На крака за Сергей Антонов
Фейсбук, 30 март 2016 г.

Днес проф. Джузепе Консоло беше удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Той е професор по конституционно право в Университета „Гуидо Карли“ в Рим.
Бил е член на италианския Сенат и на Камарата на представителите, по-късно и председател на юридическия съвет на Камарата на представителите.
Адвокат на Сергей Антонов в процеса срещу него през 1983 г. в Рим, когато е оправдан поради липса на доказателства.
Проф. Консоло:
„В началото не бях напълно убеден в невинността на Сергей Антонов, но стъпка по стъпка клеветата излезе наяве, аз добивах все по-голяма сигурност и накрая бях абсолютно убеден, че не е виновен.
Бе извършена огромна несправедливост по отношение на българския народ… Българската следа в атентата е инсинуация.“
***
/Текстът по-долу е публикуван през август 2011 година./
Тия дни научих нещо ново – че за мъртвите не можело да се говори истината.
Но не за всички мъртви, разбира се – а само за специалните.
Ботев може да го наричат крадец.
Вазов – торта, така го определи един поет, който е известен с това, че е рекламно лице на наркоманията.
Левски вече е главно детеубиец.
Батак пък е китно османско селце - а не сцена на едно от най-дивите изстъпления в човешката история.
Всичко това е изговорено от българи. Български мъници.
***
Има обаче и по-специални мъртъвци – ако кажеш каквото и да е за тях, веднага адвокатите им ще гракнат, че това не е етично.
Дори да споменеш и нищожна част от истината.
Ще припомня сега историята на един българин – голям антикомунист и голям патриот.
На книга обаче.
***
Но тъкмо тия хора се ценят най-много у нас, те имат своите предани застъпници.
Тяхната логика пък е очарователно примитивна.
А етичността им се отключва по приятелска или просто светска линия. Много често те дори не знаят важни подробности за онзи, комуто ходатайстват пред историята, но това дори не ги интересува.
Те никога няма да трепнат, когато биват поругавани Ботев или Левски.
Но са много чувствителни към паметта на някой салонен, светски антикомунист.
***
Изобщо, те винаги се засягат, когато чуят две думи накриво за българския антикомунизъм – по начало доказано притворен през годините на Прехода.
Те са отговорниците за макиажа на лъскавото, макар и фалшиво лице на този антикомунизъм.
Грижат се за неговите измислени герои, грижат се и за неговите копелета. Всъщност, те са отговорници за една мимикрия – а дали и те самите не са някакви преструванковци?
***
Истинският антикомунизъм у нас си отиде със смъртта на Илия Минев, Петър Дертлиев, земеделците-николапетковисти и останалите страдалци, да не ги изброявам сега.
На тяхно място цъфнаха майстори на приспособяването, бивши партийни членове или кандидат-членове, дори и един цар за известно време.
Докато хора като Илия Минев бяха натикани с десетилетия по комунистическите затвори и лагери – той лежа дори повече от Нелсън Мандела, други отглеждаха своя книжен антикомунизъм далеч от България.
Отглеждаха един сит, сладък антикомунизъм, а после – веднага след 1989 година, довтасаха тук, за да обяздят местното му недопечено подобие, което трудно намираше лицето си, а и да продадат щедри порции от своя задокеански героизъм.
И местните галфони ги гледаха зяпнали в устата – лъжедемократи зяпат лъжеантикомунисти. Удивително трогателна картина!
***
Салонните типове – внос от Запада, не успяха да изместят автентичните борци, поне на първо време.
С това бяха заети местните аборигени, все деца или поне роднини на активни борци, никакви хорица, виждате и досега някои от тях.
Политическите въшльовци на българската промяна – хора с никаква биография, обаче със силни лакти.
Не успяха да ги изместят, обаче пуснаха малко отрова, с която смазаха чарковете на въшльовците, дадоха им кураж постепенно да разкарат истинските страдалци.
И набързо в българската политика не остана почти никой от тях.
Най-новата реколта антикомунисти пък се възторгваше до небесата от ония - вносните герои, възторгва се и досега.
Те са им мярката.
Те са им и по мярката.
***
Миналия петък /Бел.: Става дума за края на месец юли 2011/ външният министър Николай Младенов направи нещо безподобно в българския парламент.
От което стана ясно каква уличница е българската политика, колко несмислено занимание е това, как всичко се преиначава и преправя, и пр. Младенов издебна подходящия момент и принуди трийсетина полузаспали депутати да станат на крака и да почетат паметта на Дими Паница.
Между тях и десетина социалисти.
Един от тях се оправдавал по-късно, че му било неудобно да не стане, все пак ставало дума за току-що починал човек и прочее глупости - и той етичен, като адвокатчетата.
И набързо, трийсетина смелчаци, провокирани от човек, който изобщо няма право да ги въвлича в подобни фалшиви мероприятия, направиха паметник на прословутата „Българска следа” в покушението срещу папа Йоан Втори.
Една мръсотия, от която България не може да се отърси вече повече от три десетилетия – и сега тя беше възкресена за две минути!
Няма такъв парламент в света, не може и да има, с толкова несвестни хора, готови да преглътнат всяка глупост – и всяка обида.
