И после Бойко мачкаше ушите на Живков
Фейсбук, 15 ноември 2015 г.

Но да се върна отново към срещите ни в края на 1990-а година.
Вторият път отново гледахме телевизия - ”По света и у нас”.
Имаше някакъв обект, че знаменитият боксьор Мохамед Али е пристигнал в Багдад. „Ако го приеме Саддам – пошегува се Живков – може да го събори с бокс!”
След това гледахме официалната декларация, с която Лилов подкрепи Луканов.
„Какво мислите за партийният шовинизъм?” – попитах.
„Не знам – рече Живков, - аз съм вън от политиката. И като ми казват, че имам лоши ученици, не знам какво да кажа? Толкова лош учител ли съм?”
Между другото, направи ми впечатление, че не борави сигурно с телевизора.
Пак стана дума да се яви пред Народното събрание. Прокурорите му забранили, не Лилов.
„Освен това – каза – виж какви гамени има там, и от едната, и от другата страна, не е нормална аудитория…”
***
Доста време говорихме да издам писмата му, но, в крайна сметка, не успяхме да се договорим.
Той продиктува пред касетофона ми една лекция.
Сега ми е странно, че в нея е говорил в началото за изграждането на гражданското общество/?/.
Но това е факт.
И не позволи да го прекъсна, докато не си каза всичко.
***
Питах го, дали винаги така е диктувал – разхождайки се.
„Да – каза той – защо питаш? Ами, слушай, аз съм произнесъл най-общо към 1500 неписани речи…”.
И поиска да подпише всяка страница, след като се дешифрира текста на лекцията му.
Изобщо не пожела да разговаряме по въпросите, които му представих.
А те бяха нелоши, например: допада ли му ролята на Дън Сяопин, би ли се върнал отново на политическата сцена, има ли сериозни престъпления или се е променила етиката на партията му, и пр. Общо 22 въпроса.
Оставих му и един договор, с дата от 18 ноември 1990-та - ”между г-н Тодор Живков, бивш председател на Държавния съвет на НРБ и списание “Всяка неделя”, съответно издателство “Зодиак – ВН”.
***
Но той повече не се обади.
Бях оставил празно място за неговия хонорар, който да се изплати едва след публикуването на материалите му.
По-късно се сетих,че това сигурно е абсолютно неподходящо за един бивш държавен глава. Може би това го е засегнало.
***
През 1990-а година Николай Томов, представител на една телевизионна къща от Париж, успя, чрез Жени, да си осигури интервю с Живков.
Той много пунктуално бе записал всички договаряния, макар и извършвани по телефона, пред камерата.
И засне около 70 минути.
Живков, неочаквано за французите, бе предоставил авторските си права на американска издателска къща – за всяка страна по света трябваше да се заплаща поотделно: 30 хиляди франка авансово, независимо колко минути ще бъдат излъчени, и по 5 хиляди франка за полезна минута. Томов не успя да продаде интервюто на нито една френска телевизия, и беше много разочарован. Той смяташе, че то е скучно и неискрено, и това е причината.
Може би е очаквал Живков да е нещо като българския Иди Амин, който ще разказва как е ял деца.
По-късно той ми предостави интервюто. Аз не намирам, че то е безинтересно. Съхранявам го в архива си.
***
По някое време спря тока, и докато включваха агрегата на вилата, Живков каза: „Това при Симеон не може да се получи, нали?” - и се засмя доволно.
Беше наистина смешно. Предишните няколко дни бях разговарял с Царя в мадридския му дом, и там също нямаше ток.
Сменяха ел.инсталацията само на 220 волта.
***
Живков влезе в студиото на „Всяка неделя” на 28 септември 1997 година, за да участва на живо в рубриката „Гореща линия”.
Непосредствено преди интервюто с него излъчихме репортаж за филма „Лице на заем”, и един приятел сметнал, че това е направено нарочно. Беше съвършено случайно, а и Живков изобщо не възнамеряваше да се покаже по някакъв по-различен начин пред публиката.
Веднага след излъчването ми се обади Стефан Димитров, и някак доволно рече: „Видя ли, че бях прав, не биваше да го каниш!”
Разбирам го – Живков спечели този мач изцяло.
***
Подготвих за разговора 45 въпроса, 37 от които на зрители. Смятах, че така ще сме по-справедливи както към Живков, така и към историята.
