Камина
 
Никак не е лесно да нагласиш правителство в България – внимателно опипваш подмолите на провинциалната ни политика за подходящата компания, и тъкмо решиш, че си успял и тя започва да се разпада. Накрая и продуцентите на мероприятието започват да се съмняват, дали изобщо се нуждаем от правителство.
Това е, все едно, да обзаведеш апартамент по времето на соца: търчиш като улав по магазините, търсиш и търсиш, и накрая я докарваш до фасона на съседския апартамент, който ти се вижда отвратителен. Трябваше да положиш много усилия, за да постигнеш някаква самобитност на жилището си - не бе невъзможно, но си беше трудоемко.
Има един чуден разказ на Кобо Абе, озаглавен „Динамит“: един японец, побъркан от смазващата уеднаквеност на почти всичко в днешния свят, и след като веднъж влиза в чужд апартамент, сбърквайки го със своя, започва да носи със себе си шашка динамит - за да се отличава по някакъв начин от тълпата и да получи някаква самоличност. Докато търсех в дописките си заглавието на разказа, за да не го цитирам грешно, попаднах на нещо, казано от едновремешния външен министър Николай Младенов. Питат го за поредния скандал, натрапен ни от големците от Скопие, и той отговаря така: „Нашата цел е колкото се може повече хора да идват тук, да посещават България, това е изгодно за бизнеса и те ще идват заради характера на българина, който му е позволил да оцелее през вековете, защото една от чертите на този характер е толерантността.“
24 каратов папагалски отговор – и все едно, че го е изломотил някой от днешните ни първенци, сякаш нищо се е променило от тогава. Пак същата словесна дрисня, пак някой, който изобщо не го е еня за Българщината, ни призовава към „толерантност“. Неизтребими са тия хора. Според тях, това трябва да е Българинът – една великодушна гюдерия, с която да си избърсват ръцете, когато им е нужно. В онази дописка от преди доста години съм предложил да носят със себе си по една шашка динамит - но надписана „Народ“.Може би тогава ще внимават какви ги дрънкат. Предложението все още е в сила.
И обзавеждането ни с правителство все още също е зор голям, трябва да навреш в един кюп никакви хора, обаче капризни и досадни като мухи, бързо изперкват, а и повечето се държат така, сякаш по начало са си изперкали. Тия дни Денков, например, се заразвълнува и изглежда още дълго ще страда, че не го поканиха да полегне на някой килим в Белия дом. Отгоре на всичко, той и докрай няма да разбере, кой му сви този номер. Малко вероятно е да са кирчовци – след като се налудуваха с далаверите с руския газ, те са наясно, че не им се полагат никакви височайши срещи. Но това не ги тревожи – когато джобът ти е пълен, другото изобщо не е важно. А и по начало, те са си лека кавалерия - направят поразията, за която са наети и изтрополят нанякъде, толкова бързо, че дори не можеш да разбереш, какво отнасят със себе си. Изобщо не ги интересува някаква камина в Белия дом, за която все говори Бойко - трябва да го питам, дали тайно не се е подписал на нея, докато Тръмп го лъготеше нещо. Нашият човек му взе акъла – няма да забравя, как му даваше път на входната врата, сякаш той е домакинът. С каубоите така трябва да се държиш – нестандартно, свойски, да ги караш да си пляскате ръчищата - „дай пет“, на тях много им харесва това „дай пет“. Много са дружелюбни, защото това нищо не им струва, а още по-малко пък означава нещо – и трябва да си пълен идиот, за да не го знаеш. Не търпят сополанковците, плашат се от тях и не искат изобщо да ги виждат. И колко акъл трябва да имаш, та да се надяваш да те приеме президентът им, след като вече ти е изтекъл мандата? Денков, изглежда, дори и от вестниците не е учил политиката, иначе щеше да знае за резила на Костов, който също скимтеше да го приеме Буш – поне за едно фото, но и това не го огря, въпреки че току-що беше харизал на американци две от „Мариците“ - на много изгодни цени, разбира се, сякаш са му бащиния. И сигурно очакваше да го накичат поне с „Пурпурно сърце“ – този орден се присъжда за особена храброст, проявена по време на война. Тъкмо като за нашия човек, който беше спечелил войната за приватизацията. Тя пък водена под лозунга „След мен – потоп“, който е тъкмо по мерките на тукашните нероновчета.
Тъй, Денков хлипа тайно и дори явно, обаче ПростоКирчо пет пари не дава, кой и как обзаведе кабинета му, не му дреме и защо и кой го разкара и потърси друго обзавеждане. В бизнеса само леваците се сърдят и затова все губят. В днешната политика е същото, понеже и тя е само бизнес, нищо повече. Кирчо, например, казва: „Минимален брой смени на министри в кабинета при предстоящата ротация ще даде по-голямо спокойствие на обществото“. Това е очевидна глупост, и той е наясно, но хвърля някакви лафове на баламите, колкото да отбие номера. Той отдавна е наясно, че те са готови да поемат всичко – да го изкльопат, както би казал Кирчо.
