Да оставим засега настрана Радев, макар че той е основният дразнител за Бойко. Навремето той твърдеше, че и едно магаре да извади на тезгяха – и него ще изберат. Така се случи с Плевнелиев, макар че Бойко сбърка с пола на избраника си – но пък той още не се беше изповядал, че в предишния си живот е бил ирландска пастирка. Сто пъти съм писал за превращенията на този особняк – но все още не мога да се начудя, какви фриволности е в състояние да преглътне българската политика. Изтъпаниха ни президент, който се хвалеше с нещо наистина безумно, отгоре на всичко си и вярваше.

Тогава мъжкото его на Б. леко посърна, не е лесно за мачо като него да вижда панталони там, където изобщо ги няма. И затова, при следващите президентски избори, реши да играе на сигурно – по-добре да заложи направо на една магарица, за да няма никакви изненади. Тя обаче – въпросната магарица – се сгромоляса с гръм и трясък. Добре поне, че не свари да си признае, че, всъщност, си е плевенски чобанин.

Заради тия мътно-еротични капризи на идентичността на досегашните си кандидати, Бойко вече трябва да играе на сигурно. Например - той самият да се метне към „Дондуков“ 2. Няма да го направи, още не. Но трябва да претърпи дразнителите – станаха вече двама.

Мутафчийски със сигурност го дразни повече. Довчера шил кореми – обаче за някои това е достатъчно да кърпи държавата. Тя може, при известна проницателност, да бъде видяна и като един гигантски Търбух, натъпкан с всевъзможни благини, но достъпът до него е позволен за малцина. Портата към Търбуха се отваря по-трудно, дори от вратата към Рая. В него няма място за обикновени кърпачи.

Проблемът е, че генерал М. очевидно има апетит за показност, за власт – също. Това не може да не дразни генерал Б. М. е лично негов избор, добре е подбран, за да плаши раята по време на епидемия – главно като си противоречи. Но чак пък да стане „лидер“ на общественото одобрение – е, това не е приемливо. Наливаш с/през фунията нещичко от харизмата си в някого – а той се взема на сериозно. Българска работа, неблагодарна. И Пастирката му врътна един-два номера, но вече беше натъкмен като президент. Помните онзи случай, когато пред журналисти бе накиснал в малодушие Опекуна си – случи се, когато Бойко отстъпи за малко стола си на Орешарски.

Генерал Б. се опитва да плаши генерал Р. с генерал М. – много генерали, брей, би си казало простолюдието, което никога не ползва „общественото одобрение“. Но тука е така. Б. плаши Р. – но има опасност, ако вече не се е случило, да уплаши себе си с М.

Б. използва М. – формира го някак, дели с него славата в битката срещу корона вируса, дори и на един стол щяха да седнат, имаше такъв инцидент; само езика му не успява да облагороди, да заприлича на неговия – това си е безнадеждна работа, все едно да сравняваш сухар с бургер. И, в същото време, Б. изглежда зависим от М. – понеже приема без резерви идеите му. Когато все още можеха да се купят тестове - уж нямаше нужда от тестване, М. беше категорично против. Сега, когато няма тестове, решиха да тестват. Ту така, ту иначе. И все го отнася доцент Мангъров – уж за по-лесно. Той обаче се оказа, че не е кокичка за всеки задник. И понеже Б. безспорно е Властелина, цялата врътня се пише в неговия тефтер – обаче в графата „Загуби“.

М. се ориентира сравнително бързо и се превърна в брояч на болни и умрели, в кротък дегустатор на Бедствието. Репчи се единствено на „мисирките“, видимо се отегчава дори от разумните им въпроси. Играе ролята на овладения кандидат на „общественото одобрение“. И, хоп, може и да го получи, ако го вкарат в политиката. Може ли? Освен това, още не е споделил основният си коз – какъв е бил в предишния си живот.

М. вече не използва непремерени думи като „ярост“, например. Бързо е схванал, че те не са по вкуса на „общественото одобрение“. Вместо него, все по-яростно започва да говори Б.: „Кажи ми, колко души ще умрат!“ – към Мангъров; „Следващите дни ще стане Ад!“ – към „общественото одобрение“; „Не искам на съвестта ми да тежи ничия смърт!“ – пак към него.

То обаче му обръща гръб. Защо? Възможно ли е подобно нещо? Възможно е, но е малко вероятно. Между другото, повечето от важните решения, свързани с корона вируса, произтичат от заповеди на здравния министър Кирил Ананиев. Него обаче никой не го брои – той се движи кротко, говори кротко, прилича ми някак на отец Браун, героят на Честертън – и като него, поне засега, реши някои „загадки“. И той отмени скорострелно някои свои заповеди, нищо фатално не се случи обаче. Това е стил, присъщ на Б., прихванат е от него.