С лекотата, с която се преглъщат подобни неща, утре Младенов може да ги накара да станат на крака и за погребението на България, ако реши, че на нас са ни достатъчни НАТО и едно-две чужди посолства.
***
Тия хора нямат мярка в екзалтациите си, в пристрастията си, коленете им са насинени от прикляквания тук и там, пред това или онова временно Божество.
Само не и пред Истината, ако щете дори и пред етиката.
Но тия хора никога няма да провокират по начало сънливите депутати да почетат паметта на някой българин от едър калибър, който истински заслужава нашата почит, или в крайна сметка – паметта за някоя истинска жертва.
***
Искате пример?
Ето един – Сергей Антонов, един обикновен българин, който стана жертва на най-отвратителната конспирация по време на Студената война.
Виждам как лицето на Младенов се разтяга в една тънка усмивка – хе, Антонов!
Антонов е нищо за подобни хора, страданията на жертвите изобщо не ги интересуват.
В съзнанието на по-възрастните читатели със сигурност ще изплува образа на този клетник – уплашен като животно, свит в ъгъла на съдебната зала. Такава е, изглежда, българската карма.
Половин век преди това набедиха друг българин, че е запалил Райхстага. Имаха си и подходящия свидетел за това – холандският лумпен Ван Дер Любе.
Сега искаха нещастникът Антонов да изглежда така, да го вкарат в неговата роля.
Не успяха, съсипаха го и забравиха за него.
***
Никога не е имало по-тъпа игра на световните служби – от тази, жертва на която стана нашият клетник.
Хората помнят историята на руския шпионин полковник Абел, когото размениха на един мост в Германия с американски шпионин, известни са и други подобни истории, все героични, все с участието на двойни и тройни предатели.
Към края на Студената война те се ценяха много, и двете системи замирисаха на гнило от предателства.
Обаче това се представяше за героизъм.
А нашият човек стана жертва на една наистина идиотска конспирация. Тогава, за жалост, го нямаше и изолатора в Гуантанамо – ако го имаше, най-много за 20 минути щяха да разберат, че Антонов е невинен.
Маята за всичко дойде от въпросният Паница.
Сега се споменава, че давал години наред награда за журналистика на името на някаква своя фондация.
Макар че щеше да бъде много по-честно, ако наградата носеше името на Клеър Стърлинг – Влъхвата на лъжата.
***
Сега ще припомня някои подробности, за които съм писал по-рано.
Не изсмукани от пръстите дивотии на български убийци с думи, не екзалтации на хора като Младенов, а факти от достоверни източници.
Ще цитирам дословно от свой по-раншен текст.
„В началото на 80-те години Клеър Стърлинг съчинява една лъжа за България.
Ароматът й още се разнася от някои местни подлоги.
Малко по-късно самата тя признава през зъби в една от книгите си, че според тогавашния шеф на ЦРУ Кейси не е вероятно да има „българска следа“ в атентата срещу папата.
Точните думи на Уилям Кейси са: „Усилията да се разкрие „българска следа“ са напразни.“
Той казва това на 23 май 1983 г.
***
Други подробности за „Аферата Антонов“ можете да намерите в дописката ми „Фуфлеци и лъжи“, публикувана в тази страница.
***
Навремето споменах, че авторите на някои документални изследвания все повече заприличват на мародери по бойните полета на историята.
Освен това предложих някой да поощри наградените от Паница да си върнат парите – за един паметник на „българската следа” например.
Той може да изглежда като един смазан мъж.
Този паметник в петък бе направен от сънливия български парламент за другиго.
Така е.
Няма да станат на крака за Илия Минев.
И за стотиците други истински Страдалци.
***
Няма да го сторят и заради Николай Гяуров, който беше любимец на Италия, дори и по време на мръсната афера срещу Антонов.
Съпругата му, световната оперна прима Мирела Френи се разплака в студиото ми, когато разговаряхме след смъртта на Гяуров.
Тя плачеше за своя Николай – но част от сълзите й бяха и заради отношението на българските власти.
Френи не упрекна никого, но те и тогава не се сетиха.
***
Никога няма да се сетят и за Бинка Желязкова, която почина тия дни.
Те дори не знаят коя е тя.
А значителна част от интелектуалната съпротива срещу тоталитарния режим спокойно може да бъде свързана с някои от нейните филми.
Веднъж, в средата на 80-те години, след дълги уговаряния, дойде във „Всяка неделя“ – за да разкаже историята на някакъв бездомник, който живеел в един безистен на „Граф Игнатиев”.
Това в годините на зрелия социализъм!
Що за държава сме – искаше да каже тя.
А може би е искала да внуши друго – каква държава ще станем.
***
И сега, след реанимирането на „българската следа”, и Антонов ми изглежда като онзи безпризорник – изоставен от всички в един мрачен, ветровит вход.
А и нашата История ми изглежда по същия начин.



Тагове: Кеворк Кеворкян, Джузепе Консоло, Сергей Антонов, Христо Ботев, Васил Левски, Прехода, Илия Минев, Нелсън Мандела, Петър Дертлиев, Николай Младенов, Дими Паница, Клеър Стърлинг, ЦРУ, Уилям Кейси, Николай Гяуров, Мирела Френи, Бинка Желязкова, "Всяка неделя"



Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2020 Всички права запазени.