Стефан Цанев направо безмилостно ни навря в тази история - без куртоазни предисловия и лиготии. А историята си я бива. 

С две думи: как ще съжителстват и как ще оцелеят двама писатели, които имат едно и също име - Васил Попов. Единият, да го наречем "Онзи", умира през 1980 година; другият - "Този"/днешният - е роден през 1990 година. И ето ни отново в поредната шантава българска история. "Онзи" и "Този" са героите в нея - а литературната история е разчекната между тях, също и Паметта. Безумна история - Стефан я нарича "интелектуално мародерство", макар и не до край осъзнато - и мнозина ще се съгласят с него. Предпочитам да съм по-милостив: това е само поредният изблик на колективиният идиотизъм, в който сякаш сме се врекли. 

"Онзи" Васил беше особняк: когато погледнеше някого с големите си очи -  прекалено големи за лицето му - и въпросният клетник се паникьосваше, без да знае защо и за какво. Беше обсебен от Папа и не криеше това, всички в писателските среди го знаеха. Папа е Хемингуей, разбира се. Превеждаше Папа - но това изобщо не му беше достатъчно. Текстовете на Папа го бяха  обсебили - но сетне и самият Папа с всичко, което той представляваше - а то е нещо различно. Искаше да бъде копие на Папа, да бъде като него до последната подробност, да го приемат като него - колкото и това да беше невъзможно. Всичко това дразнеше онези, които не притежаваха свободата му - и някой го иронизира като "Хемингуей от село Миндя"/дали не беше Емилиян Станев?/.

Не бяхме близки, но от време на време ме канеше при себе си в писателския ресторант, където обичайно седеше сам; и аз използвах това, за да го врънкам внимателно да се яви в предаването ми. Той само ме поглеждаше с онези очи и сетне продължавахме да си разменяме мълчание. Някак, все пак, приличаше на Папа - много любовни истории, четири брака - ако не се лъжа, никаква милост към пиячката и пр. Не съм го питал, какво харесва най-много от творбите на Папа. Това е въпрос, който не трябва да се задава на писател, особено на такъв, който се опитва да победи самото писане - защото той няма само един валиден отговор. А и през годините ставаш подвластен не на историите, а на настроенията, които те са предизвикали и запечатали в теб. Знам го  от скромния си опит: харесвах много, дори най-много един кратък разказ на Папа - "Убийците", сетне постепенно загубих интерес към историята, доколкото изобщо има история в него. Но и досега, толкова години вече, от време на време ме навестява тревожното усещане, че предстои нещо - нещо неприятно. И разбираш, че очакването е най-неприятното състояние, по-неприятно дори от надеждата, която трови онзи, който наивно й се доверява.  

Освен това, след години на изнурително четене, започваш да се досещаш, че дори текстове, които си смятал, че са те пленили завинаги, могат също, в някаква степен, да бъдат съкрушени. Така се случи, например, с книгата на Джон Хемингуей "Странно племе. Семеен мемоар" - тя ми беше по-интересна дори от книгите на Папа. Със сигурност щях да отнеса някой тупаник от "Онзи" Васил, ако бях имал глупостта да го запозная с това си откритие. Впрчем, той си беше и малко побойник - пак нещичко от  стила на Папа. Веднъж, по някакъв незначителен повод, тръгнал да  търси готвача на писателския ресторант и сигурно щял да го шамароса, но се хлъзнал по мазния под на кухнята - паднал и си счупил крака и на готвача му се разминало. А ние, младоците, които се навъртахме в предверието на "литературата", ако можем така да наречем писателската цитадела на "Ангел Кънчев" №5, си съчинявахме истории, каквито предполагахме, че биха се харесали на Папа, но с участието на "Онзи", на когото всъщност  симпатизирахме. Но стига засега за него.

Няколко дни след като се появи статията на Стефан Цанев реших да позвъня на "Този", днешният Васил Попов - исках да разбера що за човек е. Оадих му се с това намерение - изобщо не ми минаваше през ума да правя посредничество между него и Стефан - но така стана в крайна сметка и дори се включи, макар и задочно и "Онзи" Васил. Смята се, че връзката с Отвъдното е невъзможна - но не и когато писатели участват в някоя разправия.