Живков не остана доволен от въпросите.
Десет дни по-късно, той даде кратко изявление в „Новинар” /8 октомври, „Истината е в мемоарите ми”/.
Интервюто му във „Всяка неделя” се превърнало част от продължаващата кампания срещу него. Всички въпроси били „провокационни и подбрани с цел да го дискредитират”.
„Няма да тълкувам постъпката на Кеворк Кеворкян – казва Живков. – Той лично подбираше въпросите и ги даваше на водещия. Радвам се, че болшинството от българския народ разбра провокацията. Вместо да се получи карикатура на Тодор Живков, стана обратното.”
***
Зрителските въпроси – 179 на брой, пазя ги и досега - никак не бяха любезни към него.
Ако беше чул някои от тях, Живков сигурно щеше да мисли друго за „народа си”.
Какво ли ще се случи обаче, ако излъча интервюто днес?
Никак не съм сигурен.
***
Интересното е, че Живков въобще не поиска да се подготви интервюто, предварително да види въпросите и всичко останало, към което са толкова чувствителни днешните политици.
Отидох при него няколко дни преди предаването – пак на „Секвоя” 20. Седнахме за малко отвън на терасата. Разговорът беше незначителен.
По някое време Живков попита, без връзка с останалото: „Как мислиш, могат ли да ме убият?”
Погледнах към далечния край на градината, дворното място никак не е малко, и смутолевих нещо, за да не го засегна.
Ако искаха, винаги можеха да го ликвидират дори тук, на „Секвоя”.
***
Живков беше в добро настроение и напълно спокоен.
„Какво ще кажете на онези зрители, които не искат да ви виждат на екрана?” – това беше първият въпрос към него.
Живков се усмихна великодушно и рече: „Нали е демокрация сега!”
Младенов, Русе: „Как не усетихте, при вашия опит, че се готвят да ви свалят от власт?”
Живков: „Давах си сметка, че се опитват да ме свалят от власт. Горбачов предприе организирана кампания срещу мен.
Но не си давах сметка, че ще стигне до такава извратеност и деградация в борбата срещу мен. Бях обвинен във всички земни грехове!
А сега на Запад се появи съобщение, че единственият президент в света е Живков, който не е скътал пари. А и разговорите, в началото, бяха разумни с превратаджиите“.
Койчев, Търново: „Ако бяхте управлявали още една година, колко щеше да стане тогава външния дълг?”
Живков: „Спекулира се с външния дълг. В България не може да се вземе справка, понеже са унищожени съответните служби. Но ако се вземат справки от Международния валутен фонд, ще се види, че дългът е бил минимален.
На 10 ноември не е имало дълг 10 милиарда долара. Имахме огромен резерв, близо 2 милиарда долара, имахме и задълженията на други държави към нас.
Този дълг се появи при управлението на двете правителства на Луканов. Трябва да се провери, как е създаден този дълг! Това е една от измамите! Такива задължения от 10 милиарда нямахме. И дори Русия имаше дълг към България!
Луканов, освен да хвърля помия върху мен, нищо друго не вършеше.
Идва при мен на един разговор, след като бях освободен, да ме предупреждава да не се срещам с никой!”
***
Горанов, София: „ Какво мислите за книгата на акад. Нико Яхиел „Тодор Живков и едноличната власт? Кога беше апогеят на личната ви власт?”
Живков: „Няколко души евреи, 5-6, не повече, започнаха кампания срещу мен, между тях и Нико Яхиел.
Един - двама от тях бяха съдени от Народния съд. И сега искам да ги предупредя, че още можеха да бъдат в лагерите, ако аз не ги бях освободил. Не дължат ли благодарност на Живков, че ги пуснах поне 5 години по-рано? А те водят кампания срещу мен…
Едва, когато станах реален ръководител като председател на Министерския съвет, първата ми работа беше да закрия лагерите.”
***
В разговора става дума за Нико Яхиел и това ме подсеща за една случка с академика.
Той дойде в офиса ми в парк-хотела на 18 юни същата година. Вече ми беше изпратил чрез сина си книгата си „Тодор Живков и едноличната власт”, суперлуксозно издание.
