„Колко достоен си, льольо миличък, кажи си, признай си пред всички, пред цялата телевизионна аудитория, недей да скромничиш, ние ще те харесаме всякакъв“. Нищо такова обаче не го питат льльото, нещо повече – той им харесва такъв, какъвто е, колкото е по-льольосан, толкова по-добре, толкова по-бързо ще свикнат с него, той им е по-мярката – телевизионната льольо-мярка на льольодържавата. Държавата, в която дори възвестяването на новия патриарх може да стане повод за тъпанарски телевизионни изстъпления. Отдавна е ясно, че в това отношение телевизиите са безпределно последователни, направо са шампиони на троен скок по височина – както казваше Алешковски, но той със сигурност щеше да бъде още по-остроумен, ако беше преживял тукашните льольовщини.

Репортерка към новоизбрания патриарх: „Ваше светейшество, чувствате ли се достоен?“

Какво да отговориш на такъв въпрос – той не е само идиотски, той е и мерзък, направо си заслужава да халосаш палето по главата с патриаршеския кръст. Станахме свидетели обаче на друго, на един въздържан, добре премерен отговор: „Чувствам се недостоен, моля се на Бог да ми помага в служението…“. Какви са шансовете обаче на въздържанието пред телевизионната хулиганщина? Нулеви, разбира се. И до там сме се докарали – както почти във всичко друго. И Господ да не издържи тукашните диващини и да слезе и ни заудря по главите, няма да има никакъв ефект. Вече не. Няма сила, която да запуши нечия уста, която ще изфъфли: „Чувстваш ли се достоен да си ни Бог?“ Съзнавам, че дори повтарянето на тия думи е Богохулство, дори ме е страх да ги изричам, но как иначе да изразиш лудостта, която е налазила някои медии?

Още сме на терена на „тържествения репортаж“ на Би Ти Ви – все още не са ни осенили с цялата мъдрост, която някои хора там притежават. И ето какво чуваме – великолепното продължение на предишното изстъпление, състояло се само преди няколко минути.

Репортерка: „Очаквате ли достоен човек да наследи дядо Неофит?“

И още: „Има ли достоен между тримата/кандидати?“

Сега обаче въпросите са насочени не към патриарх Даниил – а към една обикновена женица, обикновена вярваща, обикновено почтена. (Някой ден трябва обезателно да се запитаме: телевизиите или поне някои от репортерите им в какво вярват, в какво са почтени – кога се случва това, как трябва да бъде изразена вярата и почтеността им, разписано ли е това някак в договорите им, понеже, ако не е разписано, няма никакви шансове да бъде изпълнено.)

Сега е поругана и въпросната жена. И тя ще запомни завинаги този ден, защото е участвала, без това изобщо да зависи от нея, в нещо наистина мерзко. Тя ще запази в паметта си тази случка и все ще се пита, защо е била въвлечена в някакъв мътен сценарий, с какво го е заслужила, дали се е справила, макар и в някаква степен, с изпитанието, в което са я въвлекли, с позора, който я принуждават да сподели с телевизионните нехранимайковци. На подобно изпитание е подложен и целокупният ни Народ - в опита да послужи за алиби на льльовците и на льльовщината, която ни е превзела така, че вече изглежда по-страшна и от всякакво чуждо иго.

