А пък ако удариш полицай, глобата щяла да бъде вече 2 хиляди лева. Доста хора ще могат да си доставят това удоволствие. Напъваме се да купуваме американски самолети, но не и поне нещичко от американските закони.

Има един Будинов, дава го нещо като актьор, игра чудесно в една реклама – за някакъв лек срещу хемороиди, беше много убедителен и публиката искрено вярваше, че наистина го мъчат израстъци. После се сджафка с Волен Сидеров в НАТФИЗ и го направиха депутат. Познахте - от ГЕРБ. Но продължава да изглежда все така, сякаш не е използвал достатъчно време мехлема срещу хемороиди. Само силен сърбеж може да роди изящните отговори, които е дал в едно скорошно свое интервю. „Много е важно да гласуваме на европейските избори, за да дадем отпор на фалшивите новини“ - рекъл той. Само един силен сърбеж може да предизвика подобно твърдение.

Уау.*

Продължават съвкупленията с призраци от Миналото. Не знаем вече колко сме, обаче сме наясно с хубавите дупета. По телевизията представиха мистерията с календарче на Спорт тото от 1974 година, което изобразява прелестните задни части на неизвестна чуждестранна тенисистка. По-важна бе репликата на някакъв колекционер, който харесвал въпросното дупе – „на фона на останалите тогавашни задници“, така се изрази той, а телевизията не получи никакъв предупредителен сърбеж. И кои са те - да питаме пък ние телевизионните задници? През годините календарчетата на тотализатора са илюстрирани с фотоси на Лили, на прочути наши спортисти/шампиони и пр.

Уау.

Заплесването по дупета води и до други крайности. Преди няколко дни пак по телевизията представиха репортаж за едновремешното казино във Вършец, първото в страната - по време на социализма затворили няколко красиви арки/прозорци, а пък в залата направили столова, ужас. Сега обаче 30 години по-късно - при всичкото дялкане по Миналото, казиното вече е в руини. Два пъти уау.

Така - това е фона, на който трябва да изникне нещо - 17 проекта кандидатствали да „заемат“ мястото на съборения мавзолей на Георги Димитров. Направиха вече един опит по време на Председателството - с „Бронзовата къща“. Резултатът беше плачевен.

А нужно ли е изобщо нещо да поникне там? Оставете мястото пусто.

И всеки сам да преценява внушението/смисъла на тази празнота. Да си каже - може би - че нищо не е останало от „онова“ време. Или, че нищо не се е случило/състояло после? Или, че пустошта е победила… побеждава?

Ако пък толкова много искате да оставите следа, една семпла колона ще свърши добра работа – и да я изпишат с числа: броят на избитите антифашисти, броят на избитите антикомунисти, броят на оскотелите от бедност клетници към днешна дата.

През 1991 година известни лица на СДС, между които най-активен беше Георги Марков, решиха да направят концерт пред мавзолея – нещо като прощаване с комунизма. Много им се искаше някак да одраскат и самия мавзолей – още нямаха сила да го разрушат, но поне да го одраскат.

Дойдоха за съвет в офиса ми в парк-хотел „Москва“. И аз им дадох следната идея: да направят миниатюрно копие на мавзолея от стиропор, да го издигнат нависоко и там да го взривят.

Така и направиха – взривяването беше предавано по телевизията, публиката се радваше, макар че, всъщност, си беше доста нелепо.

Взривяваш стиропор - а онова чудовище тънко се подсмихва. Истинското събаряне не беше по-малко нелепо - успяха едва от втори опит, а искаха да изглеждат триумфално сред прахоляка.

Украинците - дори те - вече изкарват пари от Чернобил. Направиха от него туристическа атракция и здраво печелят. То е все едно да печелят от групови посещения в Ада. А нашите дървени глави се уплашиха от един балсамиран труп. А можеха също да печелят от мавзолея. Посещения при труп не укрепват вярата в комунистическия идеал – но и това не схванаха те. Сякаш преди влизането им в политиката тайно са им прилагали част от операциите при балсамирането - най-напред с остър предмет през носа се изважда главния мозък.

