БОЖИДАР БОЖИЛОВ:
     АЗ ПРЕНЕСОХ ОРИГИНАЛИ
     НА ПАСТЕРНАК В БЪЛГАРИЯ

     − Г-н Божилов, колко пъти сте участвали във „Всяка не-
деля?
     − Някъде към шест-седем пъти. С Кеворкян ходих до Ди-
митровград и до Благоевград, където се правеха вечери на „Вся-
ка неделя“. Бях и събеседник по желание. Тогава говорихме за
поезията ми, за живота. Кеворкян ме попита дали имам писа-
тели в рода си и му отговорих, че сестрата на баба ми по май-
чина линия е белетристката Вела Благоева. Единият й брат
пък е автор на „Шуми Марица“.
     − Как реагираха зрителите след вашите участия?
     − Още помня как ми се обади Марко Ганчев. Той, между
другото, си хвърли партийния билет във „Всяка неделя“ и за-
ради това Желю Желев го прати посланик. Аз споменах пред
Кеворкян, че единият ми дядо е бил възрожденски поет и ле-
кар, а другият − опълченец на Шипка. Императорът му пода-
рил златна чаша и се похвалих, че я пазя. След това Марко Ган-
чев ми каза: „Какво се хвалиш? Моят дядо е бил поп и е убит
от комунистите.“
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − Това е едно голямо постижение на Кеворк. Той беше
най-сладкият събеседник. Кеворк аз го заварих в „Литерату-
рен фронт“, на който бях главен редактор. Дори ме караха да
го уволня, защото показвал на свои познати някакво сексспи-
сание. Не го уволних. Казах им на тия, които се представиха,
че са Държавна сигурност, да дойдат вкъщи и да видят, че и
аз имам секссписания.
     − Вие с властта на „ти“ или на „вие“ бяхте?
     − Аз бях репортер по време на първия състав на Народ-
ния съд, когато съдеха регентите и министрите. Видях как
бяха пратени на смърт хора без вина. Тогава си дадох дума да
не ставам големец във властта. Венелин Коцев, който коман-
дваше културата в България, искаше да ме прави член на ЦК,
министър на културата, но аз категорично отказах. Не ис-
ках да се омърсявам с политика.
     − Истината, която си позволихте да кажете във „Вся-
ка неделя“?
     − Винаги съм говорил много свободно и даже от Държав-
на сигурност са ме предупреждавали да не разказвам вицове.
Самият Живков обаче се радваше, когато ги слушаше. Каза ми,
че трябва да ми плаща хонорар за тях, защото той пък ги раз-
казвал на чужденците, когато се чудел с какво да ги забавлява.
На Живков му казах, че Държавният съвет трябва да ми
плаща и за това, че от две години Джагаров на всяко погребе-
ние чете мое стихотворение, без да съобщава, че аз съм авто-
рът. А то е написано, когато почина първата ми жена.
     Не си отиват мъртвите от нас,
     когато ги оставим под земята.
     Едва тогава истинската власт
     на чувствата им врязва се в сърцата.
     Защото тихата ни съпротива,
     на дланите им легнала в цветя,
     огромна, страшна сила придобива,
     опровергавайки смъртта.
     Когато бях на погребението на Димитър Методиев, ви-
дях Джагаров. Изглеждаше страшно − две-трети от това, ко-
ето беше навремето. Тогава ми каза: „Следващият съм аз!“
     − Вие имате знаменити познанства − с Пастернак, Ана
Ахматова, Вапцаров...
     − Знаете ли кой искаше да ми подари своя картина, ка-
то си тръгвах от Париж? Пикасо. И аз не я взех, защото в
София живеех в една малка стаичка и нямаше къде да я закача.
Казах му: „Ще ме арестуват на границата, че съм откраднал
картина на Пикасо“, а той ми каза, че ще ми даде сертифи-
кат. Но аз пак не я взех. Да не съм Лувърът. Между другото,
Пикасо вече беше стар и ме накара да му чукам секретарката.
Тя беше млада и хубава.
     − Ако бяхте взели картината, сега щяхте да притежа-
вате уникат.
