Смъртта трябва да бъде оставена на мира…

Но колко кандидати за палачи се появиха изведнъж.

Сякаш са чакали нещо да отпуши яростта им – и да помрачи разума им.

Невъздържаността им изригва в едно дрезгаво кресчендо. След него у нас вече всичко ще може да се изговаря. Макар че отдавна сме достигнали дъното на публичното говорене. Всеки може да изломоти каквото си науми. Мизерни хорица, предимно от политиката, отпушиха тази мерзост. В нечленоразделната им реч отчетливо се долавят единствено звуците на омразата. Днес ставаш значим, когато продаваш омраза, когато продаваш вонлива мръсотия. Всеки и всичко може да бъде опозорено без никакви доказателства. А тълпата е щастлива от клането с думи.

Най-много страда от това общото ни минало. Лилипути се надигат на пръсти и със сквернословията си гледат да заличат важните знаци от това минало. Няма стойностен човек у нас, който през годините на прехода да не е бил подлаган на ругателства или опозоряване. И най-нелепото е, че при цялата тази разпуснатост, при продължаващият от две десетилетия линч, лилипутите далеч не успяха да се наложат. Освен като бригада за изпълнение на смъртни присъди – но с думи. Дори да се напънете, няма да успеете да изброите повече от десетина имена на храбреци - лилипути. Повечето от тях сини боклуци, понеже предадоха и синята идея, обаче с тъмночервена кръв. Те се мислят за стожерите на демокрацията…

И все пак, през последните седмици за първи път ми се случва да срещам такава омраза. На нея не са й нужни аргументи, това е очевидно. Тя изпълзява от някъде, където се е спотайвала от доста време. Неин обект само привидно са въпросните момчета. Лекотата, с която ги наричат „убийци” е отблъскваща. Подобна екзалтация се е срещала досега само при политически сблъсъци и катаклизми от далечното минало, когато тълпата е насъсквана все в името на престъпни каузи.

„Убиец” е думата, която би трябвало най-трудно да бъде произнасяна. Тя е най-забранената дума. Силният човек трудно би я използвал. Лекотата, с която някои я употребяват, говори, че днес всичко може да се артикулира и изрече, дотам сме я докарали.

Не мисля, че повечето от тези хора са движени от истинска страст, още по-малко от някаква чиста привързаност или емоция. Те просто трябва да изригнат думата „убиец” – и веднага след това да я забравят и да се повлекат след нещо друго из мрачното ежедневие. Колко свирепи са сега – и колко разсеяни са били по-рано. Колко милозливи и податливи са били тогава.

Те ми изглеждат като дежурните оплаквачки на всяко българско провинциално погребение – бездушни, обръгнали на всичко, обаче кресливи.

Веднъж, преди доста години, отидох на погребението на далечен родственик. Бях омъчнен и уплашен. Мислех си за нещата, които ни бяха свързвали, но най-вече се боях да го видя изтерзан от смъртта.

Влязох в стаята, където бе изложен ковчега, беше един сънлив летен ден. Няколко съседки на покойника дремеха край него. Изведнъж една от тях се събуди, сръга другите и всички заедно ревнаха – пискливо, но възторжено. И абсолютно фалшиво. В този писък нямаше никакво чувство. Очичките им ме следяха и опипваха, за да видят каква ще бъде реакцията им. Излязох си.

Смъртта може да бъде обругана и по този начин.

Сега веднага се сетих за тези провинциални оплаквачки – неисканите разсилни на българската смърт.

Мисля, че емоционалната невъздържаност, с която се нахвърляме срещу нея, също е безсърдечна към покойника.

И аз съм правил същата грешка – и никак не съм сигурен, че са били доволни от мен. Джени имам предвид – покойната си съпруга.

Някои от тия, които сега негодуват срещу „хлебарките”, а и срещу други водещи, през годините охотно са им гостували. Бяха се превърнали в квартиранти на същите тези „хлебарки”. Как така? Тогава, когато трябва да се кипрят в техните студия – те не са убийци. Но сега са.

Търсили са тяхната близост, отзовавали са на всяка тяхна покана - само и само да получат нужната им трибуна. Приемали са ги като нещо нормално – а те са и нещо нормално за днешната среда, дори са ги обласкавали покорно. Спомнете си вниманието, което им отделяха вестниците, суперлативите, които щедро ръсеха по техен адрес. Спомнете си как ги обгрижваха – по всевъзможни поводи, повечето досадни.

Омръзна ми да слушам оплаквачки, които не слизаха от екрана на уж „чалга” предавания – те, оплаквачките, ги наричат така, но след като сладострастно им се отдадат.

Противници на чалгата – но нямат нищо против да я консумират, когато става дума за собственият им интерес. Винаги само шепнешком са били нейни противници. Тъй както всички четат булевардни вестници, но насаме, не пред други. Пред публиката носят папийонки и се опитват да преборят дърварщината си със светски маниери – толкова естествени, колкото писъка на оплаквачките. Говорят срещу „чалгата” – но тичат послушно при всяка покана от чалга-предаване.

Не може да се пребори чалгата от чалгаджии с папийонки.

И кой е всъщност чалгаджията – Слави ли? Та нали всички са готови да му целуват краката - само и само да се явят при него, да седнат на диванчето му, да се изповядат фалшиво. Точно толкова фалшиво, колкото фалшива е и презрението им към чалгата.

Ние сме хора на крайностите. Преувеличенията също ни са присъщи. Особено яростно ги отключва смъртта. И това не е от вчера, така изглежда изначално сме устроени. През последните години обаче това се усили до невъзможна степен. Сякаш причината за това е въздържанието, в което обитавахме дълги десетилетия – и което сега на мнозина не им изглежда вече толкова лошо.

