Най-напред, преди да го направи, човек трябва да си зададе въпроса, за какво му е нужно то – на него, но още повече на публиката. После да си представи, как изглежда в очите на Падишаха, в състояние ли е да го респектира, да го обели до сърцевината му. Какво ли има там, ще ни допусне ли изобщо в тази мъглявина; и защо да го прави всъщност, от какъв зор, какво ще спечели от това?

Ще изглежда някак странно, ако си навлечен с фланелка „Системата ни убива“ – а пък кротко разговаряш със същата тази Система. Но ако все пак успееш да изясниш, как точно убива тя - как, как, как – дори само това е предостатъчно. Стига да не те отнесе многотията от теми, което ще е от полза единствено за Системата – скок-подскок насам-натам и хайде, времето изтече.

Ако свалиш фланелката, не се опитвай отново да се скриеш – този път зад въпросите на зрителите, да ги използваш като някаква ограда, иззад която да надничаш. Въпросите на публиката трябва да се използват много пестеливо и прецизно. Не защото те не съдържат истината - а защото можеш да попаднеш в капана на субективния подбор. Все ще те упрекват, че не си задал най-острите въпроси – и все ще те питат кой ги подбира всъщност. Острието трябва да е в устата ти, в твоите въпроси. Друго обаче можеш да направиш: да предоставиш петте /?/ хиляди въпроса на зрителите - ако са толкова, разбира се - на хора, които се ползват с доверие. Не е нужно между тях да е и Андрей Райчев, защото той ще ги посипе с пудра захар. И след това да съобщиш на госта и на зрителите какво преобладава в тези въпроси - доволството или нещо друго. И само около този извод също може да се завърти разговора. В крайна сметка, най-разумно е да захвърлиш патерицата на зрителските въпроси.

Трябва да е ясно, че почти никой не може да се премери с Падишаха при равни условия – той идва и ти обсебва интервюто, това е неговият номер. Агресивен е – и трябва да нарушиш добрия тон, за да го укротиш, но тогава той ще се направи на жертва /на медиите/ и пак ще спечели, поне в очите на лековерните зрители. Не можеш да го хванеш за вратовръзката и да го изведеш от студиото - много е тежък. А ако се примириш и се придържаш към обичайното каканижене, това на бърза ръка ще те превърне във виновник в очите на публиката.

С него човек не може да се отпусне нито за миг, а и тамянът, който кади около себе си е толкова пушлив, че лесно може да замае главата ти. Още с първите си думи примерно: „С кого разговарям - с политик или с журналист?“ – цели да те принуди да си свалиш гащите. Ясно е, че така иска да получи предимство още в началото на разговора. Отрязваш го веднага, примерно така: „Слушайте въпросите ми и те ще ви подскажат с кого си имате работа“. И продължаваш да му навиваш бурмата: „Всъщност разговаряте с Народа – готов ли сте за това, искате ли го? Кажете му тогава направо, какво представлява България днес?“

Наивно е да се подпитва Падишаха за други хора – и то в тяхно отсъствие. Това е много удобно за него – така ще има възможност да прикрива собственото си отсъствие от разговора. Споменавай единствено и само него, събери всичко в него, връщай го към него самия, не му давай да изпълзи встрани от себе си. Щом вече е дошъл в студиото, спасението е да се говори само за него, за всичко - през него. Ако се подведеш да говорите за ланшния сняг, направо ще му дадеш възможност да се скрие от публиката – и той ще остане много доволен, дори може да те похвали. Публиката обаче ще е на съвсем друго мнение.

Ако вкараш госта си в капана на човешкия разговор, имаш много по-голям шанс да оставиш едно ясно свидетелство, кой всъщност управлява държавата, какви са възможностите му, какви са заблудите му. Питай го примерно виждал ли е бедни хора, но унизително бедни; харесва ли му числото 1 милион 650 хиляди - дали веднага ще се сети, че това са хората, които живеят под границата на бедността? Влизат ли те в сметките му, освен когато се прави на Дядо Коледа?

Ако искаш да си остроумен, извади две чинии - едната с филия мас, тя ще го настрои сантиментално, другата – с филия с мед. Накарай го да се вгледа в двете филии - и да каже колко дълъг е пътят от едната до другата.

Продължавай да го „обелваш“: има ли чувство за вина към бедните хора; какво мисли за Своге примерно; загиналите 20 души в чия сметка ги слага; на кой Господ се моли – и той има ли нещо общо с този на всички останали.

Можеш да построиш цялото интервю и само върху въпроса „От какво не сте доволен?“ Така ще стигнеш до второто лице на госта си. Ще научиш какви са недоволствата на Падишаха от самия себе си, в състояние ли е той да проумее и дори да се слее с недоволствата на обикновените хора, на какво разстояние е от тях – на една ръка, за да ги ползва спокойно/небрежно – или по-далеч, но колко по-далеч? Каква част от брутното му лично тегло е заложена – къде, пред кого. По-добре да го питаш за това, отколкото за брутния вътрешен продукт и външния ни дълг… - това пък е напълно излишно, понеже започнаха дъждовете и хорицата панически пренасят скромното си обзавеждане на горните етажи на мизерните си домове, за да се спасят от поредното наводнение. И сто милиарда да стане външният ни дълг, това пак няма да спре Черната Река.

Специално с този Падишах има и друг проблем. Доста време той бе постоянен герой на едно шоу, там му свалиха няколко кожи. Обаче ако Падишахът Краси Радков го правят на дреб, а Истинският Падишах го галят с перце, когато дойде в студиото – тогава Радков няма ли да се обиди?

Колкото повече човъркаме, толкова по-ясно става, че рисковете са много по-големи, отколкото ползите от интервю с Падишах – особено ако не знаеш кеворкизма „Не се прави на глупак със силния, а го иронизирай“.

Пък и вече не е възможно да се говори нормално с нашите политици. Те винаги ще вземат връх – като не ви чуват, не ви отговарят, открито показват, че ви презират и пр. Дори най-мижавите измежду тях се държат разхайтено, говорят за разстрели, за гниди - и въпреки всичко, медиите се усукват около тях. Сериозния разговор отдавна е изтърван.

Когато месиш разговор с Падишах, няма смисъл да потъваш само в онова, което се случва днес - така винаги могат да те изпързалят. Истината за един политик се крие в оценката му за изминалото Време. Как запомня и схваща той собственото си минало - това е важното.

И друго: как си представя Края си един политик? Много е вероятно точно този гост да каже, че не си представя никакъв край. Това ще бъде чудесен отговор.

…

И накрая - вижте колко здраво стои отговорът на Падишаха, когато все още беше ББ, на въпроса ми – „Какво е адът според теб?“ Зададен е през 2002 година. Този отговор винаги ще разпалва въображението ни. Тогава той каза: „Не съм бил още там. Ако някога отида, ще ти се обадя оттам. Може да е скъпо, но ще ти звънна накъде да хванеш. Към рая или към ада. Може пък да е хубаво. Представи си, че тук е адът!“

Може дълго да се размишлява над тези думи. Дали днес има някаква промяна, дали вече е по-хубаво тук – според него?