Куц римейк
 
В политическата кошара вече няма хора за нищо. Наблюдаваме гърчовете на една затворена общност, в която се промъкват все по-нелепи хора, все по-инфантилни, без никакъв опит в политиката, а и изобщо. В безпомощността си те театрализират и най-баналните казуси - особено през тази година, когато истински шоумени пък се преправят на политици. Това е годината на Голямото Преправяне. Срамните сцени са стихията на последните два Парламента, там словесно се ръгат с истинска наслада. И пропиляват времето – всъщност, нашето време…
Отгоре на всичко си въобразяват, че трябва да им вярваме или поне да ги приемаме такива, каквито са. В същото време, партиите, без изключение, не могат да намерят подходящи хора за кандидат-президенти, и това гайле им се стовари. Кандидатът не просто трябва да е от тяхната боя, което вече си е проблем, понеже и боята им се е обезцветила; той трябва да е някакъв невъзможен мелез – хем трябва да е абсолютен послушник на съответния партиен лидер, сив и в душичката си, хем трябва да е някак атрактивен – трябва да си гениален актьор, за да изиграеш криво-ляво подобна роля. Извънредно трудно е да се намери такъв идиот и да се продаде на публиката. Нито една свястна и истински реализирана личност няма да се съгласи да бъде подставена фигура – дори самото му номиниране за президент ще е равносилно на гражданската му смърт, защото всеки допир с днешната политика е отровен, тя вече не носи дори минимален престиж, ако изключим дребните аванти и далавери.
Има вероятност големият майтап да го осигури „харвардското“ дуо буфосинхронисти - и те важно се пуйчат, когато ги подпитват за политическия им проект, който всъщност медиите им пришиха, а те охотно приеха. Пълни аматьори, които нямат никакъв политически опит; досега постиженията им са – ако съдим по някои публикации, неопровергани от тях – повече в някои съмнителни бизнес начинания. Това може и да се хареса на някои местни ахмаци, пък и нали са „американци“ – а, както е известно, и американските „барони“ са правили пари, „триейки гръб в зида на затвора“. Що за наивници ще ги харесат тия двамката новоизлюпени политици, на какво отгоре? Досега те бяха майстори единствено на заканите и преувеличенията. От месеци пляскат празни лафове – покрай това могат да се имат вече и за политици. Сега, когато им свърши мандата, трябва да се направи една специална ревизия на заканите им. Медиите не бива да забравят, че Асен Василев щеше да се разправя с златните тарикати от „Денди Прешъс“. Вятър, направи се за два дни на рицар на справедливостта. И тия ще правят партия, а след това и политика - кой ще им повярва, освен най-идиотизираните сеирджии на тукашното политическо позорище. Никак не ми се вярва Радев да им се довери да му направят партия - за какво му е тази авантюра, а и тия набързо ще го налъжат. Тия дни дуото се изпуйчи от Раднево – много били загрижени за съдбата на ТЕЦ „Марица“ 2, което никак не личеше по самодоволните им физиономии. И нито дума не обелиха за двете американски централи „Марица“ 1 и 3, договорите с които са уникални – в смисъл, уникално крадливи.
Сектата има страх от новите лица, особено, ако са стойностни и доказано независими. Заради това тя се задоволява с всевъзможни въздухари, макар да е наясно, че с тях нищо няма да постигне. Трийсет години замазваха Миналото и се надлъгваха с него - и се докараха до това дередже. Вече изобщо липсват свестни стандарти за правенето на политика, както и ясни критерии, според които да бъдат подбрани онези, които трябва да я правят. Предаността към съответния партиен лидер е напълно достатъчна. Картината все повече изсивява. А какви разкошни фантазьори и безподобни лъжци имаше през годините. Тия дни екс-царят Симеон спечели в Страсбург делото срещу България – по-емоционалните българи приеха това като поредната катастрофа на династията на Кобургите, този път морална. По този повод припомних във Фейсбук – с един кратък видеофрагмент - какво ми каза през февруари 1990 година Симеон, когато го питах дали има някакви имуществени претенции. „Как –към собствената си страна? Не, от мене това няма да се види, независимо от какви обстоятелства, обстановки, становища и положения. Категорично –не!“ – беше отговорът му. Чак да се разплаче човек. Вторият му акъл обаче му подсказа друго – единствено с това той си прилича с българина – и това сложи началото на една позорна съдебна епопея… Сега отзвукът в социалната мрежа беше чудовищен в своята агресивност и нетърпимост. Стана ми жал, че дори царете ни подмятат като евтини шмекери Истината.
