставен в необичайната студийна ситуация. Драматургията на разговора е изпълнена с афектни и успокояващи въпроси, с въпроси, които проникват в същностното, с въпроси, които концентрират или нарочно отклоняват. Изненадващата им съдържателност и езиково стилистична конструкция държат човека в кадър в интелектуално напрежение, „принуждават“ го да забрави камерата и да стане естествен. Кеворк умее да навлиза в същността на личността, в нейните „тайни“. Прави го методично, понякога директно, понякога с обходни маневри. Спонтанността не разрушава целостта. Краят на това портретуване винаги завършва с отговор-диагноза, позиция, афоризъм, в който се съдържа есенцията от натрупаната мъдрост в живота на един човек.

Предизвиканото „саморазкриванс“ не е плод на случайни попадения на водещия. То е резултат на осъзната професионална цел. За Кеворк просторите на жанра портрет по телевизията са свързани, както той се изразява, с „преоткриването на човека“, с необходимостта „да превърнем информацията в човекознание“.

Най-сериозният проблем е „как да се представи човекът, обикновеният, достоверният човек“, как да се превърне общуването в „духовно производство“, как да се стигне до „човешка цялост“, до „труднодостъпните вътрешни пространства“. Кеворк твърди, че не бива да се избягват главите въпроси на средния зрител. А те са: кои са източниците на уважение към човека, как е успял. И най-сладникавият очерк според водещия на „Всяка неделя“ в 80-те години, „не би могъл, както това става с интервюто, да даде възможност на човека да се изрази, но и да опровергае представата, създадена за него“. Просторите на жанра на ТВ портрет К. Кеворкян вижда в „свободомислието на репортера и освободеността на събеседника“.

От днешна гледна точка „Събеседник по желание“ е изминал етап, но заел почетно място в историята на телевизията. Той още блести с вербалната си съдържателност и визуално едропланово вглеждане в човешкото лице, с разкриването на вътрешните причини на обновлението в мисленето и поведението на хората. Но „Събеседник по желание“ от гледна точка на възможностите на телевизията е посвоему беден. Силната вербална комуникация при него изтласква възможното визуално документиране. Професионализмът в „Събеседник по желание“ се идентифицира само с водещия. Елиминирана е ролята на режисьора, оператора, музикалния оформител, художника. Тази визуална и монтажно-структурна бедност в известен смисъл прави портретите еднородни, оскъдни от гледна точка на синтетичната природа на медиата. Атрактивността във вербалното не може да компенсира равнинността в образното.