Изд. „Ентусиаст“, 2011

 

След подписаните от Горбачов Женевски мирни договорености за Афганистан, през май съветските войски започнаха да се изтеглят от непревземаемата страна на наркотиците. В края на същия месец Роналд Рейгън посети Москва не както успя Наполеон и не както мечтаеше да успее Хитлер, а съвсем, съвсем мирно и същевременно триумфално. Беше крайно време, защото на 11 ноември Буш спечели изборите за президент, в България възникна Независимо дружество за правата на човека. Хусто Хорхе Падрон получи международната награда „София“. Салман Рушди написа „Сатанински строфи“, заради които скоро аятолахът Хомейни щеше да го осъди на смърт. А моят син беше уволнен, защото започна да издава нелегално списание „Глас“.

В самия край на годината едно интервю на Кеворк Кеворкян – любимеца на народа, с руския учен Амосов предизвика възмущение у идеологическата върхушка. Написах писмо в защита на дръзкия Кеворк (вместо новогодишна честитка) до редакцията на „Работническо дело“, където бе подхваната кампанията срещу „Любимеца“:

„От последната „Всяка неделя“ произлезе нещо като „случаят Кеворк“. Защо? Един събеседник, прочут съветски лекар, Амосов, изразява едно неприятно за ушите мнение по един толкова важен въпрос, че бих казал, врязва скалпел в сърцето ни. Изразява съмнение, дори несъгласие с девиза „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ И ето че за това е виновен Кеворк.

...Смятам, за всички е ясно, че предварителна организация на въпросите и отговорите е невъзможна. От праславянски времена е известно, че когато поканиш гост, ще си принуден да го изтърпиш и дори да го покровителстваш, догдето е под твоя покрив. Разбира се, телевизията не е частен дом, но в общонационален днешен контекст ще изразя своето мнение, че ние не можем да говорим за гласност, а да не я търпим дори като гостенка.

А дали Кеворк е можел да отговори по-аргументирано и компетентно на своя събеседник? На този въпрос ужасен отговор дава фактът, че и в писмата, публикувани в „Работническо дело“, и в редакционната бележка отговор на Амосов не се дава.

...Най-тревожно от всичко ми се вижда обвинението, че Кеворк проявява монополизъм. С тази неокачествима за мен логика ще трябва да се забрани на всички солисти да изпълняват солови концерти. Специални групи от цигулари ще трябва да изпълняват капричосите на Паганини например, защото при някои от тях няма дори съпровод, та монополизмът е пълен. Същото вероятно трябва да се приложи и за пиесите на Шекспир. Вероятно монолозите на Ромео и Жулиета ще трябва да се изпълняват в бъдеще по принципа на хоровата декламация. Ще бъде интересно.“

Думите ми бяха безполезни. Разбрах, че са безсилни. Още в началото на януари предаването „Всяка неделя“ бе спряно.

Имам нахалството да си въобразявам, че аз съм един от откривателите на Кеворк. Първия път, когато го назначих на работа в „Литературен фронт“, той се появи като сюблимен момент. Втория път, когато станах кум на брака му с Надето Дженева, той изчезна в сюблимния момент на сватбата. Третият път е вечен, защото аз непрекъснато откривам този човек като любимец на народа или като враг на някакъв височайши негодник. Но истинският кум на Кеворк със славата бе телевизията. Дори най-обикновеният зрител разбираше, че между своите нестандартни въпроси Кеворк трескаво мисли. Дори мълчанието му беше нещо като подтекст на епохата. Вече съм описвал как Живков – „човекът от народа“, гледаше и слушаше уединен „Всяка неделя“, за да остане насаме с „любимеца на народа“. Когато новото време се уплаши от Кеворк и му загаси екрана, той проговори и стана текст – надпис на хвърлен камък.