Не остана празник, който да не е опозорен по някакъв начин, ние сме единствените, които се съмняваме в собствените си национални празници - и дори само с това съмнение ги обезличаваме и направо унижаваме. По-натрапчивите активисти на Прехода истерично се стремят да бъдат вписани в графата „Обезличители“ – те са глупци, които не могат да проумеят, че това ги злепоставя като нищо друго. Трябва да имаме кураж и да преценим пораженията, които бяха нанесени, например, на Трети март, как се опитваха да го подценяват, като го противопоставят на 24 май и така да разтерзаят и двата празника. Вижте ги само някои от най-гласовитите „застъпници“ на 24 май – с такива можеш да принизиш и най-светлия празник. „Застъпници на духовността“, които докараха до пълен разгром, всяко нещо, от което трябваше да получим искрата на Духовността и на Вдъхновението. Какви свети думи – но те бяха изпразнени от смисъл и съдържание и днес могат единствено да ни омъчняват. Разгромът е очевиден: бяха закрити над две хиляди училища, само този факт е достатъчен. И чий е 24 май - на закритите училища и на закритата духовност ли? Не ми говорете за духовност в една държава, в която броят само двама писатели/Марков и Господинов. Не се подвеждайте по ония „известни“ писатели, които, за да начешат светската си куртоазност, демонстрират щедрост си към тия имена – тя е мнима, те добре съзнават провинциална ни склонност към преувеличения. Но и така не се обединяват около други и въобще около някакви каузи – например, да се сложи край на търпимостта към властовата льловщината и към нейната некадърна разпасаност.

Впрочем, каква е днешната цена на Мария Габриел, например. Стана ли тя повече българка, отколкото бе в началото на тукашният й гастрол - или кротко отплава нанякъде, където отново ще крие, че е българка, но не защото някои българи са диваци безпросветни, които не могат да се сдържат дори ден, преди да се нахвърлят на новия си патриарх. И за какво им е той всъщност, както вероятно се питат габриелци от всякакъв пол и раса.

А и за какво беше целия този отровен напън в „тържественият ден“. Пак заради чуждия кеф…

Друг репортер чинно изреди прегрешенията на патриарх Даниил: написал през ноември 1922 година в социалните мрежи за войната в Украйна: „Никой от участниците в конфликта не може да бъде оневинен за случващото се и оправдан за сметка на другия… В същото време, наблюдаваме тенденция за посяване на омраза, отрицание, ненавист, включително в нашето общество, към една от воюващите страни, нарочвана за единствен и непровокиран агресор…“.

Никой от участниците не може да бъде оневинен… А втората част от коментара му може да бъде важен фрагмент от библията на всяка уважаваща се медия.

Разбира се, тепърва ще бъдат вадени и други словесни „прегрешения“ на патриарха, но те няма да имат никакво значение за него и за православната ни църква. Критиците му остават да вият - това ще бъде безславното озвучаване на натрапени на медиите внушения, изпълнени като всяко натрапено нещо бездушно или грубиянски, но и в двата случая напълно безполезно.

Останах с усещането, че дори отличен журналист като Иван Георгиев искаше да каже нещо повече от това, което каза при закриването на „тържествения репортаж“: „Това толкова важно за православните християни у нас събитие“. Православните българи сякаш бяха отпратени в някаква специална категория на не толкова благонадеждните. Да не би тайно у нас да се поощрява и приемането на друга вяра/религия? Или зад всичко пак наднича онова зловещо, мръснишко ругателство „Майната му на православието!“ Заръката на Бзежински, удобен озвучена от покорния лакей Соломон. „Майната му на православието“ - обаче православната ни църква успя да си избере патриарх и той е само на 52 години – и в това е истинската заплаха…

Друг въпрос от тържествения репортаж: „Би ли допуснал/новият патриарх чужди влияния?“ – адресиран отново не към когото трябва. Ако авторите на въпросния репортаж са се надявали да бъдат запомнени, те трябваше да анкетират най-разтропаните в льольовщината пеперуди - щеше да стане голяма забава. Повечето от персонажите на Льольовщината са безподобни инфантили. Един сборник, посветен на неукротимият им стремеж да се държат и изразяват ненормално, би имал забележителен успех, могат да го озаглавят „Заший си устенцето. Как не бива да се говори в политиката“. Читателят ще бъде направо зашеметен.

Пак в същия репортаж напомниха и отношението на патриарх Даниил към скандала с „Руската църква“ в София. Впрочем, какво стана с нея - успяха ли да я чопнат/свият льольовците? Или се случи същото, както с ястребите в СДС, които преди двайсетина години искаха да прилапат цялата Българска православна църква, по схемата – „За нас мангизите й, за баламите – вярата“.

