През следващите години репликата се героизираше, особено след падането на Костов. Авторът й трябваше да бъде видян като човек, който се е осмелил да наруши кефа на Тирана – а и да преодолее собствените си страхове. Известно време номерът минаваше, сетне постепенно излиня, а днес напълно е забравен. То самото СДС едва-едва живурка, колкото да направи кефа пък на Падишаха/ББ, какво остава за една реплика.

Любопитно ще е обаче да поразчоплим обстоятелствата около нея – повод ни даде самият Петър Стоянов с едно свое телевизионно участие тия дни. Сега пък ние да го смушим с думите „Кажи си, Петьо“.

В края на април 2000 година, на връщане от Германия, Стоянов казва пред очакващите го журналисти: „Иване, кажи си всичко откровено, те ще те разберат“. Сетне декларира пълната си подкрепа на правителството – всъщност, на Костов, тъй като е очевидно, че министрите му са кукли, с които той си играе, както си ще.

Костов, разбира се, нищо не уточнява, изобщо не обръща внимание на президента, към когото открай време видимо се отнася с пренебрежение. Смешната дума в „репликата“ е „откровено“ – откровеност от Костов, и то след четири месеца мълчание, „откровеност“ в българската политика? Това е някакъв публицистичен напън, а не друго - Стоянов иска да демонстрира ловкост, винаги го е искал, но нищо особено не постига. Отгоре на всичко, страхливо взема страна. СДС вече е разделено на два клана: този на отстранените министри, които са лицето/елита на партията, и другият клан – едноличният на Костов. Той винаги и всичко е управлявал като еднолично ООД. Стоянов застава зад него, това е основното, другото е мазнене за пред балъците. Интересно, какво мисли с днешна дата той – кой допринесе повече за разгрома на „сините“ – Самодържеца или елиминираните от него?

Костов и Стоянов са съвършено различни типажи. Костов е преподавател от най-дребен калибър, по-скоро посредник на наукоподобие, отколкото нещо друго, затворен до крайност, мизантроп, цеди всяка своя дума, сякаш е от злато – а по-вероятно е да няма какво да обговаря; когато накрая го инсталират във властта, веднага показва, че тя е единствената му слабост. „Самодържец“ може да изглежда преувеличена дума за келявите особености на тукашното – но пък в случая е точна. Човек, обсебен единствено от самия себе си – това е Костов. Ако поне малко се бе открехнал към друго, освен към собствените си амбиции и нагласи, щеше да има и друга съдба и то нелоша, може би дори блестяща.

Стоянов е съвсем различен: продукт на артистичния Пловдив - град, който е невъзможен за днешните времена; „майничка“ всякак, готов да изкръшка от скуката на професията си при всяка възможност; и той е адвокат! – те се оказаха една от прокобите на Прехода; от солидно семейство е, антикомунистическо. Радой Ралин го открива за политиката – той имаше око за по-цветните хора, с удоволствие изпълняваше ролята на негов ходатай. Стоянов е раздвоен между професията си и артистичните си увлечения – няма да си пловдивчанин от онова време, ако ги нямаш; дърпа струните на китарата по-увлечено от всичко друго. И изведнъж трябва да „дърпа“ държавните дела – и то под подигравателния поглед на Костов. Петьо, кажи си откровено…

На първо време, да си мери думите – да ги цеди, сякаш още „тогава“ са го признали за пловдивския Висоцки. В „Панорама“ / Стоянов казва: „Младите напускат България, защото не въведохме с достатъчно твърдост европейските ценности“. С други думи – бягат, понеже не им дадохме ценности.

Връщаме се към началото на греха – към Костов, който изрича фразата си „До 1989 година нямаше култура“. Това е сакрална фраза – в смисъл, че от нея прокапва най-видимо мръсотията, която костовци и следващата паплач се опитват да продадаткато „промяна“. Но Стоянов я преглъща, преглъща тази отрова – и се прави на арбитър, когато чакалите от СДС започват да се ръфат. Все едно, че не е дърпал неистово струните на китарата си – този бард, все още неосъществен; все едно, че не се е врял между Слона/Божилов, Катето Паскалева, Йони/Левиев, Митьо Киров, Азарян, Цветана Манева, и още, и още… А сега умува, защо младите бягат – макар че бягат не само те, биха избягали всички, стига да можеха. И не само, защото не им дадохте „ценности“ – а защото направо ги заличавахте.

