Издателство „Слънце“, 2002

 

 

...Не си спомням някой някога истински да е бил сърдит на Антиката – въпреки че е много напорист, разпален и гръмогласен. Трудно можеш да му вземеш думата, независимо за какво се говори. Връхлита във всеки разговор, все едно, че лети с торпедо. Разхвърля всичко наоколо. Ако някой театрален професор се опита тихичко да му противоречи – независимо дали за годината на някой конгрес или за рождения ден на театрална звезда – Антиката скача да измъкне нужното му течение от някой вестник. И винаги, разбира се, се оказва прав. Дори театралната звезда може да не помни часа на раждането си, но за Антиката това е въпрос на чест. Пред очите ми той е спечелил безброй облози. Виждал съм го и един-два пъти да губи. Тогава изхвърча вбесен от канцеларията си. Но когато след малко се върне, е забравил всичко.

Ако книгата му е побрала и една десета част от невероятните му истории, значи ще си имате работа с много забавно четиво. Дали се е сетил да включи и онази история, когато славната трупа на Народния театър поднася венец пред паметника на Г. Димитров в Москва? (И на великите актьори не бяха спестени подобни ритуали.) Когато в чинната тишина една народна артистка, която по четири пъти дневно минава покрай софийския мавзолей, невинно попита: „Впрочем къде е погребан Димитров?“

На кръглата маса на Вазов, закътана в един от ъглите на Клуба на Народния театър, доста често сядаха членове на политбюро и други големци. Но и оттам долитаха виковете на Антиката: „Нищо подобно, сега ще ти донеса течението от 48-а година!“ И онези хора си траеха. Все пак, седнали са на масата на Вазов, а отгоре на всичко Антиката знае повече от тях.

Всъщност, в онези години знаменитоститеидваха в Клуба май повече заради самия Антика. (Хайде да срешем мъжката му гордост – може би и някои актриси да са се задържали в трупата заради него.) Тогава истински клубове в София имаше достатъчно – понеже и истинска интелигенция имаше достатъчно. Но Клубът в Народния театър, макар да беше най-неугледен, привличаше най- силно. Пак заради Антиката. Някои дори примираха да спечелят благоразположението му, макар че иначе си бяха звезди.

Предполагам, че в книгата си Антиката е доста щедър към ония, които харесваше. Той си е поначало любвеобилен. Всеки от вас поне веднъж си е правил списък на хората, на които може да се обади за помощ в три часа посред нощ. Сигурно списъкът ви не е надхвърлял трима души. Е, ако познавахте Антиката, единият от тези трима души щеше да е той.

Предполагам също, че изобщо не се е сетил за онези, които истински ненавиждаше - нямам предвид някоя скромна театрална мишка. Не ми се вярва да го връща на враговете си със задна дата.

Най-различни хора другаруваха с Антиката. Понякога дори смъртни противници седяха заедно в канцеларията му (а в онези години битките бяха жестоки, за номерата и коварството да не говорим) и се правеха на ангели за пред него.

Така течеше животът през Клуба на Антиката, който виждаше и разбираше всичко. Сигурно на малцина им е минавала невъзможната мисъл, че нашият човек един ден може и да ги опише. Е, да му мислят сега останалите.

Един толкова прозорлив, макар и малко ентусиазиран човек вероятно е споделил увлекателни спомени. Надявам се, че е така. Ако не сте съгласни, имате един шанс. Опитайте се да оборите Антикаджиев. Ето го. Торпедото лети към вас...

 

 

 

През октомври 1980 г. Народният театър беше на турне в Берлин. Един ден по-късно след пристигането на трупата дойдоха Кеворк Кеворкян и Надежда Дженева, които щяха да правят филм за гостуването на първия ни театър. Оказа се обаче, че имената им ги няма в списъка на командированите и по тази причина главният счетоводител не искаше да им изплати дневните.

- Пиши ги в списъка при останалите и дай на хората пари. Като се върнем в София, ще оправим нещата – почнах да го убеждавам аз.

- На твоя отговорност – застрахова се счетоводителят.

- На моя, разбира се.

Кеворк и Надя получиха дневните си, а щом се върнахме в България, отидох при Александър Райчев, тогавашен заместник-председател на Комитета за култура. Опасенията на счетоводителя, както знаех, бяха неоснователни: Райчев бързо оправи пропуска, като нареди Кеворкян и Дженева да бъдат вписани допълнително в заповедта.

Недоразумението в Берлин обаче ни сприятели с Кеворк. Това приятелство продължава и до ден-днешен.