Почти по същото време беше 110 годишнината от рождението на Живков – и това ме подсети, как се държеше той през 1997 година, когато го поканих за интервю във „Всяка неделя“ - и то след всички унижения, на които бе подложен. Тук-там фризира истината, обаче леко, галантно – и пак спомена одеялото, което, според него, единствено е притежавал. Ей така се „събира“ в себе си нашата История: единият си останал с одеялото, другият няма никакви претенции към страната си, категорично, показва ни празните си джобове – и сетне започва да ги пълни до пръсване. Пак добре, че наследниците на Живков още не са тръгнали да си искат одеялото…
Един, дето го бях пратил да предава въпросите ми в онова интервю - и да гледа да не заспи - и той разказвал тия дни спомени за Живков. Чак сега. Тогава Живков нито за миг не загуби концентрацията си, дори в напредналата си възраст беше много ловък. Имаше един комичен момент: бях снабдил „водещия“ с 45 въпроса, 37 на зрители, а с два телефона водех разговора през ушите му. В един момент обаче и двата телефона блокираха, „водещият“ се слиса и в паниката си зададе някакъв въпрос. А Живков се засмя и рече: „Ние не го ли минахме този въпрос…“ Споменавам тази история, за да подскажа, че днес и палетата вече споделят „спомени“, припомнят си небивалици, понеже и те самите са една небивалица. Впрочем, тази история съм я разказал още преди доста години, има я и в дневниците ми, публикувани през 2008 година, и никой не поиска да я опровергае.
По Би Ти Ви представили интервю с говорителя на афганистанските талибани, сигурно е било любопитно, но чак да примират от този факт ми се вижда прекалено. Преувеличенията водят към маниащини. Всичко вече е правено, поне по телевизията, и по-възрастните зрители все още помнят това. Така че, по-кротко с амбицията на първооткриватели. През април 2004-а, преди цяла вечност, срещнах българската публика с шейх Кайс ал Хазали, говорител на бунтовническия водач Моктада ас Садр – направих тв мост със завзетия от шиитите свещен град Наджаф. След този разговор групата на ОДС/Костов прочете специална декларация срещу мен в Парламента и поиска от Съвета за електронни медии да свали от екран „Всяка неделя“ – понеже се „присъединила към нестройния хор на институции, които демотивират българските войници и офицери в Ирак“. Нашите политически гарги се бяха активирали, защото шейх Кайс ясно ни заплаши, че си навираме носа в чужда свещена земя. Днес такива акции са излишни, понеже отдавна сме потвърдили и препотвърдили верноподаничеството си. Между другото, след тази разправия от Вашингтон отказаха вече уговореното интервю с говорителя на Белия дом.
