Хемус груп, 2003

 

 

Това написа Н. В. Царят, когато по време на заснемането на интервюто в Мадрид журналистът Кеворк Кеворкян го помоли да му напише нещо на български. Негово Величество без всякакво колебание пое протегнатата му писалка и написа на белия лист: „Да живее България!“

Как се намерихме двамата с Кеворкян в Двореца в Мадрид?

Всичко започна в Париж, когато по телефона ми се обади Васил Андреев, мениджърът на Емил Димитров. Каза, че звъни от парфюмерията „Българска роза“ в Париж, собственост на приятелката му Галя Димова. Искаше да се видим, за да поговорим за „Орфеус“ – музикалното издателство, което бяхме създали през 1970 г. във Франция. Поканих Васко на обяд в моя клуб Cercle de I'Union Interallieeна „Фобур-Сент-Оноре“, близо до Елисейския дворец. Васко прие поканата и ме информира, че с него е известният журналист от Българската телевизия Кеворк Кеворкян, когото вече познавах от популярното предаване „Всяка неделя“. Помолих Васко Андреев да покани и него и той дойде със съпругата си. Така четиримата се намерихме в снек-бара до плувния басейн на най-известния и елегантен клуб в Париж. Кеворкян живо се интересуваше от моята личност, аз се интересувах от неговата работа и семейство. В течение на разговора Кеворкян разказа, че в Лондон неуспешно се опитал да се свърже с Н. В. цар Симеон II, за да направи с него първото интервю за телевизията.

Защо бързаше толкова много? Малко преди нашата среща младата журналистка от радиото Аглая Коцева бе разговаряла с Негово Величество по телефона в ефир, а Йосиф Давидов бе публикувал във в. „Отечествен фронт“ първото интервю с Царя за пресата. Като добър професионалист Кеворкян беше притеснен да не би някой друг да го изпревари в телевизията. Много се изненада и зарадва, когато му заявих, че ще се помъча да му помогна за реализацията на толкова желаното от него интервю. Разказах му, че след пристигането ми във Франция през 1965 г. съм влязъл във връзка с Двореца и че още през следващата година съм имал щастието да бъда приет от Н. В. Царя в Мадрид. Че оттогава членувам в Българския царски автомобилен клуб, поддържам редовна връзка с Двореца и подпомагам парично списването на почти всички емигрантски издания.

Попитах Кеворкян сигурен ли е, че има възможност да излъчи интервюто с Царя, и за колко минути става въпрос. Той ми отговори, че продължителността на интервюто е без значение, разговорът можел да продължи дори цял час. Това обещание ме впечатли особено, тъй като интервютата по цял свят са кратки – от една-две минути до десетина.

На другия ден успях да вляза във връзка със Секретариата на Негово Величество в Мадрид и имах възможността да говоря лично с Царя. Той също остана изненадан от предложението на Кеворкян, но беше прекрасно информиран кой е и какво прави. Затова, след като прегледа натоварената си програма, определи най-близката възможна дата – след десетина дни. Когато казах добрата новина на Кеворк Кеворкян, той много се зарадва, но същевременно се обезпокои как да постъпи и какво да направи, защото не можеше да остане 10 дни в Париж, налагаше му се да се върне в София. Тревожеше се да не би да има усложнения, ако тръгне от София направо за Мадрид с цял телевизионен екип.

В този момент осъзнах, че шансът Негово Величество Царят да влезе в дома на всеки българин благодарение на телевизията не трябва да се пропусне. Бях готов да направя всичко възможно за осъществяването на този проект и затова предложих на Кеворкян да стана продуцент на интервюто, което означаваше, че поемам организацията и заплащането на телевизионния екип, както и всичко, свързано с реализацията на проекта. Предложих му да се срещнем в Мадрид на 8 февруари 1990 г. сутринта. Той настоя да дойде първо в Париж, за да тръгнем заедно за Мадрид. Съгласих се, въпреки че това утежняваше продукцията.

Кеворк се върна на 7 февруари и го настаних в чудесен апартамент на хотел „Плаза Атене“. В хола на луксозния парижки хотел той ме запозна с тогавашния кореспондент на Българска телевизия във Франция Васил Василев. Този млад и симпатичен човек сега е преуспяващ бизнесмен, председател на Съюза на работодателите в България и внася автомобилите „Пежо“ у нас.

Предупредена от мен, че Кеворк е виден български журналист, дирекцията на хотела бе поставила в апартамента му букети цветя и фруктиери с екзотични плодове. Кеворкян видимо остана доволен от красивия интериор на хотела и от оказаното му специално внимание.

На следващия ден черен мерцедес с шофьор ни откара до летището, което още повече повдигна тонуса на идващия от социалистическа България телевизионен водещ. По време на полета в комфортния самолет на „Ер Франс“ с удоволствие разговарях с този интелигентен и умен журналист, който се интересуваше от непознати за него факти, отнасящи се до живота на Царя и емиграцията. Разбрах, че така той подготвя интервюто си, и му помогнах максимално, разказвайки му интересни случки от срещите на наши сънародници с Н. В. Царя.

Преди идването на Кеворкян в Париж за подготовката на интервюто влязох във връзка с г-ца Тони Фернандез от международния отдел на Испанската телевизия, за да ангажирам телевизионен екип. Тя ме насочи към „Едит Медиа ТВ Мадрид“ – частна компания, която работи за тях и от която наех оператора Франсиско Моралес и помощника му Пабло Вагнер. Срещата ни бе в Двореца на „Авенида дел Вайе“ на 8 февруари в 15 часа.

