Изд. БулКорени, 2004

 

Два или три дни след преврата двадесетина замеделци се събрахме в дома на Михаил А. Михайлов-Пожаревеца с цел да възстановим БЗНС. Участваха: Вангел Горов – бивш организатор на Съюза, Жеко Ст. Иванов от Ямбол, Тодор Кавалджиев – Ст. Загора, Никодим Попов – София, Александър Борисов – Банкя, Илко Кованджийски – Перник, Йордан Чукански – Пловдив, Кирил Цветанов – Костенец и др. Обявеният комитет от 13 души отново мотивира настояването пред Държавния съвет за отмяна на Закона за разтурянето на БЗНС и пълна реабилитация на всички репресирани. Това бе началото на възстановителния процес, сблъскване с власт и общественост. Една лелеяна мечта се приближаваше в реални измерения! Окуражавахме се и сеехме кураж, искахме да ни чуят всички граждани на Републиката. Мисля, че в онзи момент това беше най-важното!

На две седмици изчезва по един език на земята, твърдят изследователите, а толкова рядко се ражда значителна човешка личност – силна, интелигентна, с талантливо слово, лична харизма и безгранично вярна на обществото. Това, че носим славата на висока религиозна и етническа толерантност, не смущава натрапените идоли да изгарят в своето невежество и неуморна завист, да спъват всяка будна, аналитична мисъл. Като се основавам на все още услужливата си памет, искам да споделя възторга си от яркото явление в онова искрящо време – Кеворк Кеворкян, чрез когото лъсваха с ехото на плесница управленски несполуки. Може да не е познавал лишения и глад, но бе осъзнал нуждата от свобода икономическа, политическа и духовна, за да прокламира впечатляващо защитата на човешките права още преди официалното формиране на СДС. Убеден съм, че се помнят всичките му инициативи в телевизионното предаване „Всяка неделя“ с международен и вътрешен адрес и предизвиканият широк отзвук. Всеки опит за официално ограничаване се превръщаше в безизходица за „народната власт“ и в акуширане на Промяната в Партията-държава. Не задоволяваше любопитството с дребни злободневни, а удряше върху дълготрайните проблеми, поставяше пръст в най-дълбоките рани. Не пожелаваше, а съдействаше, не разнообразяваше изтеклата седмица, а ни срещаше изпреварващо с утрешните политически дейци и избуяли дисиденти.

Неизвестното ставаше известно!

Кеворкян не беше свидетел, той даваше своя вот по езоповски, но почти посочваше път, като сезираше най-голямата аудитория – цял народ, какво се прави и какво се задава. Не търсеше остроумия, улавяше новите информационни процеси точно и сугестираше чрез отделните социални гласове. Избягваше риторичните въпроси и намираше онези, които не понасят липсата на отговор. В продължение на усилията си още от командната епоха той търсеше да представи нашумелите имена. Европейските радиостанции още повтаряха нашите открити писма и декларации, когато Димитри Иванов ме откри в Пловдив. Този могъщ екип – Кеворк и Димитри, не винаги попадаше на най-добрите изразители на тенденциите, но неизменно изправяше на екран действителни участници в стълкновенията. Не се втурваше в идеологиите, но раздвижваше идеите, с които настоявахме за промяна. Не изразяваше недоверие, не оспорваше тактиката ни, а правеше достояние главното, като опазваше в цивилизован тон достойнството си и това на събеседника.

Може би е допускал, че като създател на организация от репресирани в онова стремително време ще призова на щурм и затова деликатно ме помоли за сдържаност. Миг преди включване в ефир ме попита:

- Откъде ще започнете?

- От Антон Югов! Нали той беше първият министър на МВР? Засега обаче имаме по-неотложни и значими задачи.

Както повечето хора тогава, така и застарелият Антон Югов се застоявал пред телевизора в компанията на Христо Ботев – мой състудент и негов дългогодишен съветник, който ежедневно го навестявал. „Какво иска от мен този Баталов?“ – обезпокоен, безпомощно простенал врязалият се в паметта на всички българи всесилен някога управник.

- Познавате ли тази книжка? – И Кеворкян ми показа разпространения на Запад материал за лагерите у нас.

- Не! Тогава завесата беше много плътна, дори някои я наричаха желязна.

Не отговорих честно. Години преди 10 ноември 1989 г. получавахме и си препращахме един на друг книгите на Йордан Райчев, Недялко Гешев, вестници, списания, бюлетини, издавани от нашата емиграция и Българския национален комитет. Премълчах с мисълта, че е още рано за пълно разкриване, макар пръснатите дисиденти, групички от оцелелите земеделци и социалдемократи за часове да се превръщаха в многобройни организации, готови да мерят ръст с БКП. Нови легенди – енергични, чувствителни, неуморни от екрана и площадите – пускаха бариери пред партията. Убеждавахме с вярата, че сме във времето, когато ще се води чисто българска политика, по европейски тертип – мирно, демократично, перспективно.

И продължих да повтарям от студиото прокламираните искания до Държавния съвет – амнистия на политическите деяния, свободни избори, свободно сдружаване, независимо образование, връщане земята на собствениците, нова Конституция и много още от нашия забързан повик в онези дни и нощи на настъпление, превърнало се не след дълго в неизказана самоизмама!

При повторното ми появяване във „Всяка неделя“ след

две или три седмици не търсех основания за утешителни думи, гласът ми трябваше да изпреварва, да е по-близо до идващото, до победата.

В разговора споделих и моята най-дълбока увереност в искрените съчувствия на Кеворкян и Димитри за преживените трагедии, както и тяхната добронамереност към нашите усилия. Затова без колебание се насочихме към двамата. Поканихме ги да оглавят българското Сдружение за честни избори през юни на следващата година с удивлението, че и те са запазили толкова любов към човека! За едни Кеворкян е най-коварният, за други е най- амбициозният в телевизията, за трети... Но случайно ли е, че днес територията на „Всяка неделя“ е целият свят!

Ако някога Димитри и Кеворк попаднат на тия редове, надявам се да ги приемат като знак на признателност и уважение.