Още в началото на разговора "Този" ме спечели с едно признание: сядал да пише първата си книга вечер, след като се върнел  разсипан от работата си, която нямала нищо общо с писателството. И последното, за което мислел, е как се казва. Точно така се изрази. И направо ме спечели. 

Той изобщо не се притесняваше, няма и защо да се притеснява, че не е знаел за "Онзи". Интересно обаче, къде са гледали издателите му - все пак "Онзи" беше достатъчно утвърден и популярен писател и то не преди пет века, а само преди 50 години. "Този" нямал нищо против да прибегне до услугите на една буква - примерно "р" и да я сложи между Васил и Попов. Пак му повярвах, като нищо би го направил - не му се разправя, не му се губи време с излишни полемики. Усетих, дори по телефона, че е искрен, даже не иска да защитава по-настървено името, с което вече е порядъчно известен, сега още повече след сериала "Мамник". Това ми се видя интересно, а дори и някакси дстойно.

Казах му да остави на мира буквата "р", а да вземе и да напише една книга за задочното запознаване на двамата Василовци. Да се поблъска над книгите на "Онзи", да види какво го е терзаело - и да сравни терзанията му със своите, да види кое е общото между двамата . Тук "Този" вметна, че книгата "Корените" на "Онзи" направо го е поразила. 

А "Онзи" Васил Попов си отиде внезапно - случи се една нощ в Пловдив, в писателския почивен дом. И тръгнаха приказки, че има нещо съмнително в смъртта му. Все пак, Папа се беше самоубил, нали така - тъй че нищо не ти пречи да изтеглиш каквато си наумиш сюжетна нишка към "Онзи" Васил, който обожаваше Папа.

Беше Ерата, когато господстваше социалистическия реализъм, направо тероризираше пишещите - но, все още, Смъртта поне не зависеше от каноните му.

Впрочем, веднъж бяха питали Михаил Шолохов, тъкмо беше получил Нобеловта си награда, какво представлява всъщнст соц-реализма. Шолохв мълчал известно време и накрая изтърсил: "Само Фадеев знаеше това, но отнесе тайната в гроба си..." Имаше и други тайни, от които съветската литуратура все не можеше да се отърве, въпреки че непрекъснато се "размразяваше" - но си остана за голяма част от нейните труженици във фризера. И "Гласността" уж също ставаше все по-желана - но не за всичко. Перестройчикът Горбачов , флигорната на"Гласността", направо премълча Чернобил. Както и да е, да не се бъркаме в чуждите работи.

Да се върнем при "Онзи" Васил Попов и "Този" Васил Попов. Засега изглежда, че няма защо да се тревожим излишно поне в този куриозен случай. Важното е скоропостижно да не се появи някой нов Емилиян Станев, Николай Хайтов или Йордан Радичков. А направо не ми се мисли, каква сеч ще настъпи, ако осъмнем с един нов Богомил Райнов. Засега имаме късмет, че новият/"Този" Васил Попов  е свястно момче. Трябва обаче да си призная, че когато прочетох статията на Стефан, ме налегнаха черни мисли. И аз, като всчки вас, вече очаквам всякакви номера, предимно курвенски, от Лайняния Преход. Поне в това отношение той няма равен на себе си. Но ние вече свикнахме и с това, претръпнали сме и приемаме всякакви издевателства, ако изобщо ги отчетем. Някой беше казал, че нормалният човек е фикция. Време е да признаем, че тук самата нормалност е фикция - и трябва по-често да си го казваме това, понеже изобщо не разполагаме с време за друго. В жесток "цайтнот" сме, накъдето и в каквото и да се вгледаме. 

А и дали въобще участваме в неясната игра, в която се разиграва Българската Съдба? 

От доста време е очевидно, че Забравата - един от най-мръснишките "инструменти" на Прехода - спечели битката срещу Паметта. 

Ох, как ми се иска да видя физиономиите на гавазите на Забравата, ако отнякъде се появи "Онзи" Васил!