Не, други ще са причините да разкарат мумията, а сетне и мавзолея. Ето една: да не им напомня какви послушковци са били, какви примерни манифестанти, без нито една неправоверна мисъл в главиците. И какви лекета са станали след Промяната, какви отцеругатели, какви отстъпници от Вярата, която здраво ги е хрантутила. Представяте ли един Николай Младенов, примерно, да минава оттам и да не се сеща какъв примат на лъжедясното е.

Можеха да оставят мавзолея дори и с мумията. И с помощта на посетителите да съставят една История на Паметта. Можеха дори да събират в един компютър оригинални вицове за мавзолея, а имаше наистина разкошни. Да ви припомня един. Учителка завежда деца от начално училище да видят мавзолея отвън и накрая задава сакралния въпрос: знаят ли кой се излежава вътре, след добре свършената си работа.

Дечицата мълчат и тя се опитва да им подскаже: „Вътре е видният деятел на международното комунистическо движение…/мълчание/… Вождът на българския народ…/мълчание, ах, тъпанарчета милички/ … другарят Ге… /мълчание/ Геор… /мълчание/ Георги…“

„Парцалев!“ - реват децата.

Плашеха се от трупове, а, всъщност, от себе си, бяха комплексари, сбърканяци - по-добре разкарайте всичко, и мумията най-напред, защото боде паметта им.

Между другото, първият човек, който се качи на трибуната на мавзолея след 10 ноември 89-а не беше Плевнелиев - ами Йоло Денев, същият, при това надянал маска на Живков. Доста смела постъпка, като се има предвид, че по същото време късно опрашения като демократ Асен Агов клечеше на стъпалата пред БНБ на комунистически митинг. Тия лекета нямаха куража дори на един Йоло - а ще променят системата. Промениха си, поне се опитаха, душичките, нищо повече не успяха.

И, въпреки всичко, цапаха пейзажа десетина години, като само събаряха и крадяха през това време. Ония от лявата върхушка бяха същите - и те напираха да се бута мавзолея, макар да не го изричаха гласно. Те пък са едни балеринки, и досега не са дали честна, обективна оценка на БКП, на вождовете й - между които и Димитров. Гънеха се и пред Живков - да не би да се върне някак. А той в известна степен наистина се върна.

Идейка: някоя добре охранена социологическа агенция може да направи вълнуваща анкета: Ще гласувате ли за Живков, ако той /някак/ се яви на изборите - или за Будинов, фалшивата новина? Защо, все още, не могат да избият този коч от главите на простолюдието, защо? Страх ме е от отговора, страхувайте се и вие. Защото някакви безплътни сенки си мерят боя и досега пред Времето. Перестройчиците мразеха Живков, но на колене. Другите пък навлеци вече 30 години мразят Времето, самото Време - и те уж са ербап, но все се влачат на колене. Симпатиите към Живков, всъщност, са храчка по сурата на Преходниците. Не се ли отвращавате, че за 30 години една свястна доктрина не успяха да съчинят, вкупом дори. Пумпали безподобни - един келяв самолет не могат да купят без да се изподраскат, какво остава за другото. Официализираха кражбата чрез приватизацията на Костов, отцеругателството чрез Станишев, политическият хермафродитизъм чрез Брокера Симеон, хайде да спра дотук, нали. Оттук-насетне все това ще се пръква по нашите земи. И ще се радваме на случайници - Плевнелиев е само началото, да видите само какви идиоти точат зъби да прилъжат Народеца.

В крайна сметка, от една мумия се уплашиха, можете да си представите какви храбреци са. А тя бе само един от символите на Мрака, най-безпомощният, все едно да риташ труп – макар че точно с това се занимават от 30 години, все наритват отдавна несъществуващия Соц.

