Николай Бинев

КЕВОРК ВЪВ ФЕЙСБУК НОВО!

Начало » Всяка неделя » 77 свидетелства » Николай Бинев

НИКОЛАЙ БИНЕВ:
ПОДИГРАВАТ МИ СЕ,
ЧЕ СЪМ МУЗЕЙ
„СЪПРОТИВА НА ИЗКУСТВОТО“

− Г-н Бинев, колко пъти сте участвали във „Всяка неделя“?

− Два пъти. През 1985-а и 1995-а. Срещите с Кеворк бяха

много интересни, защото аз много харесвах неговата „Всяка не-

деля“. Това беше едно прозорче за всички нас и се възхищавахме

от желанието му да покаже на екрана колкото може по-разноо-

бразна редица от личности от различни области.

− С какво се различаваше Николай Бинев в двете си учас-

тия?

− Беше прибавил още бяла коса и бръчки. Трябва да призна-

ем, че писателите са най-будната част от нашата интелиген-

ция и те някак по-издълбоко гребват нещата. Не само защото

това е работата им, но те имат и оригинален поглед за всичко,

което ни се стоварва на плещите. Нашата професия, колкото

и да се опитваме да се изкараме интересни, ни ограничава. Ак-

тьорското съсловие е едно ограничено племе. Орем предимно

своята нива и затова аз не ценя особено това, което съм казал.

Гледах да бъда пределно откровен, надявайки се, че само това

може да бъде интересно за зрителите. Иначе никак не се одоб-

рявам. Много мразя лицето си. Дори наскоро, когато снимахме с

Христо Христов филма „Суламит“, казах на скриптърката: „Не

мога да възприема, че този дядо, който озвучавам, съм аз.“ Може

би е така, защото при мен трансформацията е малко по-голе-

мичка. Като ученик и студент във ВИТИЗ бях 54 килограма. Към

30-ата си година започнах да се разпъвам. Но тогава пък, колко-

то и да е странно, започнаха да ме викат повече за снимки.

− Как реагира публиката след вашите участия във „Всяка

неделя“?

− Ние, актьорите, знаем, че едната половина от публика-

та не ни харесва, а другата ни харесва. След участията ми се

обадиха приятели и ме поздравиха, но аз съм наясно, че има мно-

го хора, които не ме обичат и не ме харесват. Ние сравнително

рано претръпваме по отношение оценката на зрителите и кри-

тиката.

− Коя е най-слабата критика, писана за вас?

− Не помня много, но се сещам за една, която беше сравни-

телно скоро. Направих постановката „Гардеробиерът“ в Мла-

дежкия театър и критик написа много злобна и в същото време

невежа, то не беше рецензия, а бележка. Заболя ме, защото не

беше вярна, а и имаше някаква тенденция лично мен да ме оскър-

би. Това сложи окончателно край на желанието ми да чета кри-

тики.

Бих понесъл съсипваща критика за работата ми като ре-

жисьор, но да напишеш, че няма в световната история актьо-

ри, които с постановките си са оставили някаква диря, това е

невярно. В българския театър като режисьори са работили ак-

тьорите Сава Огнянов, Стаматов, Икономов, самият Маса-

литинов е актьор. Да не говорим за руските и английските те-

атри.

− И преди, и сега вие се снимате в киното. Има ли рецеп-

та за оцеляването на актьора?

− Не, няма рецепта. Със съпругата ми Домна Ганева много

си обичаме професията. И двамата бяхме действащи артисти.

За съжаление имахме нещастен случай в семейството, детето

ни се разболя тежко и го загубихме. Но с Домна оцеляхме, защо-

то 40 години сме заедно и затова, че около нас все още има много

приятели и очи, с които можеш да се спогледаш.

Вече си мисля, че животът ми е наниз от случайности. За

всеки човек шансът е много необходимо и желателно нещо. В

актьорската професия без това почти не може. Ние сме на из-

пит от първия до последния ден. Винаги трябва наново да се

доказваме, което е донякъде закономерно, но и в същото време

оскърбително. Ето сега тук се снимат френски продукции, в

които бих се съгласил да играя дори в масовите сцени, за да си

помогна малко.

− Такова име като вас да се снима в масови сцени?

− Да, и на това съм готов. И ние, както всички други, теж-

ко преживяваме дните си. Напоследък си мислех какво не дости-

га на сегашната „Всяка неделя“. Аз например нямам отношение

към хазарта и бингото не ме интересува, но като видях каква

огромна сума се внася за благотворителни цели, поздравявам Ке-

воркян, че е успял да осмисли тази работа в посока на добрина-

та и милосърдието. Мислех си, че в предаването може би ще

трябва малко повече да се обърне внимание на страданието, но

веднага след това си казах: „На какво би заприличала „Всяка неде-

ля“? − На филм на ужасите.“

− Как живеехте във времето, когато имаше звания, кога-

то имаше работа за актьорите?

− Първо, това бяха години, в които бях много по-млад и

по-енергичен. Второ, званията за мен не са имали никога голя-

мо значение, макар че беше приятно, но не защото народните

артисти получавахме сто лева повече към заплатата. Когато

ни ги отнеха, покойната ми майка, Бог да я прости, се оскърби

повече от мен. Тя казваше: „Абе, какво си направил, къде си съг-

решил, защо ти го отнеха?“ Обясних й, че са ги взели на всички,

а не само на мен. Но въпреки това тя доста болезнено го пре-

живя.

