Не се чува нищо смислено отвъд вика „Оставка“. А след това? Нищо, нула. Чуват се обаче абсурдни неща, без никакво познание за реалностите. Например, искат Велико народно събрание, без изобщо да знаят как се случва това. Дори самият Дявол да си подаде оставката, няма как да се пръкне Великото събрание.

Така лъсва и неграмотността или поне равнодушието на репортерите – като ти кажат нещо абсурдно, трябва да продължаваш да подпитваш, все ще е по-добре. Но те си мълчат. Същото се случва и когато клетите пенсионери не са доволни от 50-те лева, с които увеличават полагащите им се подаяния; дори простичкият въпрос - „Защо не сте доволни, за какво няма да ви стигнат тия парици?“ - им се изплъзва. Може да си траят и от неудобство или страх от това, какво ще чуят.

В случая с Младите, предпочитат да поощряват екзалтираната неграмотност. Ясно е, че викането/висенето по площадите само по себе си е непродуктивно, ако не е съчетано с промисъл за Бъдещето. Да не говорим пък, че за подобно провиждане са нужни солидни познания - и къртовско упорство, което изобщо не започва и не свършва на един площад. Ако се задоволят само с искането за нечия оставка, Младите сами ще се превърнат в шерпи на чуждия успех/далавера - я вижте отсега колко фалшиви Едмънд Хиларовци се навъртат наоколо.

Вместо само да поддякват на анкетираните, по-добре ще е, ако репортерите понякога спорят с тях - за да видят на какво са способни, освен да мъкнат чужди раници. Не е лошо и да избягват ония, чиято мечта е да бъдат забелязани – физически имам предвид – от камерите.

Репортерите не бива да пропускат пътьом и кроткия въпрос „За кого сте гласували досега?“ От някои отговори може да им се прииска да се гръмнат направо на площада.

Докато пишех това домашно се сетих, че веднъж Бойко се похвали, че за него са гласували „младите“ и „грамотните“. Проверих и се оказа точно така - казал го е за изборите през 2017-а. И не е излъгал. Тогава, какво толкова различно се случи за три години, та тия толкова прозорливи Млади сега се дерат на площада? Едва сега прогледнали – обаче настояват да оставим съдбините на Отечеството в ръцете им. Нищо чудно на следващите избори пак да прогледнат към ГЕРБ. И човек се пита, защо „тогава“ са били толкова наивни, несъобразителни, непроницателни? И колко вида Млади има на площада, колко са внушаеми, виждаме ли на екрана автентичните Млади…

Телевизиите насилват някои безспорни етични правила - като набъркват/смесват в Младежкия Глас и някои фалцетни юношески трели. Тия пък съвсем лесно ще ни отведат към сияйното бъдеще – това е напълно сигурно, като се има предвид, че 40 процента от българските ученици са функционално неграмотни, а общо всички са питомци на образователна система, която е направо „дънна“, обитава дъното на ЕС.

И от тия неграмотници, понякога пробутвани от телевизиите, Гласът на Младите също е шаржиран, той направо посърва, звучи несериозно. Много е тъпо да ти сервират някое момиченце, на което ще му се пръсне главицата, докато измъндри две изречения - какво търси на площада, какво иска всъщност. Едно е сигурно - иска да му увеличат джобните, та в по-творческа обстановка да съчини новата конституция, примерно. Лесно е да се види, с каква жажда тия мислители търсят камерите, за да изръсят нещо идиотско. Тия са ясни – довлечени са от стихията на хепънинга, така вероятно им изглежда Протеста, от желанието да се покажат, няма значение, че в главите им цари съвършената пустота. Впрочем, точно такива са и немалко от днешните депутати – добрият пример идва от тях.

Телевизиите продължават да се задоволяват с най-шаблонните отговори, включванията им от Протеста се превърна в някаква рутина, нарушавана единствено от приповдигнатото кудкудякане на някои репортерки, които на моменти се държат така, сякаш преследват последния си старомомински шанс.

Те, и немалка част от сеирджиите, вече са приели като безусловна истина, че Младите са по-умни, по-талантливи, че са готови да въртят на пръста си келява държава като нашата. И изобщо не се притесняват от факта, че не ни предоставят никакви доказателства за това. Нищо не ни убеждава, че мимолетните герои на репортерите могат да мислят нестандартно, различно. Но ако кажеш и една думица за това, ще гракнат, че „подрязваш крилете“ на Младите, спираш полета им към – де да знам към какво, че си песимист. Знак на крилат оптимизъм е, ако приемеш да хвърлиш най-малко две рула тоалетна хартия към празния Министерски съвет. Понякога дори изглежда, че и самата тази мрачна сграда ни се подсмихва в тъмнината.

Така, неусетно, но и натрапчиво, Протестът се карнавализира, инфантилизира, олекотява се предназначението му - ако това е целта на телевизиите, те вече са я постигнали. Не видяхме изобщо някои безспорни авторитети, не чухме нито един сериозен глас, който да ни прикове с прозренията си или с послание, което ни повежда към нещо сериозно – нещо, отвъд пъдпъдичите яйца и тоалетната хартия.

Пак тия дни показаха и един квартален протест, в „Манастирски ливади“ – справедлив, разбира се, няма български протест, който да не е справедлив. В този случай обаче телевизиите експлоатираха и детски гласове, а това вече е направо недопустимо. Едно прелестно детенце подскачаше и игриво викаше „Искам да имам детска градина“. Така то е въвлечено в политиката и се „оварварява“ още в невръстните си години.