Повечето от първите ни Управници/Преходници страдат от маниакален вождизъм - обаче са срещу мавзолея, поне на думи.

Понеже не е техния.

Каквото и да сложиш на това място, все ще изглежда нелепо.

* УАУ – възклицание на местните сноби, които искат да ги приемат като „западняци“, без изобщо да знаят откъде идва то. Защото вече само „уау“-осваме, а не знаем, че това е реплика на Ал Пачино от филма „Усещане за жена“. От биографията на Джак Никълсън, написана от Марк Елиът, пък научаваме, че въпросното възклицание влиза в американската книга за приноса на класическите филми към английския език.

 

А пък шефа на регионалната комисия на Парламента предложи санкции срещу журналисти, които клеветят въпросния бранш.

Следователно, време е някой вестник или популярен сайт да отвори рубриката „Чия е тази дупка?“ Читателите и зрителите да изпращат снимки на дупки по пътищата, за да се създаде една Национална Дупкоколекция.

След това може да се направи конкурс за най-голямата дупка, за най-дълбоката дупка, за най-мистериозната дупка, за най-старата дупка, за дупката, която ще избоде очите на онзи с „националното предателство“. Така ще стане ясно и кой стопанисва тия дупки, чии са те. Може да се направи конкурс за Дупка на годината. Веско Маринов може да напише песента „Моята любима дупка“. Може да се направи карта на Дупкодържавата, като се включат гладуващи интелектуалци, по примера на американците – по време на Голямата депресия държавата ангажира безработни писатели, за да съставят нова карта на пътищата.

Особено ще бъдат отличени дупките от току-що завършени магистрали, те ще получават специален медал.

Някой антрополог може да напише книга за българското дупкарство, както и да изследва бъдещето на държава, в която дупката е на такава почит. Демографката, путиноведка и специалистка по катаджийските листовки Антоанета Христова може да направи втори докторат на тема „Каква част от националното време се губи в заобикалянето на дупки, вместо да бъде използвано за укрепването на евроатлантическите ценности“ - със сравнителен анализ на дупките в Европа и тукашните, както и на ролята на госпожа Меркел в заобикалянето на одупените държави. В специално приложение може да бъде осмислена ролята на тукашните дупки за изострянето на ишиаса на господин Юнкер.

Някой философ може да разгледа ролята на дупката в Българската Съдба, както и сложните въздействия на дупките върху Хората-Дупки.

Какво ще се случи, ако един ден дупките изчезнат, кога ще се случи това - след изчезването на държавата или преди това - това пък ще бъде научна прогноза на Института за близкото минало, която ще търси отговор на въпроса „Част от новата свобода ли са днешните дупки“.

Може да се направи и музиковедски анализ: как звучи химна на ЕС, когато колата ти се натресе в поредното дупчище.

И още, и още теми: Свързано ли е щастието на българина с дупките; Дупката като средство за разнообразяване на сивия български живот;

Връзката между дупките по пътищата и дупките във Властта - и кои се ремонтират по-лесно; Дупката като повод за национална гордост - защо обичаме дупкодържавата си; Ще продължаваме ли да я обичаме, ако дупките изчезнат - когато е очевидно, че недъгавото по начало ни е по-симпатично; Ще викаме ли „Българи юнаци“, ако няма дупки.

Може да се спретне дори един референдум за дупките - най-напред в политиката, а сетне и за тия по пътищата. Може да се направи паметник на Дупката. Може да направим и сериозен влог в световното визуално изкуство, ако на мястото на мавзолея функционира целогодишно Изложение на Дупката - дупкополитиците ще имат право на безплатен достъп. Кристо може да пакетира изложението - или пък, ако събудят българското му сърце, може да покрие дупките по магистрала „Тракия“ с един гигантски чадър…

В крайна сметка, Живот ли е Живот без дупки…