− За какво говорихте с Кеворкян в студиото?

− Той ме провокира много интересно и двата пъти. Знае-

ше какво да ме попита. Беше учуден, че харесвам смешните ак-

тьори от типа на Гришата Вачков, защото аз съм бил минавал

за интелектуален актьор. Попита ме дали искам да се върна в

младите си години и му отговорих: „За нищо на света! Ако тряб-

ва да прецапам още веднъж тази локва, няма да го понеса. Дори

да има прераждане, надали ще поискам пак да съм артист. Някак

много се огорчих, не ходя и на театър. Подиграват ми се, че съм

станал музей „Съпротива на изкуството“.

Сега се шири мнението, че по време на тоталитарния ре-

жим актьорът е бил на голяма почит, защото много се докар-

вал на властващите. Това е абсолютно невярно. Или ако има та-

кова нещо, то се отнася за двама или трима души. Сега всички

примадони сведохме очи, като че ли сме виновни за нещо, а ние

не само че не сме виновни, но сме и потърпевши.

− Вие се опазихте чист от политиката?

− Много мразя политиканстването. Имам си собствени

убеждения, но се мъча да ги поприкривам, защото ме дразни то-

ва парадиране и битката между сини и червени. Тя не води към

по-добро. Народът обеднява, всички закъсваме, а те се борят за

власт.

Аз не съм бил репресиран в предишния строй, макар че все

бях критикуван, че малко се занимавам с обществена работа.

Под обществена работа се разбираше да рецитирам стихот-

ворения. Даже имам и такъв куриоз. Викат ме веднъж в дирек-

цията, за да ме критикуват, че не участвам в обществения жи-

вот, а в това време аз играя Ленин в театъра. Партийният сек-

ретар на тяхното си партийно събрание беше казал, че Йор-

данка Кузманова, Банко Банков и Николай Бинев са мъртви ду-

ши в Младежкия театър. Това беше в годините, когато ние не

слизахме от сцената. Големият потрес обаче настана, когато

същият този партиен секретар застана с нас пред „Александър

Невски“ със синя лента, за да се снима с актьорите, подкрепящи

демокрацията.

Според мен човекът на изкуството трябва да бъде вина-

ги „анти“ на тези, които управляват, за да има придвижване

напред.

− Какво казахте за Леда Тасева във „Всяка неделя“?

− Леда беше прекрасна и особена. Отличаваше се от всич-

ки нас. Беше интересна и за нея ще се говори повече, отколкото

за други наши талантливи актьори. Тя беше оригиналната лич-

ност. Аз не си я представям днес, когато щеше да е на 70 години,

с една жалка пенсийка, без кино и главно без театър. Тя беше мно-

го религиозна и добре, че Господ си я прибра.

− Най-интересното преживяване, което имахте с нея?

− Най-интересното беше, когато влязохме в конфликт.

Ние бяхме четирима приятели − Домна, Леда, Апостол Карами-

тев и аз. Изиграхме тогава „Стъклена менажерия“. Апостол бе-

ше много деен човек и организира турне в 37 града. Това беше

някъде 1961−1962 година. По време на турнето се създадоха кон-

фликти за глупости и даже с Леда се разделихме за кратко. Но

после тя така прегърна мен и Домна, да не кажа, че се впи в нас, и

не се разделихме до последните й дни. Леда беше уютен човек с

изключително чувство за хумор и самоирония.

− Казахте ми, че ако се преродите, няма да станете ак-

тьор. Какво бихте работили?

− Ще се блъскам пак някъде в изкуството. Много съм се

занимавал с музика. И до ден днешен съжалявам, че не съм станал

диригент. В наше време нямаше такава възможност. В десети

клас изведнъж се влюбих в театъра, за нещастие на моите ро-

дители, които са певци. Много обичам и да превеждам, да седя и

да си пиша.

− Ще пишете ли мемоари?

− Не, нямам услужлива памет. Паметта ми обаче има иди-

отските свойства да помни рождените дати, телефонни но-

мера, но други важни работи не помни. Слава Богу, има кой да

ми ги припомни.

− Любимата си роля изиграхте ли?

− Не мога да кажа дали съм изиграл любимата, но има та-

кива, които се отличават. Винаги съм съжалявал, че само вед-

нъж съм играл в пиеса на Чехов и само един-два пъти в пиеса от

Шекспир. Но така се е случило. Срещнах се обаче с творчество-

то на Питър Шафър. Даже преведох негова пиеса. Играх в „Ек-

вус“, което в превод от латински означава „Конят“. Поста-

новката беше на Гриша Островски. След това направихме „Ама-

деус“ и „Упражнение за пет пръста“, пак на Питър Шафър.

− Г-н Бинев, какво бихте написали днес в споменика на „Вся-

ка неделя“?

− С близките, които имаме, да се държим за ръце и да се

гледаме в очите колкото може по-дълго време. Не само за да из-

държим, а и да направим някаква крачка.

ЛИЧНОСТИ

Събеседник по желание / Гореща линия

© 2006 - 2025 Всички права запазени.