Безсмислено е аз да изброявам изключителните професионални качества на Кеворк Кеворкян. Искам обаче да подчертая, че най-нестандартното телевизионно предаване „Всяка неделя“ беше възможно не само заради таланта, а и заради смелостта му. Кеворк задаваше въпроси и произнасяше истини, които много от тупащите се днес в гърдите демократи смелчаги никога не биха дръзнали да произнесат дори с половин уста. Не се съобразяваше с никого, не питаше кого да кани в прочутата си рубрика „Събеседник по желание“. Това, разбира се, му донесе много врагове, но и възхищението на милиони зрители.

Рядко се среща човек, който да държи толкова много на принципите си. Тази вярност му помагаше да издържи на атаките. В кризисни моменти положението му се е усложнявало още повече от обстоятелството, че е безпартиен.

В тази връзка искам да разкажа един смешен случай.

Кольо Анастасов беше председател на седми районен съвет за култура – Панчарево. Възникнало предложение да го изберат в партийното бюро. Кольо се дърпал, макар и с благодарности, и предложил вместо себе си Кеворк Кеворкян. Похвали ми се даже.

- Кеворк не е партиен член изобщо, Кольо – казах му аз.

- Не може да бъде – изненада се Анастасов.

Успокоих го, че по същата линия и по-големи недоразумения са ставали. По едно време без малко щяха да предложат също тъй безпартийния Георги Черкелов за партиен секретар на Народния театър.

Кеворк много се смя, като научи за идеята на Никола Анастасов.

Четири-пет пъти го предлагаха за „заслужил деятел на културата“. Най-накрая го направиха, но преди него удостоиха сума хора, които пред Кеворк нищо не струваха. Имаше някои толкова амбицирани да го свалят от екран, че записваха предаванията му, за да докажат неприемливото, според тях, поведение на водещия.

Водещият обаче водеше, както си знае. По време на възродителния процес не каза и дума в подкрепа на официалното становище. Други негови колеги хукнаха с микрофони по границата, надпреварваха се да угодничат на властта. По нареждане „от високо“ председателят на Комитета за телевизия и радио Любомир Павлов заповяда предаването да бъде прекъснато в ефир заради един разговор със заместник-министър на народното здраве. Друг път, в резултат на конфликт със Стефан Тихчев, пак бяха тръгнали да махат „Всяка неделя“.

Спомням си по време на събитията около 10 ноември 1989 г. изявленията на Анжел Вагенщайн. Той каза, че ще повярва, че демокрацията наистина е дошла, ако има „Всяка неделя“ и събеседник по желание е Блага Димитрова. Така и стана. Много скоро обаче Кеворк се отдръпна. Като програмен директор явно са се опитвали да му наложат неща, с които не е бил съгласен. А несъгласието на Кеворк не се счупва.

- На мен Милко Балев не е успявал да ми наложи какво да правя, камо ли друг.

Спомням си и друг негов конфликт – с главния редактор на „Работническо дело“ Радосвет Радев. Радев беше поканен от водещия на „Всяка неделя“ да защити позицията на изданието пред телевизионните зрители. Главният редактор не се яви, а Кеворк не пропусна острия си коментар по този повод.

Трябва обаче да се признае, че като всеки силен и талантлив човек, Кеворк освен противници, имаше и защитници. Такива бяха Иван Славков, Веселин Йосифов, Лалю Димитров. При честите си идвания в театъра обичаше да разговаря с Любчо Кабакчиев, Стефан Данаилов, Георги Раданов. Трябва обаче да кажа, че Кеворк не е от хората, влюбени в светския живот. Поканите за коктейли и всякакви чествания никак не го вълнуват. Затова още повече се радвам, че винаги идва на моите рождени дни.

Веднъж трябваше да празнувам празника си в петък. Кеворк беше в Лондон и отложих честването за вторник. Направих го, без да се двоумя, защото приятелското му присъствие за мен е скъпо. Той е един от четиринайсетте, с които обичам да сядам като с най-близки на масата.

На пръв поглед изглежда остър, дори суров, но хората от екипа му винаги са го ценели. Доказателството: десет години един и същи кръг от хора правеше „Всяка неделя“. Подобна вярност съществува, само ако има дълбоко уважение.

С него можем да разговаряме за всичко – за политика, за приятели, за футбол. Заклет левскар е. Много пъти е викал в подкрепа на „Левски“, докато гледа мач по телевизията в моя кабинет в Народния театър. През 1986 г. той, Надето Дженева, аз и съпругата ми отидохме на гости у Владо Каракашев, за да гледаме последния мач от световното първенство по футбол между Бразилия и Франция.

- Ти за Бразилия ли си? – попита ме Кеворк, преди да седнем пред телевизора.

- Да.

Никога не бих предположил, че Кеворк е чак толкова страстен запалянко. Дълго време не можа да се успокои, че предпочитаният от него бразилски отбор загуби, Зико пропусна дузпа.

Нещо, което малко хора знаят, е, че Кеворк е изключително грижовен баща. Синът и дъщеря му са наследили от него ум и принципност. Своите успехи постигат, водени от примера на водещия.