Всяка година на 6 септември пускат една и съща плоча, порядъчно надраскана, макар да няма нищо общо с Истината: колко си падаме по единението, какви чудеса могат да се пръкнат, ако сме „съединени“, с какви победи ще се накичим. На другия ден всичко е забравено – какво единение, когато присвитите ни усти само ругатни стържат. „Единението“ ни е за един ден, и той ни идва в повече. Пък и какво общо има Съединението през 1885-а с нагласите на Народеца, той е бил само въодушевен статист в това събитие, което Великите сили съзнателно са пропуснали през ситото си. Щастлив е бил, естествено, но това не означава, че той е постигнал Съединението със собствените си сили, ако не броим театралната патърдия – дори черешови топчета не са пукали.

Ако Съединението се е дължало на народния стремеж/инстинкт към единение, къде се е дянал той по-късно? Ами реална ли е била жаждата за „победи“? Е, да, баба Съба, майката на Вазов, на смъртния си одър го пита, когато започва Балканската война: „Нашите влязоха ли в Цариград?“ Не са влезли, разбира се, но митологията ни аха-аха да ни припише и тази победа.

И къде е бил този инстинкт по-рано – например, по време на Старозагорското въстание, когато Стамболов напразно чака повече бунтовници да дойдат на уречената среща, за да видят сметката на Султана. За мен, тази сцена е направо магична: чакащият Стамболов в Мрака на Българското Единение. Тя плаче за кино, от това става неописуем филм. Самотният/Изоставеният Стамболов! – в тази нощ ли проумява той силата на тоягата, която трябва да се използва по тукашните краища? Филмът може да започне и със сцена от Учредителното Народно събрание във Велико Търново, когато спорят дали Парламентът да е двукамарен и накрая изваждат сопите. А Стамболов промълвя: „Не сме народ за сенатори“ - и после филмовия разказ ни прехвърля/връща в Стара Загора, в Мрака, в който напразно чака Стамболов.

Не сме народ за сенатори – така е и досега, поне сопи пак да вадеха, а те се джюскат със думи, най-обичат словесния кютек, безопасен им се вижда, понеже сякаш са направени от тенекия, не можеш да ги нараниш, каквото и да им кажеш. И тази година в Деня на Съединението извадиха сопите и минаха всички граници. Кметът на Пловдив чете празнично слово, а от тълпата някои викат „Оставка!“ - когато уж трябва да са се върнали назад във Времето - поне за няколко часа, та да се освободят от мръсотиите на днешния ден. Оставка на Историята ли искате?

Ами двамата ни първи мъже - и те размахаха сопите: Съединението това, Съединението – иначе, обаче те си знаят тяхната. Така Празникът направо се опозорява, дори осира - грозна е думата, но вие от друго не разбирате. И как не ви подсказаха да си затъкнете устите около празничния ден, само за един ден, не повече, не се искат големи усилия. Трайте си, по дяволите, не бракониерствайте, и така и така феновете ви са пределно настроени, не ги тъпчете с още допинг.

Радев съм го хвалел още при появяването/разпознаването му, нарекох го „Внезапният герой“ – и той си беше точно такъв. Стана ясно, че е човек извън котилото, хвана по бели гащи Сектата. Но напоследък го солдафон-изираха – наистина ли мисли, че една власт ще си отиде заради три палатки и защото наричат някого „мутра“. Това пък е особено инфантилно – „мутра“, обаче печели 13 пъти избори само срещу Станишев, другите не ги броим. Какво става в Българския Мрак? И загуби само един път, от самия Радев - но не е сигурно, дали фиаското с Цецка не му беше нужно в онзи момент.

И двамата сякаш не разбират, че трябва да говорят с Народа, за Народа – единствено за него. Радев отиде в Парламента, отново, за да говори за „мутри“ и насилие – а трябваше да говори за другото Насилие, което вече е прието за норма и пред което дори и турското иго е цвете. Иди в Парламента и спокойно изреди, с какви отличия обитаваме Дъното на Европа, колко унизително живуркаме – и още по-унизително мрем, как сме подхвърлени и изоставени на Мрака, какви идиоти произвеждаме, а уж ги образоваме, и всичко останало. Изреди тия неща и си тръгни – може би тогава и Джендема отново ще ти повярва. Той те припозна преди 4 години, защото му се видя по-различен от другата стока на политическата сергия. Но сега приказките ти за мутри изобщо не трогват Джендема. Не можеш да привлечеш хорицата с тия лафове - 30 години са оставили всичко на мутрите, пък сега ще се борите с тях. Ами, Костов по-малка политическа „мутра“ ли е - но вече дори не се заслушвате, когато някой ви припомня, че той е разсипал с криминалната си приватизация индустриална база за десетки милиарди. Това не е ли истински Мутренски Апокалипсис?

Когато навремето Богомил Бонев агресивно и набързо се справи с уличните мутри, Костов веднага го разкара от министерския пост – това не е ли мафиотска, мутренска вендета, но и признание, че не искаш ред и законност?

