Е, криво ляво се докарахме до поредния юбилей, друго да няма – юбилеи, колкото щеш. 30 години от 10 ноември 1989-а.

Не звучат фанфари, отбелязването на сакралната дата, доколкото го има, е жизнерадостно като погребение, отгоре на всичко и ковчегът е празен. Изчезнали са всички илюзии и надежди, всичко отдавна е зарито – и главно Истината, от нея нищо не е останало. Слепци следват Лъжата.

Да ги видим тия дни щатните лъжци, какви ще ги дъвчат. Те са победителите. Сега заръфаха Истината още преди няколко дни. Шествието на Екогласност на 3 ноември 89-а било нагласено, вече го изкарват конспирация на „службите“. Това е най-упоритият курвенски номер на Прехода, за всичко все е виновна ДС, така прикриват БКП/БСП – за всеки случай. Така мърсуват най-вече хора, които са мълчали като пукали в „ония“ години, късните храбреци, от които най-вече страдаме през последните три десетилетия. Съпротивата/някаква срещу онзи режим все им се вижда нищожна. Това мяукат и някои измислени херои на днешните разпасани времена – макар че, за всеки случай, гледат да оближат подметките на Падишаха. Една дама, която представят за голяма писателка, пък казала, че в онова време изговореното се представяло за реалност. Ами, днес как е? Баща й беше наистина забележителен майстор на словото, но и той изговаря, и то твърде убедено, някои свои илюзии за комунизма. Да го зачертаем ли заради това?

На мнозина пумпали 10 ноември все им се зловиди, все ги шиба камшика на Страха/Лъжата - и така ще бъде до края, защото бяха заварени като никакви хорица, сврени в задушливите си душици. Какво друго им оставаше, освен да въртят ятагани, слава Богу – хартиени, да злословят инфантилно, да преиначават – все с надеждата да се надигнат някак на пръсти, горките лилипути - такива и си останаха. Лилипути, които не могат да доставят и нищожна част от Истината. 10 ноември им се зловиди, обаче Прехода е техният нескончаем празник. Тия мушици и дума не обелват за Главния Мискинин – Прехода, защото го съградиха и опитомиха за собствени нужди и за свои хора: десни, уж-десни, никакви-десни. Двайсетина години от изминалите три десетилетия и те някак се упражняваха с власт. Упражняваха се и главно се поругаваха помежду си. И сега посрещат Юбилея, изпокарани като циганки просякини, готови на всичко за някое петаче. Тия дни отново се хванаха за изпосталелите гуши – поводът беше подкрепата, която част от тях оказа на Манолова, заради собствената си далавера, естествено. По-паметливите си спомнят, как преди 15 години /2004-а/ техният гуру Костов подкрепи вота на недоверие, поискан от червените, срещу царския кабинет. Всички са червени отвътре, в една или друга степен.

10 ноември е проклета дата за тях, понеже неизбежно и винаги ще събужда въпроса: От кой бълхарник изпълзяхте? В началото, през 90-те години, по-устатите от тях все дрънкаха за „проваления проект на бащите“. Хубаво - да им признаем въпросния провал 100 пъти, хиляда пъти, ако щат, дори един милион пъти ще им потвърдим тази лъжа. Да зачертаем всичко и да зададем обаче един прост въпрос: ами вие какво направихте, имахте на разположение цели три десетилетия, омесвахте ги както си щете с отровна плюнка - и накрая какво постигнахте? Нищо и половина. Където и да погледне човек, ще бъде смазан от неизбежните сравнения. Дори ония дървари, шаечните простаци с каскетите, се справяха по-добре в много отношения. Ами днешните аби какво създадоха? Оказаха се едни прости събарячи или, в най-добрия случай, кърпачи. Това е очевидно във всичко и навсякъде извън витрината.

В изборната нощ включваха картина от различни градове – еха, колко красиво изглеждаха централните им площади, ефектно осветени. Само че, я мръднете десетина метра встрани от тия граф Потемкиновски площади - и ще попаднете в 19 век. Все ме блазни една идея: да заведа някой особено фуклив властник до арката на столичната Александровска болница и да му кажа: Хайде, заповядай, влизай в 19 век! Някои сгради там са в по-окаяно положение, дори в сравнение с военно Сараево.

Спасението е да си затварят устите, да ги зашият дори. Като натоварват клетите цигани с непосилната тежест да бъдат главни арбитри в изборите, поне сещат ли се, в какви животински условия са ги захвърлили? Този грях чий е? Бълхите са безмилостни и в това отношение.

