И Симеон Дянков има право да бъде съавтор на книга - дори тя да е за Прехода в Източна Европа.
Любопитното е друго: дали и Дянков не е подвластен на блъфовете за този Преход, и как вижда собствената си роля.
Както може да се очаква, той вижда себе си като един герой.
На едно място казва с неприкрита гордост, че са горили чучелото му – но не споменава причината.
И го казва така, сякаш са го горили самия него - или пък се е самозапалил, докато е устоявал идеите си.
Може би трябва да го видим като Ян Палах на българския Преход.
Но и тази фантазия е приемлива за автора: защото навсякъде има истински огън, само у нас той е бенгалски.

***
Всъщност, самогероизирането на Дянков, макар и дискретно, не е толкова важно, понеже е очаквано.
Кажете ми едно - само едно! - от по-известните лица на Прехода, което да не го е правило.
Трудно ще откриете такъв наивник.
Всички съчиняват себе си в една или друга степен, всички се опаковат в лъскава хартия, всички са от котилото на Барон Мюнхаузен.
Затова и Прехода си остава една енигма; едно копеле, направено на пияна глава от неизвестни родители.

***
Между другото, Дянков можеше да позволи на читателя, макар и с едно изречение, да надникне в задкулисието на неговата оставка през февруари 2013 година.
Тя бе наречена „трагикомична“, защото след като бе приета, той побърза да я изтегли, за да се пласира в евентуален втори кабинет на ББ. Тогавашните му клетви за вярност към ГЕРБ сега звучат неловко, но както и да е.
Край Бойко всеки е готов да си пусне сам малко кръв, за да докаже предаността си.

***
Но да приемем, че смешноватата оставка е прекалено личен момент за една книга, която претендира да представя аналитичен поглед към същностните процеси на Прехода.
Личното е оставено настрана - но пък е даден видим превес на някои неточности и преувеличения, а понякога и на очевидни лъжи.
Например, Дянков извежда като особен акцент твърдението, че „милионерите в България са се родили за една нощ“.
И внушението е, че именно това е предопределило краха на Прехода - а не изначалната некадърност на политическата ни класа като цяло.
„Според очевидци – пише Дянков – на една среща Луканов казал: „Назначавам ви за милионери“.
Луканов е покойник и няма как да се защити.
А пък очевидецът е толкова достоверен, че ако го цитира, Дянков трябва да изяде студията си без подправки.

***
Очевидецът е първият български фараон, измамник от международна класа, дълги години беглец от правосъдието и пр. – все факти, заради които само един завършен балама би му повярвал.
Така Дянков, който очевидно не е изкушен от литературата, оставя един великолепен образ: Истината за Прехода и изобщо за Българското Крушение трябва да дойде от устата именно на един Фараон, от един прост измамник от породата на Капустин и подобни шарлатани.
Макар че и повечето от главните политически персонажи у нас също са си просто едни фараони – фараони и фанфарони. Но това е друга тема.

***
Между другото, ако Дянков толкова се интересуваше от „първоначалното натрупване“ можеше да цитира поне спомените на Йордан Йотов, член на Политбюро на БКП, които обаче също бяха със съмнителна стойност.
А ако пък беше истински загрижен, можеше като финансов министър да направи една пълноценна ревизия на „натрупването“ - но не само на „червеното“, а и на „синьото“.

***
Обаче и доверчивостта на Дянков все още не е главното – щом му е сладко, нека да вярва на фараони.
Впрочем, писал съм и по-рано през годините, че той изглеждаше не на място тук, понеже трудно се ориентираше в българските условия, те го озадачаваха, той се усещаше неуютно и дори да говореше верни неща, излъчваше някаква несръчност.
Главното е друго.
Той наистина оценява онова Чудовище, което неизвестно защо бе кръстено Преход, като външен и не особено добре информиран наблюдател.

***
Например, така преценява той и „приватизацията“ на Костов, категорично наричана днес “криминална“.
А тъкмо това епохално разграбване, Дянков нарича „странични ефекти от неизбежната бърза приватизация, съмнения за корупция“.
Когато му е нужно, Дянков се изразява нежно – за което би го подиграл дори неговият фараон.
По този начин Дянков заблуждава чуждестранния читател, дори направо го лъже.
С българския читател обаче със сигурност няма да има същия успех, понеже той изстрада през личната си съдба Позора на Разграбването.
Но и милион пъти да бъде написано, че Костов не е никакъв „приватизатор“, а просто един рушител, все ще се намери някакъв наивен щраус като Дянков, който не знае това - или се прави, че не го знае.

***
Ролята на Разсипника Костов далеч не се изчерпваше в някакви „странични ефекти“, а в самото крушение на идеята за нормален стопански живот, в крушението на едно несмислено управление, и пр.
За Дянков продажбата на Кремиковци за един долар е „страничен ефект“ – вижте само колко жалко звучи подобно твърдение.
И какво разбира Дянков под „съмнения за корупция“ - това лигаво изречение не се ли нуждае поне от някакво пояснение? Според Дянков - не.
В крайна сметка, поне по отношение на приватизацията, Дянков отново се доверява на един фараон, в случая Костов.

***
Сборникът, в който участва Дянков, е озаглавен „След Стената“.
Обаче що се отнася до българските ни бъркотии, по-справедливо щеше да бъде да е наречен „Зад Стената“.
Българският Преход все още си остава зад стената, зад заграждения от недомислици и лъжи.
Щом Дянков е горд с чучелото си, нека си се радва, колкото си ще.
Но не е справедливо да прикрива същността на българската „приватизация“ – в повечето случаи грабителска, и най-вече неука, направена по болшевишки тертип.
Сякаш някакви шаячни типове я разиграха и нищо особено не постигнаха – и не само за държавата, нея пък те унизиха до крайна степен.

***
Разбира се, в студията на Дянков има и някои верни наблюдения и изводи – например, за катастрофата на банковата система през 1996 година и по-късната й стабилизация от Костов.
Но пак той даде една голяма банка в ръцете на своя личен сервитьор! Дянков обаче няма желание да се рови в подобни дреболии.
Но е неприлична, все пак, доверчивостта или пристрастността, с която той се отнася към някои грозни факти.

***
Дянков сякаш и до края ще си остане външен човек за България.
Направо е необяснимо, как дори през 2015 година той прегръща лъжите за „приватизацията“.
И то в момент, когато някои от „бисерите“ й са на дневен ред в Парламента – например, бандитските договори с американските централи „Марица 1“ и „Марица 3“, които директно ограбват населението.
Но нашите политикани могат да се ерчат предимно помежду си, а да се опънат на американски „инвеститор“ и през ум не им минава.
За Дянков да не говорим, той си е един „никъдник“, както се изразяваше Петър Увалиев.
Веднъж писах, че той си е като снежен човек – колкото и снежни топки да хвърляш по него, само става по-голям.
Е, докато се разтопи.

***