За Б. всичко е игра – в която неизбежният победител трябва да е той. Сякаш за него е измислена фразата, че в политиката губиш само тогава, когато забравиш, че е игра. Жаден е за тази игра – няма значение дали ще надзирава фабрика за маски и защитни облекла или магистралата „Хемус“, важното е да надзирава, да напътства. Каквото там се полага на Чорбаджията. По същият начин надзирава и Смъртта, самата нея – сякаш има лични сметки с нея, сякаш от него зависи дори тя. Затова крещи на Мангъров и го кара да му пресметне, колко души ще му отнеме тя. Всичко това безспорно е симпатично, вън от съмнение, искрено е, независимо, че се долавя и известна театралност. Но това не му вреди: отдавна в собствения си театър той е главният актьор, Звездата – но също така и най-важният зрител. Какъв ти М. – той е някъде назад в пушилката.

Не е далеч времето, когато ще започне сам себе си да навиква. Създал е рефлекса на битото куче в почти всеки от обкръжението си – както и да ги наругае, тия се свиват като наритани. Къде е сега Цветанов, който се опита да си навири носа? Навика като хамалин шефа на АПИ заради винетките – онзи страхливо си затрая, след години може и да се похвали, че е бил опозорен от самия Падишах; тия дни изгони от брифинга на Щаба най-предания си служител, пиарката си Севдалина Арнаудова. Отглежда гигантски кучета, да те е страх, дори да ги погледнеш – но и тия зверове страхливо лазят в краката му, като слепи палета. Доста бой ще са изяли. И доста едри дажби – също. Преди години ми каза в едно интервю, какво е направил, когато го произвели генерал. Купил от най-хубавото месо, извел в полето край Банкя кучетата си и ги нахранил до насита. Била тиха зимна нощ, падал ситен лунен сняг – красота, а той казва на скотовете: „Яжте, да видите, как генерал храни!“

Но владиците го омаяха тия дни – и не успя да ги убеди да затворят храмовете. Нашите владици са най-богоугодните – един, този от Ловеч, го четкаше най-безсрамно: в Гърция тамошният народ благославял Б., искал да има такъв премиер, ей такива идиотщини. Черквите – отворени, а пък иконите – от векове опети, осветени, очовечени - ще ги лъскат с дезинфектанти. Тия нямат милост – да бяха пожалили поне доблестните ни, многострадални лекари. На кой Бог принадлежим, всъщност?

Този въпрос не е актуален в Блатото. Генерал Б. ще надува балона на генерал М., но внимателно, предпазливо, за да пощади от фалшиви надежди „общественото одобрение“. Разбира се, целта на упражнението е генерал Р. Той обаче пет пари не дава за М. Фиксиран е единствено в Б.

Услуга за услуга. Двамата се джафкат непрекъснато – системно бау-бау. На този фон, М. великодушно черпи с поредните си открития, но не казва, че цитира чужди мнения – например, това на доктор Марк Райли, изпълнителен директор на програмата за извънредни ситуации на Световната здравна организация. Според Райли/вторник, 14 април, пораждат се съмнения, че пациентите може да не развиват имунитет, след като оздравеят от корона вирус. Това вече наистина би било ужасяващо. Нашите херои обаче не се стряскат лесно. „Короната“ може да си вилнее, колкото си ще – но Адът на политиката продължава да ги обсебва в не по-малка степен.

Някои пророкуват, че светът вече няма да е същият – може би, но това не се отнася за тукашната политика. Едно око – във вируса, две – в политическото сметало. До парламентарните и президентските избори има още доста време, но цапардосването вече е започнало и няма да спре нито за миг.

Р. ще продължава още известно време да говори за бедността, за бедните – но постепенно ще свали тази плоча, понеже е очевидно, че тя не влияе на „общественото одобрение“. Изглежда, бедността у нас вече е достигнала до такива унизителни мащаби, че дори самите бедняци избягват да се замислят за нея.

Б. никога не е говорил за бедността – тази тема е изчерпана за него с кратки спомени от детството му/филията с мас и пр. Не го прави от големеене, той винаги ще си остане „фукара“ в някаква степен – но и докрай ще си брои километража на магистралите, те са неговото вдъхновение. Така работи за собствения си мавзолей – писал съм за това още преди десетина години.

За да вземе скалпа на Р., Б. трябва най-напред да спечели парламентарните избори. Изглежда, малко вероятно, една манджа все прекипява по някое време – но пък точно Вирусът може да му помогне, особено, ако успеем да го надхитрим по някакъв начин. Българинът е цар в тия неща – нищо, че коремът му може да курка от глад.

А след парламентарните избори Б. ще разполага с близо половин година до президентските, за да направи поредния си грешен избор. И, изглежда, че това започва да му харесва.

Ами генерал М.? Е, той изпадна някъде в средата на този текст.