Напоследък болшевишката издънка Христо Бойкикиев/Иванов съвсем е чалдисал и се е разиграл като телевизионен репортер. Рови около някакъв нов хотел на Валентин Златев и подмята гъгниво нещо за „руския Лукойл“. Прави го, защото разчита, че всичко е заметено и скрито - Истината няма да се яви на уговорената среща и баламите ще си висят в Мрака. Той ли, послушникът на Бойко, колкото и да е невежа, не знае, че неговият Господ Костов даде „Нефтохим“ на руснаците/Лукойл – тъкмо на тях, пък уж е голям русофоб. Но Христо Болшевичето си гъгне урочето.

Тия дни Тодор Батков предизвика едно малко цунами с някои признания по телевизията за футболните агитки, които, всъщност, са истинските наставници на немалко отбори. Но никой не се осмели да продължи разговора с него – например, да го пита, защо бе подгонен и накрая изгонен благодетелят на „Левски“ Майкъл Чорни. Батков можеше и още може да разкаже, как хора на Костов са принуждавали руския евреин да им прехвърли 34 процента от собствеността на „Мобилтел“ – и накрая го разкараха, понеже той не се съгласил. Изгонили го уж заради „националната сигурност“ - което по онова време означаваше сигурността на джоба на Костовата пасмина. Христо Болшевишки и това ли не знае. Тази ли мръсна законност иска да възстанови той? Но да не губим повече време за това дребно, озлобено човече. Макар че, то е в състояние да направи големи бели - от глупост. Не го оставайте повече да дразни тукашните турци, защото ще ни нахака в непоправима беда. И в този случай в главицата му пак щъка Костовия дявол, който не се умори да каканиже, че няма български етнически модел. Вече и тази дивотия минава за „истина“, защото и близката ни История е мутросвана от безлични „учени“. А Ердоган поощрява публикуването на географски карти, в които безцеремонно е прибрал половин България. Нашите идиоти обаче продължават да плещят лъжи и да оспорват етническия ни модел.

Хора като този Христо Болшевишки омангаляват Историята, неуморно преиначавайки фактите. Те никога няма да бъдат сериозен фактор в политиката, ще си останат дребни аферисти, които ще драпат за вниманието на публиката, някак ще залъжат незначителна част от нея и толкова. Пак да кажа: не съществува колективна нагласа – промислена – за единение – и това превръща известна част от недоволните в лесна плячка на интригантите. На тия хора най-напред им откраднаха познанието за Миналото, а сетне зариха с измислици и лъжи причините за катастрофата на Настоящето. И смятат, че това е достатъчно. Но не е. Засега късметът им е, че в някои телевизии практикуват хора, като онези, които Стамболов е чакал и не е дочакал в Мрака. Ентусиасти, които не са в състояние, а и нямат желание да проникнат в Истината.

Някакво актьорче го направиха герой в новинарските си емисии – уж го уволнили от Габровския театър, понеже бил активен „протестър“. Накрая се оказа, че момчето просто не го бива, а и не се престаравал да спазва трудовия ред – нали ще събаря властта. Смешка, напълно подходяща за радио „Свободна Европа“. В същата емисия набързо казаха две думи за смъртта на чешкия режисьор Иржи Менцел, създател на знаменития филм „Строго охранявани влакове“ – а навремето, за нас, такива творби бяха най-ефикасните залпове по тоталитарния ред. Днес тия преживявания не могат да бъдат разбрани, и в това отношение „Свободата се оказа лайно“ /С. Дали - отново.

…

А вижте им и „новото“ Народно събрание– пленарната зала прилича на гарова чакалня. На тия, дето не стават за сенатори, им харесва елементарното.

А може и сами да са се нахендрили, без да го осъзнават: да ни напомнят, че са пътници в чакалня, от която влакът отвежда в Нищото/Мрака.

Тия поне разбират далаверата от Единението – тяхното си единение, тяхната си далавера. Не им гледайте разправиите – нагласени са веднъж-завинаги.

И страстите им са пластмасови.

 

Това са финални думи от великолепния документален филм на Светослав Овчаров „Часът на нашето Съединение“, излъчен на 6 септември от БНТ.

Тия думи крият едно поразително прозрение – но рядко се сещаме, че политиката грозно оцапва и Народа.

А Каракачанов, пак в Деня на Съединението, се напъваше да играе ролята на арбитър – Борисов и Радев трябвало да се разберат. Да се изплюят на собствените си сурати – това ги съветва.

Отбелязваме Съединението с покруса и дори страх – понеже ставаме все по-разединени. Сякаш вече нито една Идея – Свята, Любородна – не е в състояние да ни свърже. И дори да се появи – ще ни попречат да я различим и приемем.

Утешаваме се със Съединението – но сме безразлични, докато ни разединяват от собствената ни История. Властите в Скопие ни се подиграват безмилостно.

Тия дни Външното ни министерство декларира, че подкрепя присъединяването на Македония към Фронтекс – но/уж при стриктно спазване на Договора за приятелство и сътрудничество от 2017 година.

Той отдавна е компрометиран. Нашите пумпали обаче пет пари не дават за това – те ще подкрепят скопяни дори да имат териториални претенции към Луната.

Отдавна сме изцапали и Историята с бездарната си политика.