Те не могат да понесат позорния факт, че са едни прости консуматори на дарена свобода. Простичкият въпрос - какви биха били без омразната им дата – направо ги изтърбушва отвътре. Това пък е най- голямата сладост за „комунягите“: дадохме ви на тепсия свободата, извадихме ви от Нищото, а сега вие си направете сметката, докъде я докарахте.

Нищото са обитавали повечето от късните герои, Нищото, в което фантазиите им са опирали до бананите. Поради липса на въображение и смелост мечтаеха за плод-зеленчук, а им дадоха цяла държава. Дори не бяха фантазирали как ще я стопанисват, ако Дяволът извърти и този номер на проклетата ни съдба. Нямаха идеи, дори най-амбициозният им човек – Костов, месец след 10 ноември предлагаше една своя скудоумна статийка на комунистическия официоз „Работническо дело“ - как да се ремонтира соца. Желев поне беше написал „Фашизмът“. Обаче някои от големите имена в литературата носеха бурята в себе си – те не познаваха Костов, а и той не ги познаваше. От плод-зеленчука ги ненавиждаха – и заради собствената си неизвестност и незначителност. Няма да е преувеличено да се каже, че за 30 години нито една ясна дясна доктрина не бе обговорена – в плод-зеленчука мълчат като същински Антон. Има един фантастичен разказ на Кольо Георгиев - историята е следната: арестуват преди Девети септември група ученици- ремсисти и започват здраво да ги обработват в полицията. Всички до някое време си признават греховете, за щастие – малки, и набързо ги освобождават. Само един от тях упорства, пребиват го ден след ден, но той мълчи. Накрая един от съкилийниците му, възрастен поборник, го съветва да си признае. Той обаче казва, че не е в състояние да го направи. „Какво толкова те питат, кажи им“ – казва онзи. „Питат ме какво е РМС“. „Ами, кажи им тогава“. И следва фантастичния финал: момчето не знае, какво означава РМС и затова не си признава! Извинявам се на Кольо, ако му попадне тази моя дописка, че доста огрубявам историята. Но ей това са и десните пунгаши уж-победители: за 30 години така и не ни казаха, а и самите те не знаят, какво е „дясно“ – освен, че е дивашка приватизация, дивашки кражби, дивашки преиначавания на Миналото, дивашко дупедавство. Диващина безкрай. Как да не се плашат от 10 ноември, как да не го ненавиждат.

Има една особено отвратителна черта на тази диващина: отношението на плод-зеленчука към по-ярките фигури на антикомунистическата съпротива. Това вече беше истинска мерзост - мразеха хора като Дертлиев, да не говорим за Илия Минев. Направиха своя икона Георги Марков, любимецът на Живков и ДС, но не и Илия Минев. Макар, че и отношението им към Марков също е притворно – писал някакви книжки, докато те напразно чакали банани в плод-зеленчука, чуждее им някак си.

И каква отмъстителност само произвеждат Бълхите, как стръвно се хапят дори помежду си. В това отношение надвиха и БСП, а дълго време тъкмо тя бе образец на канибалска партия. Фиктивните десни я задминаха – последните избори бяха отлична демонстрация за това.

10 ноември винаги ще бъде неудобна дата за приспособенците и преструванковците - защото вече за всички е ясно, че, в края на краищата, десетоноемврийският Преврат наложи терора на малоформатните хора. В някакъв смисъл – и в перспектива, той се оказа „десният“ Девети септември. Задължително е някой да опише изстъпленията на новите хунвейбини – те чак книги не горяха, обаче, все пак, влачеха на сиджимка „Фашизмът“ на Желев под прозорците на президентството. Полето на културата стана място за всевъзможни издевателства и далавери: гонеха велики актьори от театрите, разграбиха киноцентъра, насъскваха едни творци срещу други, настървиха ги до такава степен, че вече дори елементарното приличие е зачеркнато. Само чакат някой да почине, за да се нахвърлят върху него. Известни имена, особено от ширпотреба, станаха парцалените кукли в игрите на различни съмнителни инициативи или изборни кампании – нещо, напълно излишно дори за ония, които са ги привлекли. Нали Фандъкова не си мисли, че Богдана Карадочева, примерно, може да й донесе някакви гласове. Отвратителни са подаянията, които подхвърлят от време на време на бивши артистични величия. И дори Лили, която не си знае парите, я включват в тия Мероприятия на Срама. Надявам се, че поне тя директно ще прехвърля специалната си пенсия на Дома за ветерани на културата в Горна Баня, ако все още съществува. И въртигъзовщината на немалка част от артистичния елит не е пречка да ги награждават съвсем ненужно - сякаш властите имат неудържимо желание да се докоснат до тях. Голяма радост за плод-зеленчука.

