Те не разбират
Фейсбук, 27 юни 2020 г.

По телевизията/Би Ти Ви показаха няколко кадъра от процеса срещу Иво Прокопиев и компанията му – пестеливо, грижовно, както се полага за човек, на когото симпатизират.
Чу се и една негова реплика – в смисъл, че не разбира за какво го съдят – колкото да объркат публиката и тя да реши, че й губят времето с някаква кокошкарска история.
Нашите „по-първи“ хора все не разбират – и то неща, които са пределно елементарни.

А номерът на въпросната компания си го бива, пък и тя е повече от представителна: бивш финансов министър/вицепремиер, бивш министър на икономиката – и двамата от правителство на Б.Б., както и въпросният Прокопиев, един от принцовете на Криминалната Приватизация.

Знаете, предполагам, предостатъчно за въпросната далавера, но, все пак, да я припомня вкратце: тримата уреждат продажбата на остатъчния дял на държавата в електроразпределителното дружество ЕВН, при което тя е ощетена с двайсетина милиона.
Прости номера, обаче без тях една дива държава не може да вирее.

Всъщност, компанията е от четирима души, но прокуратурата не е проявила интерес към четвъртия – от неудобство или от притеснение да не бъде сполетяна от някое ирландско пастирско проклятие.
Познахте: над сделката хвърля сянка и Плевнелиев.

Той е човек на Принца и в разгара на пазарлъците за продажбата тайно се среща във Виена с шефа на ЕВН Шишковиц – играе ролята на дрона на президента Радев, от който тия дни се оплакваше Бойко.

Срамна работа, направо криминална – действащ президент, дори да е напълно откачен, няма да отиде на такава среща.
Нашата пастирка обаче няма скрупули да изпълни ролята на пощенски гълъб/посредник – и отива на тайната сгледа.
Ако питате Плевнелиев – и той ще каже, че не ви разбира.
Те все не разбират.

„Официалните“ български медии също се правят на завеяни, това е любимата им роля през последните години, а може би проявяват и прекалена състрадателност към Плевнелиев, който предизвиква системна жал заради своята несръчност, любезно казано.
В крайна сметка, Бойко вече дебне с картечница дрона на Радев, а на Плевнелиев дори едно гълъбово перце не му бучнаха – заради приноса му в Историята на Неприличието.
И той ще напише в мемоарите си, че заради него загубата на държавата от сделката с ЕВН не е, примерно, 40 милиона, а само 20.

Прокопиев представляваше мила гледка, докато се чудеше, какво искат от него. И наистина беше искрен: хора от неговата порода - независимо от безпардонните им приватизационни „сделки“, независимо от всичките им безподобни превращения, независимо от всичко - живеят с един непрекъснат страх, че един ден ще бъдат разобличени.

Те са дълбоко неуверени в себе си, въпреки лъскавата си опаковка, те трудно изтърпяват себе си, своята истинска същност, не са в състояние да я елиминират изцяло, тя е постоянна заплаха, която рано или късно ще ги злепостави или направо провали.
Страхът, че един ден късметът ще ги изостави, не им дава мира - колкото и да се преправят/лустросват.

Повечето от тарикатите, герои на Криминалната Приватизация, имат „съвест на мъртвец“, както казваше един автор.
Дивата им алчност не ги доведе до нищо смислено, някои от тях дори не успяха дълго да се наслаждават на заграбеното, просто го профукаха.
Инфантилни спекуланти, които оставиха държавата в развалини.

При това, те вечно са се страхували да не ги провали „тинята на безкултурието“/по Варгас/.

Прокопиев не може да разбере, какво искат от него – тогава, когато правосъдието се опитва най-после да настъпи развързания му пояс.
Обаче същият въпрос си задаваха преди години и жертвите на неговите афери – те винаги са накърнявали и обикновени човешки съдби, често непоправимо са осакатявали невинни хора.

Приватизацията не е просто смяна на собствеността, извършвана от крадливи лакомници, тя е нещо далеч по-драматично, за което обаче никога не се говори.
Тя запрати в безпътицата стотици хиляди хора – обикновено трудолюбиви и обикновено честни. Превърна ги в жертви на един див, безскрупулен грабеж.