Имаше и друго оварваряване – за жалост то ще остане свързано с името на бившия царски депутат Минчо Спасов. Вероятно не сте забравили този мъж с аристократична осанка и впечатляваща въздържаност. Опитен юрист, той се представи/охулигани по един невъзможен за класата му начин - дръзко оварвари Протеста, като спря влак в метрото! Един вандалски акт, който не може да бъде оправдан по никакъв начин. Сега всеки софийски и дори провинциален мангал ще има право да натисне бутона и да посее хаос и страх в метрото. В първите телевизионни репортажи Спасов очевидно бе смутен и успя само да каже пред камерите, че е „пацифист“. И така, във вътрешната си неувереност, откри нови хоризонти пред пацифизма. Не мога да му се начудя – и без друго вече обитаваме една Вандалщина и ако хора като Спасов се окажат, макар и за момент, подвластни на безпорядъка, нищо добро не ни чака.

Натискаш проклетия спирачен бутон, за да си подаде оставката Бойко - вярваш ли го изобщо? Майната и на оставката, ако дори пет души си уплашил до смърт. Ако пък на някой толкова му се прави на герой, по-добре да се хвърли под влака.

И Михаелчето теленашумя предостатъчно – кола леко го блъснало, докато то преграждало столично кръстовище, заедно с десетина хепънингари. Момичето е на 19 години, но има усещането, че носи на плещите си цялото земно кълбо; и ни разказва възторжено: „Държа плакат, аз го гледам и той ме гледа“. Той е шофьорът, който я е блъснал. Какво ли му е минавало през главата? Ето какво, примерно: „Разкарай се лайно никакво, бачкал съм цял ден и сега закъснявам, а трябва да дам лекарствата на 90 годишната си майка, какво ми се кекерчиш на пътя!“ Не стига дотам да й обяснява, че ако някой препречи кръстовище в Лондон, примерно, дори да размахва десет табели в прослава на Кралицата, ще бъде наврян в кучи гъз, казано умилително.

Аз го гледам и той ме гледа – и накрая ще се хванат за гушите.

Телевизиите, може би без изобщо да го искат, представиха доста примери на нетърпелива неграмотност – и, какво, ще разменяме една неграмотност срещу друга, това ли се задава?

Младите пък ще играят ролята на шерпи, без дори да се усетят - и накрая ще се приберат от Площада. Освен, ако не се самоотстранят от хаоса, който ще ги погълне и обезличи.

В разгара на Протестите от Евростат съобщиха, че сме на първо място в ЕС по смъртност. Никой не се трогна, нито шукна. Примирихме се с всичко. Дори смъртта ни оставя равнодушни.

В момента искат да ни внушат, че единственият живец е на Площада – един да се маха, друг да дойде. Толкоз – смъртта да почака.

Великото Българското Спокойствие - взрени в деня, слепи за съдбоносното.

 

/каре/

 

 

Дописката ми „Безнадеждност“/ от предишен брой на „Уикенд“ събуди доста страсти във Фейсбук, където я публикувах под заглавието „Протестите и Сектата“.

Най-честият въпрос бе – Какво предлагам?

А най-честият упрек – че нищо не предлагам.

Всъщност, предлагах по-често да се срещаме с Разума.

Трябва да си объл тъпак, за да сметнеш, че дописката ми е някаква защита на статуквото – след като това е възможно най-разрушителния текст именно срещу статуквото. Една написала, че съм си променил мнението на 360 градуса – ей такива умници.

Иначе, хората, които подкрепиха дописката ми са почти толкова, колкото ония, които протестират пред Министерския съвет.

Разбирам упрека на някои коментатори за „песимизма“ на текста.

Но по-добре това, отколкото голият ураджилък, който винаги ни докарва до Великото Нищо.

През десетилетията на журналистическата си кариера винаги съм държал на всяко мнение - и сега е така, с изключение на калташките.

Има негодници, които като кърлежи се впиват в текстовете ми, защото ще бъдат забелязани от една гигантска аудитория. Тия няма как да ме смутят. През 1989-а година, когато комунистите още владееха всичко, поисках Вот на доверие - и получих 485 хиляди подписа в своя подкрепа. 485 хиляди. Никога по-късно това не се е случвало. Няма и да се случи.

Гневен съм на фалшивите екзалтанти, които побутват Младите, без да ги е грижа, какво могат те и какво точно искат. Болшевишкият ураджилък е много лесен/изгоден за Сектата. Тя не се плаши от крясъци, а от Разума.

Само с едно реване нищо не се постига.

Искате решение – ето едно.

Обособете се, излезте от ролята на поддържащ фон от пищялки.

Създайте по най-бърз начин една организация - афиширайте я, легализирайте я, говорете чрез нея - със своя си глас.

Имате прекрасен пример: Бунтът на Майките на деца с увреждания.

Тези храбри жени постигнаха всичко сами. Уплашиха Властта и я принудиха да отстъпи.

Наречете се „Нова България“ – не „демократична“ или някаква друга – а просто НОВА.

Излезте от миманса – и станете новите герои.

И не позволявайте на никой да ви ухажва. Не ви трябват посредници.

Не ви трябват службаши – бивши министри на Б.Б. Ще бъде позорно, ако тъкмо те ви използват.

Доведете родителите си на протестите – ще можете ли?

Искайте да увеличат пенсиите им – нещо достатъчно конкретно, за да бъде запомнено. Ако не ви послушат, поне ще разполагате с една признание, че тук се упражнява геноцид. Разбирате ли, че докато не протестират най-окаяните, милионите клетници, нищо няма да се промени. Потърсете път към тях. Превърнете „Нова България“ в мост към тях.

И най-важното: какво точно искате да се случи след оставката? Подготвени ли сте за това „След“? Ако не сте, търсете съюзници – но обезателно извън Сектата.