     − Имам един уникат. Работих в Германия през 1950−1951
година като представител на България на фестивала на мла-
дежта и студентите. Тогава се запознах с Бертолд Брехт и
той ми подари своя книга, на която написа: „На Б. Б. от Б. Б.“
Аз веднага си направих шега − „Благодаря ти, но някой ще си
помисли, че това ми е подарък от Бриджит Бардо.“ Бертолд
Брехт беше бисексуален и чукаше и мъжете, и жените в теа-
трите. Като се нахвърли върху мен, почна и мен да кандър-
дисва. Но му казах: „Ти луд ли си! Аз мразя педерастите.“ Как
да го чукам, като знам, че в този момент 2 милиона жени в
Берлин нямат мъже. От 16 до 70 години всички бяха покосени
от войната и затова в Германия имаше само момчета и стар-
ци.
     − На кой сте се метнали такъв голям зевзек?
     − Майка ми беше много остроумна и весела. Били са 14
деца. Имах 13 лели и вуйчовци.
     − Защо сте правили такива номера на вашите колеги?
Вързали сте връзките на обувките на Камен Калчев една за
друга, за Ефрем Каранфилов сте казали, че е роднина на Кенан
Еврен. С кого друг сте си правили шеги?
     − Когато Димитър Димов се женеше за четвърти път,
го попитаха кой брак му е това и той отговори − втори. Аз
се обадих: „Да, да, втори.“ Тогава сложи пръст на устата си и
ми вика: „Шшшт“.
     Един от най-големите номера съм правил на Гьончо Бе-
лев, който е бил приятел на Димчо Дебелянов. Той беше от-
седнал в един хотел в Берлин. Връщаше се от Канада. Обадих
му се и се представих за агент на ЦРУ. Знаех къде живее в Со-
фия и на развален български му продиктувах неговия адрес. Той
остана смаян. Казах му, че е искал да стане агент на американ-
ското разузнаване. Той почна да ме увещава, че е член на Бъл-
гарската комунистическа партия и не желае да става никакъв
агент. Много се стресна и затвори телефона. Тогава отидох
в хотела и се качих до неговата стая. Викам: „Бай Генчо, аз съм
Божидар“, а той се разкрещя от радост: „Божидаре, спасите-
лю мой.“ От страх се беше барикадирал с леглото и гардероба.
Между другото, като бях в Америка да чета лекции, ЦРУ
ме смяташе за руски, български и френски агент и дори раз-
питваха хората, с които се познавах, защо другаруват с мен.
     − С Вапцаров какво ви свързва?
     − Приятели бяхме. Той ме спаси. Вапцаров не съобщи на
предателя, известен като Дърводелеца, че се е срещал с мен.
Ако беше казал моето име, щяха да ме приберат.
     − Марин Георгиев направи разкрития преди години, че
Вапцаров всъщност е бил грозен и не е изглеждал така, както
го представят всички.
     − Това не е вярно. Аз написах статия и той ми я пусна
във вестник „Литературен форум“. А и нямаше как да не я
публикува, защото аз съм го взел на работа. Вапцаров беше
направо красив човек. Само едното му рамо, от носене на оръ-
жия по време на военната служба, беше леко хлътнало.
     − Разкажете нещо за връзката си с Пастернак.
     − Аз пренесох оригинала на „Доктор Живаго“, както и
автобиографията му в България през 1951 година. По това вре-
ме на Пастернак му отказаха да печатат „Доктор Живаго“.
За да пренеса книгите, ми помогна моя позната рускиня. Тя се
качи в българския самолет и извади картата си, на която пи-
шеше „Върховна прокуратура“. Благодарение на нея не ми про-
вериха багажа.
     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото
на „Всяка неделя“?
     − Талисмани не нося, но вярвам в числата. Когато нещо
е свързано с числото 2, знам, че ме чака лошо, а ако е свързано с
6 − ще ми се случи нещо хубаво. Като чуя мелодията на Лист
от концерт номер 2 за пиано и оркестър, винаги стават ло-
ши случки. Паднах със самолет в Канада, връщайки се от Ку-
ба, след като чух тази мелодия. След концерт в зала „Бълга-
рия“, където изпълниха същата музика, бомба падна и разру-
ши сградата, до която живеех.
     − Ако днес сте събеседник, какво искате да остане от
вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − Това, което пише на камината на Зола: „Нито ден без
линия!“
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2024 Всички права запазени.