Яхиел беше 38 години помощник, един от най-доверените, на Живков. „Станах жертва на акцията за обеззъбяване на народа!” – казва той.
Извадил всичките си зъби – имал някакъв абсцес, а това е опасно за него, защото е прекарал сложна сърдечна операция.
„Когато Живков ме изгони от кабинета през 1988-а – продължава Яхиел, - той всъщност ме осъди на смърт, защото не ми разреши да се оперирам в Париж, където ме чакаха”.
Никога след 88-а не са се виждали с Живков.
Споменава и нещо любопитно около книгата си.
„Съжалявам – казва Яхиел, - че не отбелязах ролята на „Всяка неделя” в годините преди 10 ноември. Тя беше по-голяма от тази на „Дойче веле” и „Свободна Европа”, за които пиша в книгата.
Всички в кабинета на Тодор Живков си давахме сметка за това, особено след историята с Амосов. Ако имам възможност да се явя по телевизията, обезателно ще спомена за това…”
***
По време на телевизионното интервю Живков нито веднъж не излезе от равновесие.
Веднъж тихо се ядоса - на въпроса на Славов от София: „ Кой е любимият ви маньовър в политиката?”
Но се стърпя и намери чудесен отговор: „Имах широка информация” – отвърна той.
Живков намираше удивително ловки отговори и на най-коварните въпроси.
***
Маринова, Пловдив: „Вие винаги говорите крайно отрицателно за Луканов и Младенов – защо тогава ги търпяхте на най-високите постове?”
Живков: „Във всяка компартия е имало смяна на ръководителите, някои са търпени, други – не. Такова беше съотношението на силите тогава, Луканов беше поддържан от Съветския съюз, но той не стана член на Политбюро /усмихва се/.
***
По някое време водещият се обърква и повтаря въпроса на Танев от Сливен: „Веднага след 10-ти казахте, че също не сте вярвали в социализма…?”
Живков /прекъсва го, очевидно добре контролира разговора/: „Този въпрос вече мина!”
***
На следващата неделя след Живков в „Гореща линия” участваше ген. Атанас Атанасов, новият шеф на Националната служба за сигурност. При обявяването на разговора прочетоха биографията на Атанасов – обаче показаха фотос на Живков.
***
На 29 юни 1990 година записах с камера пространен разговор с Ани Младенова, бивш майор от Държавна сигурност /отпечатан е в бр.1 на списание „Всяка неделя”/.
/Фрагменти от него/
- Имахте ли някакво особено влияние вие над Живков?
А.М.: Ами, как да ви кажа, особено влияние…
- Милушев /шефът на УБО/ в това ви упреква, нали?
А.М.: Той казва, че Ани Младенова е единственият човек, на когото Тодор Живков е вярвал.
Може би самият Живков трябва да се попита.
Моето обяснение е, че аз просто никога не съм го лъгала.
Преди две-три години той един ден ме извика да пием кафе, самичък не обичаше да пие кафе – и дословно ми каза: „Ти не се нагаждаш и не лъжеш. Какво ти е мнението – трябва ли да се пенсионирам?”
Аз много внимателно, за да не го обидя, казах, че с оглед на здравословното му състояние и възрастта може би е нормално вече да се пенсионира.
След това, на другия ден, той ни извика на кафе всичките, които го обслужвахме в резиденция Банкя, и пред всичките малко на шега сподели: „Знаете ли, Ани Младенова вчера ме посъветва да се пенсионирам”.
Беше един ужасен момент, всички просто се ужасиха и веднага някой от служителите отиде да информира генерал Милушев за това, което съм казала.
Генерал Милушев ме извика в кабинета си и не мога да ви опиша каква сцена последва – като каза, че Живков сега е в апогея на силите си и сега създава кадри, той е велик, той е неотразим, въобще от този сорт неща. Как си позволявам аз да му давам съвети да се пенсионира!
На което аз му казах, че не съжалявам за това, което съм казала. Може да се пита генерал Милушев за този наш разговор. И му казах, че ако е такъв, за какъвто се представя, близък на Живков и човек с ангажимент към него, би трябвало да се присъедини към мене и да бъде честен с него.
- Отварял ли е друг път дума Живков, че трябва да се оттегли?
А.М.: Ами в Централния комитет вероятно е записано.
- Вие чували ли сте?
А.М.: Той си беше подал официално оставката.