Натъкваме се на един парадокс: непрекъснато „инвалидизират“ Миналото и, в същото време, може би несъзнателно ни въвличат в един римейк на соца. И май ще е по-справедливо вече да наричаме Прехода „Куц римейк на Миналото“. Или маргинализират Миналото - или най-брутално го имитират. Тия дни в Парламента се занимаваха с тъй наречения „скрит контрол на пътните полицаи“. Държавата потъва, Злото ни дебне отвсякъде – а те се занимават с „дебнещите полицаи“. Дискутирали сме за това във „Всяка неделя“ още в началото на 80-те години. Пак по онова време популяризирахме с тогавашният шеф на КАТ Алекси Кесяков и „лежащите полицаи“ по пешеходните пътеки, те си бяха една новост. Сега като нищо някой може да открие парламентарна дискусия и за тях с апломба на Колумб. Не се усещат, че поднасят на публиката претоплени манджи, въртят се в кръг като харманджийски коне сред прахоляка и несвързаните ругатни – вече свирепо се ругаят и за най-дребните проблеми, така беше особено в последните два мъртвородени парламента. Онази знаменита фраза от филма „Жега“ изглежда трябва да се приложи и в тукашната политика, която напълно е в плен на дребнотемието, помните я: "Не се обвързвай с нищо, от което не можеш да се отървеш за 30 секунди, когато опасността е зад ъгъла". Нашите политикани обаче патологично са привързани към дребното, дребнавото, към ненужното – и никаква жега няма да ги откаже от тази им страст.
Американската посланичка продължава да проявява изключителна активност, което по принцип е похвално. По-добре тя да обгрижва някои дори незначителни събития, отколкото някой от мухлясалите американофили, които са с отдавна изтекъл срок на годност, като Соломон Паси, например. Той пък тия дни имал приключение с пътни полицаи и с целия си акъл поискал помощ от потребителите на Фейсбук – и така им дал повод хубавичко да го наругаят; той отдавна е на мушката на обикновените българи, които преди години прати на майната им, заедно с проклетото им православие. Няма да е лошо да си представи, какво щеше да му се случи, ако беше вдигнал такава врява на някой американски пътен патрул. Щеше да остане без рехавата си брадица и това щеше да е най-малкото, да не говорим, че доста време щеше да премита улиците на някой американски квартал, населен с мюсюлмани. Тук обаче никой не му пречи да шета с метлата из Българското Време.
Наскоро посланичката Херо Мустафа отправи едно щедро послание към българските ученици – това се случи по време на първата видео-конферентна връзка между Международната космическа станция и България. Посланието, най-общо казано, гласеше: „Заложете на науката, за да стигнете до Космоса“. Липсваше само една дума – „отново“. Понеже България стигна до космоса още преди четири десетилетия. А сега има постната роля да участва във видео-пресконференции. И това беше пример за неосъзнато предизвикан римейк…
Между другото, в София вървят облози, дали нейно превъзходителство ще присъства на откриването на паметника на Удроу Уилсън, което трябва да се случи тия дни. България дължи целостта си именно на този американски президент, но днес той не е особено долюбван в САЩ заради някои негови разбирания. Какво пък – щом в София има паметник на американските пилот, защо да няма паметник и на Уилсън…
Вежди Рашидов ми прати есемес: „Браво за НРБ!“ Какво НРБ, бре? После се сетих: от доста време из Мрежата се върти една дописка, взета е от една моя фалшива страница във Фейсбук. Обадих се на Вежди, за да му кажа, че не съм автор на въпросната дописка, че авторството ми е фалшифицирано. Вежди ме изслуша и накрая рече: „Все пак, браво“.
Дописката се появява през август 2019 година и има завидна популярност. Озаглавена е „Сега ще ви напиша, какво е било НРБ за 99% от народа“. Написана е общо взето обективно – това се отнася главно за „меда“, по-малко за „жилото“ на соца. Но успехът на дописката е несъмнен.
В усилието си някак да се противопоставят на днешната Разруха, възрастните поколения усърдно митологизират Миналото.
Митотворчеството им само подсказва, в какво черно отчаяние са затънали.
И се стремят някак да се доберат до римейк на собствения си живот.


Тагове: Кеворк Кеворкян, Парламента, Кирил Петков, Асен Василев, Румен Радев, "Дънди Прешъс", ТЕЦ "Марица" 2, Симеон, Истината, Тодор Живков, "Всяка неделя", шейх Кайс ал Хазали, Наджаф, Костов, ОДС, Миналото, Алекси Кесяков, "Жега", Херо Мустафа, Соломон Паси, Космоса, Удроу Уилсън, Вежди Рашидов

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.