ИК „Жанет 45“, 2001

 

 

 

Недялко Йорданов: Ако в тази страна са останали все още няколко души. на които трябва да вярваме и да се вслушваме в това, което говорят, един от тях е Иван Радоев.

 

Иван Радоев: Е, ами то стига бе, край няма какво повече...

 

 

Иван Радоев: Ще кажа. Защото това са стихове, отпаднали от някои от предишните ми книги, неприети за печат. От „Един бял лист“ отпаднаха седем-осем стихотворения. Други има, които не искаха да ги печатат. Има, които аз не давах. И така за 30 години се събраха около 200 стихотворения и четири поеми. Ето дойде време сега да се появят на бял свят.

 

 

Ив. Р.: Не исках да участвам в панаира. Когато частното издателство „Хермес“ – Пловдив, ми връчи една награда за поезия, казах: Приемам тази награда за неучастие в онова време. Само така мога да я приема.

Викаха ме по митинги да говоря, да ставам политик, депутат, посланик, министър на културата, шеф на Българска телевизия. Един ден Мишо Неделчев ме вика в парламента да ме кандърдисва да ставам директор на Българската телевизия и му казвам: Мишо, аз че съм стар, стар, ама толкова ли глупав ти изглеждам? Къде ме търсиш ти мене? Споменах телевизията – та светли мигове в оная епоха имаше. Светли мигове бяха на Кеворк ..Събеседниците по желание“. Не беше малко по онова време! Ти поемаше закрилата на доста хора. Мен си ме викал поне два-три пъти в трудни положения напук на тях.

 

Тя лежа в пловдивското издателство, не щяха да я издадат и ме измамиха накрая. На мен и на Коста Павлов ни върнаха книгите. Не ни ги върнаха. Aз си я изтеглих и той си я изтегли. В края на краищата явно беше. че ни моткат.

 

 

Ив. Р.: И да не е чест, чест е за мене, че излезе. Поне да я видя пред очите си.

 

 

„Всяка неделя“. Българска национална телевизия