Аз даже видях документа в куфарчето, което взех, за да го занеса на охраната.
Без да искам хвърлих едно око на този документ, макар че по регламент никой нямаше право да разглежда документите на Живков, но просто този документ не беше поставен в папка. Без да искам, погледнах.
Той забеляза погледа ми, засмя се и каза: „А, прочети го да видиш, какво пише!”
Аз прочетох документа.
Каза: „На глас!”
Аз го прочетох на глас. Естествено, ако той се пенсионираше, това щеше да има значение за всички, които го обслужвахме. Попитах го, наистина ли ще се пенсионира.
Той каза: „Да, разбира се. Само че – каза – те вероятно няма да ми приемат оставката. Аз съм като един стар и голям дъб. Те живеят под моята сянка, няма да ми приемат оставката.”
На мен ми стана чудно за това, което говори.
Отиде на работа, върна се на обед и наистина каза, че оставката не са я приели. Беше в добро настроение.
- Виждали ли сте го да излиза извън себе си?
А.М.: Виждала съм го, да, за съжаление – когато се кара на Владимир Живков. Просто съм била в дома.
- А в други случаи?
А.М.: Не.
- Нека да поговорим сега за 10 ноември. Какво преживяхте тогава?
А.М.: На 10 ноември аз бях 24 часа на работа. Сутринта започна дежурството.
Влязох да го събудя, имах лекарства да му давам, и го сварих…всичко ли трябва да разказвам?
- Да, това е интересно.
А.М.: В интерес на истината, той не спеше, не си спомням колко часа беше – 7 или 7,30.
Дадох му лекарството, той беше още в леглото и ме помоли да се обадя по телефона на неговите деца, Евгения Живкова и Владимир Живков, и да им кажа, че днеска е последния му работен ден, и специално да помоля Владимир да не идва в пленумната зала в Бояна, в дом №1, просто каза, че може би ще бъде тежък, неприятен ден, да му се спести. И да се държат достойно.
Говори се за преврат. Не знам тези хора на какво казват преврат.
Не мога да им разбера мотива – защо толкова шум вдигнаха.
Не съм видяла нито повече оръжие охраната да носи, не съм видяла някаква специална подготовка, някой нещо да прави по-особено.
- Беше ли засилена или сменена охраната?
А.М.: Не. Абсолютно в този ден всичко си беше като…
- Предишните?
А.М.: Абсолютно всичко си беше така, както си беше всеки ден.
С изключение на това, че той просто беше спрял да работи.
След посещението на едно чуждестранно лице, което не ми е удобно да назовавам, той просто спря да работи.
Мисля, че беше на 6-и или на 7-и, ако не се лъжа, в продължение на 3-4 часа следобеда, той просто спря да работи…
- До 10-и ?
А.М.: Да. На 6-и или 7-и ноември. Аз никога не го бях виждала, както предполагам и другите, този човек в продължение на часове да не работи.
- Очаквал ли е, че ще има такова развитие по-късно?
А.М.: Мисля, че не.
- Ставало ли е дума за това?
А.М.: Аз ходих да го видя, след като го освободиха от Военната болница, ходих да го видя в дома му, срещнах се с него и семейството и останах с впечатлението, че е безкрайно изненадан от всичко, което е станало с него.
- Той не е очаквал подобно отношение към него?
А.М.: Не, не е очаквал. Абсолютно никак.
Даже аз бях безкрайно изненадана – те по много груб начин го изхвърлиха от резиденцията в Банкя, което мисля, че можеше да му бъде спестено.
- Как стана това?
А.М.: Непрекъснато се напомняше :”Събирайте му багажа и да се маха”. Дословно ми се казваше: „Кажи му да се маха вече”.
Викам: „Как си представяте? Как да вляза в стаята и да му кажа да се маха?” Просто не върви, не може.
И трябваше по много деликатен начин – понеже аз се занимавах не само с медицинското му обслужване, но и с голяма част от битовото обслужване, изобщо с доста неща там, които са свързани с бита, започнах да събирам багажа, и много внимателно, след като целият багаж беше вече събран, му подсказах, че трябва да напусне резиденция Банкя.
- Това наскърби ли го?
А.М.: Не, не…
- Има или няма вина Живков?
А.М.: Вероятно има. След като са празни магазините, има вина.