Тази всеядност на простолюдието прави лесно, на пръв поглед, снабдяването ни с поредното правителство, с всякакво правителство. От друга страна обаче, стопанисването му не е никак лесно – никакви хора изведнъж полудяват, вземат се на сериозно, а това не се харесва на оня, който ни обзавежда, няма време за някакви посерковци, на които устите им са по-големи от главите. Денков направо си каза: искал да докладва, какви отличници сме в евроатлантическото побарване. И няма кой да му подскаже, че това ни е разписано като най-простото задължение, за да не объркаме нещо. Нищо друго не трябва да правим на своя глава. И хвалби изобщо не бива да очакваме, тази мисъл може да се завърти само из някоя много наивна главица.
Между другото: докато на няколко пъти използвах думата „обзавеждане“ нещо ме зачовърка и сега се сетих. Преди три години на нашия книжовен пазар се появи „Дневникът на Джулиъс Родман“ – сборник с неиздавани разкази и есета на Едгар Алан По (подбор и съставителство – Иван Атанасов). Та там, в есето „Философия на мебелите“ четем за обзавеждането и между останалото и това: „За да разбираш от килими, трябва да си истински гений. И все пак сме чували подобни разговори, водени с фасон на замечтана овца от господа, на които не може да се повери дори грижата за собствените им мустаци…“.
Ето, това е истината – Фасон на замечтана овца – ясно ви е, за какво става дума и за кои господа. И мечтанията им са овчи – нямат хоризонт извън собствените си пасища.
Денков - нека го успокоим малко – ако все още се интересува, кой му отряза квитанцията за Белия дом, нека да види едно телевизионно интервю и тогава ще му светне. В него военният министър Тагарев казва: Нямам покана да остана министър след ротацията. Ако имам покана, ще видим дали ще има условия да изпълнявам програмата си. Трябва да се готвим за война, рисковете нарастват…“ Ето, така се говори, за да те поканят да се посгрееш край камината, въпреки че огънят е угаснал – но на това място и загасналият огън топли душичките на нашите слагачи.
Трябва да се готвим за война - така трябва да вряскат нашите петльовци. Ако остане на Тагарев, работата е ясна и дори проста: ние приключваме войната в Украйна – като хвърляме запасняците си срещу руснаците; сетне бомбардираме Кремъл с един от дроновете, с които няма нищо общо жената на Тагарев, а още по-сетне става като във филм на Стивън Сегал – не е ясно, кой отнася тупаниците. Но накрая ние ще сме пак на Шипка – а продължението е ясно.
И Стивън вече е изперкал, онази вечер не можах да се отлепя от един негов филм, толкова зловещо глупав беше - „Ще се срещнем в Ада“. Не стана съвсем ясно, къде точно е въпросният Ад, обаче героят на Сегал, спец от американска служба за сигурност, накрая се побратими със злодея руснак, който пък каза, че Сегал е съвсем подходящ за смъртоносния руски Спецназ. Сериозно ви говоря, не ви будалкам – и трябва да признаем, че точно това е истинска, ефектна хибридна атака. Сетих се за Сегал, защото той е точният човек за Тагарев, който в същото интервю казва за скорошната акция в ГДБОП и ДАНС, където течало разследване за шпионаж в полза на Русия: „Нито армията, нито системата ни за сигурност са изолирана от обществото ни. То е подложено на остра масирана информационна обработка и на нея понякога се поддават и служители на системата за сигурност…“.
И още ги е наговорил нашият ястреб: „Черно море е поле на интензивни военни действия. Не можем да стоим отстрани и да гледаме, ние трябва да търсим решение…“
Ей така вървят нашите работи: Тагарев говори за война, Денков страда по камината. А останалите, всички до един, са заети със собствените си мустаци.
Две реалности се препъват една друга. Едната е на „обисереният“ Живот, в който обикновените хорица някак оцеляват. В другата мечтанията за Камината заличават същинската политика, тя отдавна не съществува, дори партиите са се превърнали в мижитурки, единствената задача на които е да обслужват лидерите си – а те стръвно се унижават и обругават взаимно, но вече не могат един без друг. Това е Българското Решение - и то ще има фатални последици. Ще бъдем – и в известен смисъл вече сме – кютюците, които ще поддържат огъня в някоя чужда камина.
През седмицата отбелязахме 12 години от потопа в Бисер – може би най-ефектният епизод от споменатото по-горе „обисеряване“. Свикнахме вече с тези трагедии, те сякаш ни се полагат, няма и на кого да се оплачем. Някак не е прилично да занимаваме онзи край камината, а другият - Онзи Горе край истинския Огън - не смеем да подкачим, защото подозираме какво ще ни каже.
За Бисер и всички останали бисери от Черната Българска огърлица има един виновник – и това е държавата, която безмилостно изтребва хората си.


Тагове: Кеворк Кеворкян, Кобо Абе, "Динамит", Николай Младенов, Скопие, Българина, Народа, Денков, кирчовци, Бойко Борисов, Тръмп, "дай пет", Костов, Буш, ТЕЦ "Марица", Кирил Петков, "Дневникът на Джулиъс Родман, Едгар Алън По, Тагарев, Украйна, Кремъл, Стивън Сегал, Шипка, "Ще се срещнем в ада", Спецназ, шпионаж, ГДБОП, ДАНС, Бисер, Черната Българска Огърлица

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2024 Всички права запазени.