Пристигнахме на летище „Барахас“ в Мадрид в 12 часа и взехме такси, на което дадох адреса на Двореца. Същата вечер аз се връщах с последния полет в Париж, а Кеворкян на другия ден продължаваше за София. Отклонението през хотела му ни забави и когато пристигнахме в Двореца, всички бяха притеснени от нашето непредвидено закъснение. С появата на Царя това впечатление бързо се изпари. Държа да подчертая, че голямата и опитна телевизионна звезда Кеворкян бе много впечатлен и леко смутен при първата си среща с цар Симеон II. Армаганите, които неговите роднини му бяха поверили – китка здравец, шише ракия, букет кокичета, бяха прелюдия към един непринуден разговор, който българските зрители щяха да видят три дни след това в предаването „Всяка неделя“. Той бе издаден по-късно от Кеворкян в отделна книга „Разговори с Н. В. цар Симеон II“. Всички имахме чувството, че присъстваме на голям исторически момент, в който българският легитимен държавен глава най-сетне, след 44-годишно отсъствие, ще осъществи връзка със своите сънародници посредством телевизионния екран. Градусът беше много висок, ентусиазмът – заразителен. След записа за наша приятна изненада Негово Величество ни покани на обяд заедно с царица Маргарита. Помолих Негово Величество да ми разреши да заснема обяда с личната си портативна камера. Той също донесе своята, така че го записахме с две камери. Разбира се, нищо от това не можеше да се използва за телевизията, защото говорехме едновременно, а камерите бяха статични. Въодушевлението и нарасналият интерес подтикнаха Кеворкян да помоли Царя за продължение на разговора. А той имаше толкова много да каже…

След края на нашата аудиенция Негово Величество, на прага на царствения си дом, дълго ми стискаше ръката, казвайки ми: „Благодаря ви, Куртев! Благодаря ви, Куртев!“ Това бе за мен най-голямата награда и в този момент знаех, че, ето, можех да изпълня дълга си към каузата, която прегърнах още в началото на емигрантския си живот. Изпратих Кеворкян до хотела му, където го чакаше представителят на БТА Йосиф Давидов, а аз продължих за летището.

Вечерта бях канен в Париж на вечеря при г-жа Джулия Бул, която с нетърпение очакваше новини за царското семейство и за успешно преминалия снимачен ден.

На другия ден телефонирах в София на роднините си, за да им препоръчам горещо да не изпускат „Всяка неделя“. Предстоящото интервю с Царя беше обявено в програмата на телевизията и цяла България се подготвяше за това събитие. Да, интервюто с Царя надмина всички очаквания и предположения, превръщайки се в медийното топсъбитие на годината.

На другия ден вече бях обществена личност и телефонът ми не преставаше да звъни. Най-сетне успях да се свържа с Кеворкян, за да го поздравя с големия успех, но гласът му не звучеше весело. Той ме информира, че органът на БКП – в. „Работническо дело“ от понеделник, 12 февруари 1990 г., публикувал декларация на правителството на Андрей Луканов, в която се казва, че е недопустимо по Националната телевизия да се появява „бившият цар Симеон Борисов“, и се заявява, че ще се търси отговорност от тези, които са допуснали и реализирали това интервю. Всички знаеха от надписа, който течеше по време на интервюто, че продуцент е г-н Христо Куртев от Париж. Така са появи терминът „продуцент“ в нашата телевизия, който до този момент не беше използван в нея поради социалистическата специфика на организационната ѝ структура.

Не послушах съвета на Кеворкян и малко след това пристигнах в София, където всички мои познати ме поздравяваха за интервюто, определяйки моето участие за смел акт. Най-много ме зарадва реакцията на множеството непознати хора, които ме спираха по улиците, за да изкажат задоволството си и благодарят за предоставената възможност да видят и чуят цар Симеон II. Особено приятно изненадан останах от големия митинг на 26 февруари 1990 г. на площада между БНБ, Партийния дом и Царския дворец, когато, носени от народния ентусиазъм, се качихме първи с брат ми на трибуната на мавзолея. Снимахме необятното множество с видеокамера и фотоапарат, някои пък снимаха нас.

В този ден всъщност се запознах със сем. Агнес и Константин Халачеви. Вече споменах, че Агнес събираше подписка за връщането на Царя в България на стълбите на Двореца, на която бе изписано и моето име като продуцент на интервюто. Аз ѝ се представих, тя много се зарадва. Малко по-късно в огромното множество съзряхме портретите на Царя и лозунги, издигнати от г-н Константин Халачев, г-н Жан Соломон, г-жа Божана Милушева и техните сподвижници. Всички бяхме опиянени от придобитата свобода, бяхме щастливи и пълни с надежди за бъдещето. Отново заваляха поздравления за интервюто и възхищение от обаятелната личност на цар Симеон II.

Българите имаха чувството, че всеки поотделно директно е общувал с него.

От този, без съмнение исторически, момент, в който цар Симеон II, вече в зряла възраст, влезе в дома на всеки българин, изминаха години. Но все още е жив споменът за това интервю, благодарение на което нашият законен владетел, когото повечето българи дотогава наричаха Симеончо, бе възприет като зрял мъж в пълния разцвет на силите си, готов да застане начело на Царство България.