Всички повярваха, че Катя Паскалева е пропаднала до дъното, когато я видяха да рови в кофа с боклук - а тя репетираше за новата си роля. Кондов, един забележителен актьор, направо си каза, в края на 90-те години, че ако стигне дотам да рови из кофите за боклук, ще поиска да го снимат – за да подскаже, че талантът и добротата вече не се ценят у нас. А Калоянчев се плашеше да се прибира пеша нощем у дома си – веднъж някакви юнаци, без „ценности“, го нападнали и за малко да го пребият, но Калата се развикал – „Не ме ли познавате бе, момчета, аз съм, аз съм…“ – та му се разминало. „Оттогава съм като жена, все гледам някой колега да ме изпрати“ – разказваше ми този Властелин на сцената. А на мен оттогава все ми се дочува един протяжен, уплашен старчески вик – „Аз съм, аз съм…“ – викът на зарязаните от Прехода…

Хайде, на Костов му беше достатъчна артистичността на политикономията на соца, ами Стоянов – не му ли заседна тази фраза, защо мълча тогава? Защо не му каза на Самодържеца, да си затваря устата – а си премълча страхливо? Какво толкова щеше да му се случи – е, личните медийни касапи на Костов щяха да се упражняват известно време с него – но пък щеше спокойно да гледа пловдивската бохема в очите.

А пък сега младите бягали – „защото не им дадохме ценности“.

Това, че бягат, не е най-големият проблем. По-важното е, че бягат неуки, кастрирани от всякаква чувствителност, те дори не могат да преведат думата „духовност“; чалгализирани изцяло, готови за консумация от политиканите ни.

И кои пък сте тия, дето не сте им дали „ценности“? Майсторите на приватизацията/присвояването ще дават ценности – хайде стига. Майсторите на далаверата изведнъж откриват дюкян за ценности – дори да го бяха направили, със сигурност стоката им щеше да е толкова коварна и примитивна като всичко друго, с което правеха алъш-вериша си. Стоката по техен вкус щеше да има една цел: да злепоставя истинските постижения на Миналото, да заличава истинските личности, да ги заменя с техни любимци – перикендета от всякакъв сорт. Щяха да симулират някакво културно „строителство“ – докато събарят паметници. На Стоянов щеше да му приляга – казвам го сериозно – освободен от страховете си, да каже две думи в защита на паметника на Старчев. Или да се обади, когато превръщаха Стария град в Пловдив – този оазис на Духа – в кръчмарски рай. Вместо това, отива в телевизионно предаване/“Панорама“, където една сричка не смеят да изпуснат срещу Властта, която и да е тя - за да плаче за някакви „ценности“ – дрън-дрън ярина. Да беше поне предупредил още преди двайсетина години, накъде сме се запътили; да беше прозрял как ще загубим хората си, не само младите; как ще унижим, макар и постепенно, художниците от всякакъв род изкуства; ще ги накараме да халтурят безбожно, все да просят пари от новите чорбаджии, и пр. сладости.

Стоянов повторил и една от вечните лакърдии на Прехода: „тогава“ сме живеели в лъжа, а сега – вече не. Ами дивашката фраза на Костов какво е, има ли по-варварска лъжа от тази? Навремето си я преглътнал – защо продължаваш да я амнистираш и досега? И, между другото, докато дрънкаше на китарката или пишеше книжката си за социалистическия развод, най-прогресивния в света – из каква лъжа газеше, каква лъжа продаваше – или, напротив, искаше да притуриш и ти нещичко към духовното строителство на „онези“ години - та да те забележат, да те приласкаят…

В едно свое по-късно интервю /2012 година, Дарик/ Стоянов твърди, че „репликата“ не се отнасяла за отношенията между него и Костов – и така отново дърпа фалшива струна. Имал предвид характера на посткомунистическия преход - и така пак се представя като човек, който сляпо се е доверявал на Самодържеца, нищо не е забелязвал.

Дори и брокерът на недвижими имоти Симеон не чухте, когато ви казваше да бъдете господари на думите си - той ги вадеше тия лафове от някакъв сборник с афоризми, лесно достъпни. Стоянов е велеречив политик и вероятно знае, че Историята се помни/прави през отделни фрази; сигурно се надява една от тях да е неговата – тази за Иван. Обаче, за жалост, тя е залепнала като кърлеж за него – и продължава да задава въпроси към самия него. Но не се нуждае вече от неговите отговори…

/каре/

Фалшивите екзалтации на нашите политици си ги бива, направо са безподобни, те подсказват за липсата на всякакви задръжки.

И Петър Стоянов е такъв ангросист.

Казал пред „Панорама“ следното: „Всичко от 1989 година насам се промени – и то за добро“.

Всичко.

Не е лошо обаче, дори за един екс-президент, да премята из главата си това „добро“ – поне от време на време.

1 милион и 655 хиляди души живеят под границата на бедността.

72 процента от работещите имат доходи, по-ниски от издръжката на живота им.

Учениците днес общо са около 720 хиляди - за сравнение през 1989-а са били 1 милион и 350 хиляди.

47 процента от десетокласниците са функционално неграмотни – и по този показател сме на дъното на Европа.

Дънни шампиони сме: по смъртност от онкологични заболявания, по смъртност по пътищата, 42 процента от смъртните случаи са могли да бъдат предотвратени при по-добро здравеопазване и пр.

Е, по смъртност/обща сме на второ място в света, все още.

Снимай се с тия данни – и бъди щастлив.