И цицане безкрай! Нямат наяждане. При такова мляскане, как ще чуят какво им казва Бъдещето. Сметките им са ясни: нямат Минало, затова не ги интересува и Бъдещето.

***

Те дори и Падишаха си не чуват.

Тия дни куцо и сакато – имам предвид най-напред Каракачанов и Захариева - се разпени срещу френския президент Макрон. Патриоти при поискване и патриотизъм за собствена употреба. А работата е проста: дори Макрон да е говорил за български банди, това в никакъв случай не обижда българите – разбира се, онези, които са извън тези банди. И забележете сега: никой не чу ББ, когато съобщи, че сме разбили съвместно с френски служби доста банди. Каза ви го – но хайде да пишем дипломатически ноти.

Но не пишете ноти, когато македонците се подпичкват – това е точната дума – с нас, непрекъснато, злонамерено, отровно. Ясно е, че сте катърите на чужда воля, но не се престаравайте чак толкова. Какво ще правите, когато някой ден/скоро македонците напишат, че български банди са окрали историята им? Правите се на храбри, когато наши тарикати обират френски банкомати. Но къде ще се скриете, когато македонските обирджии започнат да грабят още по на едро от Историята ни.

 

/каре/

Нахвърлиха се върху един Найо Тицин – минава за нещо като журналист-сопрано. Георги Дренчев дори го нарече гурел.

Вместо да са му благодарни, понеже много откровено показа, какво представляват някои от „десните“ – направо ни вкара в подлите им душички.

Ето повода. След изборите, Тицин написал следното: „Иронията е, че на балотажа Синя София врътна БСП и спечели с нейните гласове районни кметове, но не допусна Манолова да стане кмет на града“.

Важната дума тук е „врътна“. Тя ни отвежда право в манталитета на тия хора. Те все „връткат“, накрая извръткаха и себе си – и затова са в това положение. Все връткат – обаче от години оставиха „Синя София“ без сериозно представителство.

Връткащият манталитет е наследство от Костов – той го създаде и го завеща на сопраните си. Да извръткаш – да прекараш всички, дори и най-близките си, в полза на собствения си интерес.

Да съсипеш дори собствената си партия – това е канибализъм, на който дори и руските болшевики биха завидели.

И накрая - да се гордееш, че си майстор на връткането…

Но преди да го овладееш е нужно да извръткаш самия себе си.

Предлагам ви едно свидетелство за тази перверзност: фрагменти от интервю с Гълъбинка Ръждева - Лелята на Ваньо, потомствена комунистка, която докрай остава предана на вярата си /март 2004-а/.

От тези фрагменти става ясно и защо/и от кого беше извръткан, в крайна сметка, и Прехода.

***

ЛЕЛЯТА НА ВАНЬО

К.К.: Защо Ваньо мрази комунистите толкова?

Г.Р.: Той има някакво отмъщение към тех. Защото Ваньо, когато кандидатства у партията, беше писал някакви трудове или какво, и нали па тия нашите, партизаните с четвърто отделение, седнаа на столо, и дотука им е акълът, ама не дават друг да опре до стола. Край. И не му признаха това, беха казали, че ако е член на партията…

К.К.: Ще стане?

Г.Р.: Ще го признаят.

К.К.: Колко пъти кандидатства?

Г.Р.: Един път.

К.К.: Добре, че не е влязъл.

Г.Р.: Това беше точно преди 10-ти. И кога гледам на екрана, Ваньо в диспут за СДС-то. Леле Боже, побърках се! А преди нема месец аз одих да вземам на майка му характеристиката - кандидатства у партията. И вдигам телефона, обажда се дъщеря му Яна. Викам, Яне, я ми кажи баща ти защо мина към СДС-то, ма? А тя вика - Лельо, къде го оценят, там ще иде. И ми затвори телефона. Викам, край… Като рече сега да си отмъщава и мрази чак Съветския съюз.

К.К.: Казвал ли ти е някой път?

Г.Р.: Това са военни тайни.

К.К.: Не са военни. Той учил ли е в Съветския съюз?