Те не можеха да проумеят – оцелелите не проумяват и досега - защо се случи това варварство.

През 2002 година, в Четвъртата „Всяка неделя“, излъчвах рубриката „Сцени от народния живот“ – водеше я чудесният публицист Илия Илиев. Тогава аферите на Прокопиев бяха все още пресни, беше затънал до шията в съдебни дела. И едва ли по онова време би задал въпроса – „Какво искат от мен“.

Няма да забравя изповедта на един работник от „Дамяница“ - бяхме го нарекли Жертвата.
Човекът работил близо 40 години в завода, а те го изхвърлили без никакви обяснения; опитал се да ги омилостиви, а, всъщност, да разбере, от какво са направени прокопиевци – казал им, че току-що е прибрал жена си от болницата с рязана гърда и рязан бял дроб.
И не знае как да й каже, че са го оставили на улицата.
Нищо, изобщо не го чули.
„Тия не са от майка родени“ – проплака Жертвата.

Истината е, че Крадците си позволиха да се отнасят свински с Народа – и изобщо не им потърсиха сметка за това.
А те откраднаха/насилиха част от Народната Душа.

Обстоятелствата около заграбването на „Дамяница“ и днес изглеждат потресаващи – а оттогава са минали две разгромни десетилетия, в които се нагледахме на всевъзможни изстъпления на Чудовището Преход.
Грабителите отдавна и сто пъти са се изхрачили върху собствените си грехове – а днес се питат, какво искат от тях.

Не по-малко потресаващи бяха и разказите на жертви от „Каолин“.
Тогава не се чу дори един фалшив звук на състрадание, да не говорим за покаяние, от Прокопиев – единствената му реакция беше да настоява пред Съвета за електронни медии да забрани рубриката.
Костов току-що се бе омел от властта, но съдилищата бяха доминирани от негови хора – също толкова чувствителни, колкото него.

Десет години по-късно в Петата „Всяка неделя“/по Нова телевизия, председателят на „Екогласност“ Емил Георгиев разкри, че в Меричлери, край „Каолин“, смущаващо често се разболяват от левкемия.
Пак се разврякаха срещу програмата, опитаха се да сплашат Емил, дадоха го на съд, но той спечели делото срещу прокопиевци.

Ами хорицата – оставиха ги да си мрат, за да не скършат хатъра на Прокопиев, който, междувременно, бе успял да намърда няколко свои авери в правителството.
У нас е така: спекулантите, тарикатите предизвикват респект, а не погнуса.

Прокопиев, който се учудва, какво искат от него, бе уличен през годините във всевъзможни грехове, някои от тях направо безподобни.
Той, уж-радетелят на свободното слово, по някое време бе заложил срещу един от безбройните си кредити вестниците, които издаваше – включително и редакционната им политика?!
И по този начин завинаги се свърза с най-категоричното доказателство, че журналистиката се е превърнала в евтина проститутка, можеш да я заложиш пред поредния сутеньор.

Учуденият Прокопиев обаче си остана предпочитания избраник за американските подаяния.
Без никаква гнусливост, американците наляха милиони в умиращите му издания.
А това, от своя страна, освини до крайност и без друго излиняващият морал в медиите.

Американците никога сами не потърсиха отговор на въпроса – Какво искат, всъщност, от Прокопиев. Продънената му ценностна система никога не ги е занимавала. Той е един от хората, които най-усърдно са компрометирали американската представа за порядъчност – но и това не им правеше особено впечатление.
И продължаваха да го хрантутят щедро.

Сегашната посланичка на САЩ, нейно превъзходителство Херо Мустафа има очевидна слабост към художествената самодейност – соц реколта.
Тия дни прикани Графа и неколцина негови колеги да изпеят заедно/с нея една песен.

А след това е време за едно кънтри с Прокопиев:
колко е сладко да си учуден във фалшивия Рай на Баламите.

***



Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2020 Всички права запазени.