Не ми стана ясно, защо изведнъж страната се оказа в такава яма, както я нарече проф. Чирков – обрулена страна.
Лично на мен не ми е ясно, изведнъж стана нещо страшно. Аз не бях в състояние…много мислих в началото, как стигнахме до това положение, какво стана въобще, за България, за целия социалистически лагер, за Съветския съюз…
- Той имаше ли реална представа за това как живеят хората у нас?
А.М.: Мисля, че не. Съвсем определено – не.
А когато на нас ни задаваше въпроси, на техническото обкръжение, всичките му отговаряхме, даже и ние – всеки се стараеше със захаросани отговори…
- И вие ли?
А.М.: Ами…
- Защо?
А.М.: Защото всеки от нас имаше началник. Нали ви казвам – когато стана въпрос за пенсионирането му, близо половин час след това генерал Милушев ме извика, нямате представа, каква сцена последва! Мислех, че трябва да се пенсионира. Един болен и възрастен човек не може да бъде начело на страната.
- Той не е имал представа за реалното положение на страната.
А.М.: Мисля, че нямаше. Когато отивахме по разни заводи, виждахме прясно боядисана боя, нови машини, работничките с нови престилки.
- Лъжеха ли го?
А.М.: Лъжеха го. По най-безцеремонен начин. Много хора го лъжеха.
Знаете ли, единственият човек, който съм чувала директно да говори неприятната истина в кабинета на Живков, това беше Георги Джагаров. Единственият човек, за тези 15 години – не мога да се сетя поводите, по които той направо се е разправял с Живков – това е бил Георги Джагаров. Всички останали – с усмивка и с благи думи…
- Вие казахте веднъж, че се чудите дали той е изградил системата или тя него?
А.М.: Ами, да. На тоя въпрос не бих могла да отговоря. Не ми е ясно, кой кого е изградил.
- Страхуваше ли се той от Горбачов?
А.М.: Мисля, че не бяха приятели.
- Помните ли нещо например от първата им среща?
А.М.: Спомням си едно копче, което трябваше да зашия. На една среща, която трудно вървеше, между Живков и Горбачов.
Живков, наблюдавала съм, когато има някакви притеснения, хващаше копчето на сакото си и го въртеше.
Живков и Горбачов са били в кабинета, аз и лекарят бяхме навън, и след 10-15 минути ме извикаха да му зашия копчето.
И ми беше много неудобно, защото между двамата там трябваше да шия копчето.
Той беше притеснен. Историята ще каже какви са били нещата, тепърва…
***
Диалог от онези години – разцвета на застоя.
Живков: Как е Добруджа?
Първият секретар на окръга: Зле сме с вратаря, др. Живков!
Живков: Не те питам за футболния отбор, а за реколтата!
Очевидно, отдавна вече проблемът не е бил само в „Центростопа” /по Сталин/, тоест – в диктатора.
***
След дописката „Увисналата челюст на Живков и „десните“ някои читатели ме питаха, как би се развила кариерата на Бойко Б., ако Живков не бе „свален“.
Имам някои предположения и скоро ще ги споделя.
Засега предлагам на вниманието ви един любопитен факт, който дава частичен отговор.
***
В по-късните години Бойко понякога е бил зает да масажира ушите на Живков!
Това е една фамозна история, и понеже Бойко я разказва с радост, може да се сподели.
Той обичал гальовно да мачка ушите на диктатора.
А на онзи това му харесвало много.
Това е Маркесова история.
Диктаторът се смее блажено, докато Бойко му мачка ушите!
Невероятна история, която може да се роди само в Латинска Америка. Обаче масажът е правен в Бояна.



Тагове: Кеворк Кеворкян, Бойко Борисов, Тодор Живков, Мохамед Али, Саддам Хюсеин, Андрей Луканов, Александър Лилов, Евгения Живкова, Симеон Сакскобургготски, „Всяка неделя“, „Гореща линия“, Стефан Димитров, Нико Яхиел, „Дойче веле“, „Свободна Европа“, акад. Николай Амосов, Петър Младенов, ген. Атанас Атансов, Ани Младенова, Владимир Живков, проф. Александър Чирков, генерал Милушев, Георги Джагаров, Михаил Джагаров



Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2020 Всички права запазени.