Г.Р.: Не. Оди малко на специализация за селскостопанска авиация, 9 месеца. Ваньо е страхлив, страх го е и напусна.

К.К.: И се върна?

Г.Р.: Върна се и дойде си тука и почна да учи. Иначе е кротък, добър, не пуши, не пие, по жени не оди.

К.К.: /Показват на екрана страница от вестника на БСП/ Как гледаш на това, погледни това заглавие – Ваньо подкрепя вашите хора - комунистите? /Бел.: При вота на недоверие, поискан от БСП, срещу царския кабинет./

Г.Р.: Ама те сега трябва да подкрепят, за да може да свалят царо.

К.К.: Е, той мрази комунистите, пък заедно с тях?

Г.Р.: Ама сега е такъв моментът, бе. Тогаз требва да ни подкрепят.

К.К.: А иначе – не?

Г.Р.: Не. Иначе твърдо. Твърдо не, аз ти го казвам, 100% ти казвам.

К.К.: Мрази ги?

Г.Р.: Мрази ги, но сега такъв е моментът и ще ги подкрепи.

К.К.: Религиозен ли е той?

Г.Р: Да.

К.К.: Ама от преди, по време на комунистите?

Г.Р: Сега.

К.К.: По-рано?

Г.Р: Сега стана.

К.К.: Защо?

Г.Р: Защо? Имаше си причини. Сега е твърд… Нищо блажно не яде. Ама нищо!

К.К.: Чакай, аз те питам вярващ ли е, ти ми викаш…

Г.Р: Ама вярващ е, щом пости, значи е вярващ. Християнин е.

К.К.: А, това е религиозността?

Г.Р: Епа, това е. Там се пости и се дава причастие. Кое друго правителство издържа четири години освен неговото?

К.К.: С постене ли?

Г.Р: Ще си излезнем!

К.К.: Моля ти се, дай малко по-сериозни аргументи. Преди, по вашето време, ходеше ли той на църква?

Г.Р: Не, казах.

К.К.: А Елена?

Г.Р: И Елена. Елена беше комунистка, 15 години беше секретар.

К.К.: Лошо ли е това?

Г.Р: Епа, как? Партиен секретар че си и че се черковаш!

К.К.: А тя помагаше ли му, защото е била на добро място?

Г.Р: На кого да помага?

К.К.: На Ваньо.

Г.Р: А, сега че говорим за война тоя път! Как Елена ще му помага с нейното образование и с нейната…

К.К.: Какво?

Г.Р: Ваньо с три висши образования и толкова умен, Елена че му помага!

К.К.: Партийните секретари бяха власт.

Г.Р: Той не е бил партиен секретар.

К.К.: Той не е, ама тя беше.

Г.Р: Епа, тя беше, ама не беше толкова, за да…

К.К.: И тя е седесарка сега.

Г.Р: Епа, седесарка. Тя един път нали имаше едно интервю и знаеш ли колко хубаво го каза – До тука е било онова, секретар и комунист, оттука вече сичко се премахва и се започва наново.

К.К.: А това може ли да стане така?

Г.Р: Епа, при него може. При мене - не. Не може така.

К.К.: Я ми кажи една важна работа.

Г.Р: Кажи.

К.К.: Съветският съюз.

Г.Р: Какво Съветският съюз? Какво искаме от Съветския съюз сега, нали не го искахме?

К.К.: Той какво правеше там?

Г.Р: Кой?

К.К.: Ваньо.

Г.Р: Нали ти казах миналия път.

К.К.: Какво беше? Защото ми казаха, че не си казала истината, че не е бил изобщо.

Г.Р: Господи милостивен! Казах, че отиде там, преди да отиде войник, и се записа у селскостопанска авиация.

К.К.: Вие помогнахте ли му?

Г.Р: Кой че му помогне?

К.К.: Вие. Активните борци?

Г.Р: Абе сега, баща ми беше на такова место, може да му е помогнал.

К.К.: Защо мрази тогава активните борци? Защо мрази комунисти и защо мрази Москва?

Г.Р: Питай го него.

К.К.: Ти не ги обичаш циганите?

Г.Р: Не. Циганите и седесарите.

К.К.: Как циганите и седесарите?

Г.Р: На едно ниво ги слагам и не ги обичам.

К.К.: Виж как се смеят операторите. Защо се смеете?

Г.Р: Ще се смеят, че казвам така, както чувствам. Виж, че си говоря това, което си знам.