Когато ругаем, нямаме никаква мярка. Когато хвалим – също. Едното прелива в другото без никакъв преход. Когато пък сме обсебени от самохвалство, то също е безгранично.

Всички сме били обект на агресия, на несправедливи обвинения, на користни ухапвания, това е същността на новото време. Днес никой не гори от желание искрено да похвали някого, да му каже нещо смислено. Последните рицари на това трудно изкуство вече си отиват.

Аз и досега от време на време задявам великолепния Левчев, понеже навремето сравни Карбовски с ранния Маяковски. Трябва да ти е дадено много от самия Господ, за да се радваш на другия. Фигури като Левчев много ще ни липсват един ден, и това ще са големите отсъстващи. Нямате представа на колко хора са помогнали и той, и Светлин Русев например. Но Живков подхвърли за Светлин, че е „монополист, който купува души”. Някой прекалено правоверен му го беше подшушнал. Истински талантливите хора у нас винаги някой ще ги обяви за „монополисти”. Така е – да, ако имате предвид монопола върху таланта, който им е даден от Господ.

И когато ги няма подобни хора, тогава ще видите каква свирепост ще настъпи, каква сеч, колко кръв ще бъде пролята.

От близо 5 години имам седмична рубрика за телевизия, която има завиден успех. През това време съм похвалил десетки хора, понякога съм бил и язвителен – не груб, а именно язвителен. Понеже без чувство за хумор човек трудно ще издържи днешната телевизионна продукция. И забележете, обидиха се най-посраните или най-некадърните – например, един келеш от Би Ти Ви, който се държи с миналото като циганин-джебчия. Едно нищо и половина, сякаш излязло от склад за телевизионен ширпотреб, обаче нахално. С това нахалство ще си и остане. Но е много удобен, точно той, за телевизията си, понеже някои хора там трудно успяват да подтиснат комплексите си. Това също са кандидати за палачи – смешновати, слабосилни, обаче желание не им липсва.

Има и кадърни хора, които са прекалено чувствителни и една критична думица не могат да понесат. Стават подвластни на чужди преувеличения. И по този начин се превръщат в палачи, макар и мимолетни, на самите себе си.

У дома живея с осем Вежди Рашидовци. Те надничат от всякъде, и всички са ми подарявани от истинския Вежди. Притежавам от най-хубавите му работи. Виждам го как е живял през годините - от Обърнатият бик, който сякаш иска да стигне до сърцето на Земята, до Конник І или Странник.

Държа на този човек и през годините съм го доказал. Колко го е разбрал той, това е отделен въпрос. И особено не ме интересува. Във всеки случай с Аксиния Джурова го представихме за първи път на публиката, току-що беше спечелил престижна награда, доколкото си спомням тази на папа Йоан Павел Втори. После се случваха и други истории…

Но той не бива да позволява да го представят като някакъв страдалец от миналото.

Несмислено е да се твърди, че е бил „инквизиран” от Държавна сигурност. Едно шляпване по врата не е инквизиция. Истинската българска инквизиция е повече от дивашка. Спомнете си как убиха като кучета Гео Милев и Йосиф Хербст. Или пък как след 9 септември 1944 година натикваха живи хора в бурета и ги удавяха в Дунава. Да не ровим кокалите на покойници, обаче един от най-стръвните тогава палачи беше човекът, който владееше тайните на Живков. Няколко царски кабинета бяха заровени в калта на Софийските гробища, и пр.

Един художник е инквизиран най-вече от собствената си амбиция и суета, те са неговия затвор.

Веднъж, беше средата на 80-те години, попаднах в Белене. Любен Генов, тогава главен редактор на „Поглед”, за който списвах по нещо, ме заведе да видя площадката за новата атомна централа, която тъй си и остана непостроена. По някое време един от домакините предложи да отидем до остров Белене. И така попаднах в един от кръговете на ада, който преживявахме покрай лагерническия епос на Солженицин. Беше ужасно. Хора, навъртащи се около димящи огньове. В огромни клетки обаче. Турци, които се бяха съпротивлявали на преименуването.

Някой, за да подтисне отвращението ни, реши да разкаже за скорошното гостуване на Светла Даскалова, която тогава беше министър на правосъдието. Този пост беше запазен само за земеделците. Как искали да я водят на лов в Белене, обаче тя отказала и пр.

Отказала, да. Понеже онзи идиот- партиен номенклатурчик изобщо все още не беше научил, че и Даскалова е била в лагера Белене след 9 септември.

Същите хора, които се изживяват като палачи на „хлебарките”, дори без да го схващат, с преувеличенията си се превръщат в палачи и на хора като Вежди. А на него подобни преувеличения не са му нужни, форматът му е достатъчно голям.

Има и мерзавци, които само чакат нечия смърт, за да сложат в устата на покойника удобни за тях измислици. Напълно недоказуеми, обаче полезни за някаква спекулация.

Но това е друга тема. 

В крайна сметка, струва ми се, че смъртта – чиято и да е, не бива да събужда крясъци, а мълчание.

А най-голямата глупост, която чух в олелията, бе признанието на Иван и Андрей, че може да са хлебарки, но не са убийци.

Убийци очевидно не са. Защо обаче да са „хлебарки”, откъде накъде, и кому е нужно това признание?

Една молба към тях: Не ровете повече, не вадете медицински доказателства. Проявете кураж. Оставете смъртта на мира. Не се подавайте на екзалтациите на кандидат-палачите. А и те вече са забравили всичко.