А Митрофанова/руската посланичка се държи като злодеят във филм от периода на нямото кино – явява се там, където не я чакат, и до края не става ясно, каква е ролята й, само дето в устатата й липсва нож, от който капе кръв. С появата си, тя е в състояние да придаде друг смисъл на всяко събитие. Дали не го прави нарочно, за да запише в тефтера на русофилството напълно невинни душици? Българското русофилство няма нужда от подобни услуги, добре си е без помощта на Митрофанова. Други неща са го вкарали в гена български и здраво са го вградили там. И политическите ни кастрати му посягаха, но също без успех. Освен „Майната му на православието“ те се деряха и с други позивни – примерно, „Майната му на Вазов“ и на останалите първенци на българската словесност. Безнадеждно начинание с един народ, който примира да се прави на прост, готов е привидно да се съгласи и с най-абсурдните льольовщини - но, въпреки това, си знае своето и си го брани. Закриваха училища и читалища, закриваха и откриваха Вазов и Ботев - а резултатът прилича на победата на новите цивилизатори в Ирак: една чудовищна лъжа, гарнирана с чудовищен провал. Няма да намерят дори и един Мунчо, когото да обесят показно, понеже се е осмелил да протестира срещу упорството на Народа, останал си предан на убеждения, втълпени му от идолите му. Соломон Паси не е подходящ за тази роля, няма да се остави да го обесят заради едната суета, пък няма и да пренапишат учебниците заради един постен отцеругател. ПростоКирчо изглежда по-навит да приеме ролята, той е готов на всичко, след като стана премиер-льольо на льольо държава. Но и той изглежда доста невзрачен за народния апетит.

Пак в същия репортаж ни съобщиха, че телевизията научила от социалните мрежи, че Бойко е получил най-високото отличие на Вселенската патриаршия. Тъй ще е тя: телевизиите ще стават все  по-подвластни на социалните мрежи – всъщност, те отдавана са покорени от неприличието им. За жалост.

Имаше години, в които ни досаждаха с девиза си „Всички гледни точки“. Накрая осъзнаха с грамадно закъснение и далеч след публиката, че това е нещо невъзможно тук/и не само тук. Продавали са на публиката една измама. Библията, по която фъфлят повечето медии и най-вече телевизиите, няма нищо общо със свещените правила на журналистическия занаят, дори вече не си спомнят за тях. Как беше: „Журналистиката – да изстискаш сълзи от камък“…

Байдън трябваше да ни разплаче с коментара си след дебата с Тръмп: като всеки друг американец, щял да се изправи след поражението. Обаче щяхме да се кикотим и до сега, ако бяха ни показали дори някакъв малък фрагмент от участието му в дебата. Но не посмяха. И той ще се изправи отново – между другото и докато ни завлече заедно със себе си. Тъй ще бъде – ще ни тропосват собствените си проблеми, пътьом ще заличат и последните остатъци от обективно познание за малкия си братовчед, а ние ще се изправяме пак и пак – макар отлично да знаем, че това не е никакво изправяне, а най-обикновено влачене в прахоляка. И тъй нататък.

Дявол да ви вземе, опознайте го най-сетне този Народ. Това няма да е лесно, той ни се води, ни се кара – особено с евтини шарлатани. И дори да го опознаете, едва ли ще имате голям успех в омагьосването му, но поне опитайте. Докато не стане късно. Надеждата ви е той да скъса със самия себе си, да се откаже от себе си. И това е възможно, но във всеки случай ще трае доста по-дълго от всяка друга война.

Тогава вече спокойно може да бъде размахвана едната гледна точка/едната истина – и да бъде представяна като цялата истина.

* Смотан и жалък мъж, обикновено много флегматичен или с окаян вид.