Всички страхове
 
Беше ми интересно, как младият юрист Румен Чолаков, възпитаник на Кеймбридж, ще коментира слуховете, че ще бъде предложен от Слави за премиер.
Ето отговорът му: „Във връзка с различни медийни спекулации искам да заявя, че не съм водил абсолютно никакви разговори за каквито и да е политически постове с когото и да е било. Благодаря и съм поласкан от вниманието и подкрепата - може би най-накрая е дошъл денят за нов тип управление и хора, но в момента съм съсредоточен единствено върху адвокатската си кариера и практика“.
Ясен отговор, категоричен и, надявам се, да е достатъчно искрен. Но, като стар наивник, очаквах Чолаков да каже и още нещо, например: че му е рано, едва на 30 години, да поеме управлението на една страна, и то окаяна в доста отношения, че му липсва държавнически опит, че досега не е стопанисвал дори един пъб и прочее баналности. Да не се залъгваме обаче - скоро няма да дочакаме подобни откровения. Причината е известна: тук всичко започва отново/отначало, опитът – дори, когато в редки случаи е бил ползотворен, няма никакво значение, с лекота бива зачертаван. Всеки нов/пореден „режим“ отрича всичко, което заварва, сатанизира „предишните“ управници – и така, докато самото предназначение на политиката потъва в някаква неопределеност. Чакалите си прегризват гърлата – унижението е за всички ни.
Що за хора са ни управлявали, управляват и ще управляват, че са изпълнени с такава ненавист един към друг. Прикриват я доколкото могат, но не се стараят особено. Въобразяват си, че са много потайни, че играят сложни игри, недостъпни за простолюдието – а всичко се свежда до нещо елементарно: да се настанят на Трапезата. Вечеря със Слави – това е модата днес, макар никой да не си признава.
Както се пееше в една песен – наблюдаваме бавната процесия на страховете. Страхуват се да не изпаднат от евентуална печеливша комбинация в новия Парламент. Страхуват се, че могат да им оставят единствено ролята на мижава опозиция, с която никой не се съобразява. И най-вече се страхуват от нови избори – въпреки, че и резултатите от тези предизвикаха доста шантави изводи. Например – че победител е Слави, и то при съвсем ясен друг победител. Да пренебрегваш волята на над 800 хиляди избиратели е направо налудно. Отгоре на всичко, тече втора седмица след изборите, а Слави продължава да мълчи. Някои привиждат в това желание да се изтормози публиката, да бъде въвлечена тя в един „съспенс“ – впрочем, много често политиката на Слави ще бъде препокривана/сравнявана с досегашното му шоу, блазе му. Разбира се, причината за тягостното мълчание може да е и съвсем прозаична – например, че нямаш възможност да кажеш, поне в момента, нещо, което е смислено и което със сигурност ще се хареса. „Харесването“, шумното одобрение ще бъде най-желания елемент в онова, което Слави ще представя като политика. Той е прекалено разглезен, за да приема като нещо нормално обичайните за Парламента провинциални дрязги. Не го виждам да търпи изобщо хора като Христо Иванов или Атанас Атанасов. Може би ще бъде по-търпелив с Мая Манолова, но не за дълго. Старите, системните играчи обещаха, че ще го подкрепят, но това ще продължава само дотогава, докато стигнат до най-важното за всички: разправата с Бойко. Паролата е ясна: Клането да започва! Всичко останало няма да има никакво значение, поне на първо време.
Надявам се, че Слави няма да стъпи в този капан – или поне да не остане задълго в него. Обикновените хора ще очакват да узнаят, какво мисли за тях. Ако иска да ги „води“, трябва да е наясно, какви са надеждите и страховете им – особено страховете им. Оттук насетне няма да има рози за него, а само тръни. Но пък ние не знаем кой знае колко и за него, така е с всички известни хора, особено тия от телевизията. А, както казваше Старият Хорас, характерът ни е в това, което правим, когато си мислим, че никой не ни гледа. Все едно – досега Слави танцуваше със зрителите си, сега ще трябва да танцува с вълци. И то по сценарий, който рядко ще бъде писан единствено от него. Ако не е готов да се забавлява в подобна игра, по-добре да не влиза в нея. Може да бъде изненадан и от друго – когато открие, колко комедианти/неосъзнати - се навъртат из нашенската политика. Ще продължава ли и тогава да й се наслаждава - или набързо ще се отегчи от нея? Един автор твърдеше, че стандартният политик трудно се подава на „прозрения“ – той дори се стреми да ги избягва, страхува се от тях. За тукашната политика това е абсолютно валидно, едва неколцина са онези, които са били обсебени от „прозрения“ – и никой не е свършил добре. В този смисъл, какви ще са прозренията на Сл.?
Веднъж Мартин Скорсезе говореше за „Свободата да си като всички“ – ще бъде нещо забележително, ако някой е в политиката и продължава да притежава подобна свобода. Още по-забележително ще бъде, ако това го приближи до тайните на обикновените хора – тайни, за които самите те много често дори не подозират, че съществуват в тях. В книгата си „Опасен педал“ Майло Янопулос – преди време най-влиятелният, след Тръмп, трол в Америка – казва нещо извънредно важно, веднъж го споменах, но пак ще го направя, понеже много ми харесва: „В политиката не се печели с контрол над фактите, а чрез свързване с преживяванията на хората“. В шоуто си Слави имаше постоянен успех – като изключим последните няколко години, когато пролича, че е прекалено зависим от сценаристите си. Обаче в политиката неспирния успех е илюзия – там по-лесно е да стигнеш до успеха, отколкото да го задържиш, вратата към Провала винаги е леко открехната.
Озаглавих предишната си дописка така: „Има такъв народ. Има такъв Бойко“. Мислех, че заглавието казва всичко, че е пределно ясно. Вдигна се обаче голяма олелия, особено във Фейсбук – доста хора сякаш не схванаха основното внушение на дописката: наясно ли сме, кой отгледа Бойко, кой, всъщност, отглежда по-значимите ни политици – и защо ги захвърля след време. Като изключим БСП, всички останали политически „субекти“ имат принос в създаването на Мита за Бойко. Живков събуди началния интерес към него - като му се довери, Симеон го въвлече в политиката, Доган го направи генерал, „десните“ се натискаха да му стават министри, за „патриотите“ да не говорим - техните гевезелъци и мискинлици са безподобни, дори „рогачите“ от едно БЗНС биеха тъпана за него. Всъщност, и БСП не бива да бъде изключвано – ако се имат предвид безкрайните безсрамно-мазохистични поражения на мекушавия Станишев - той пък сякаш удовлетворяваше някаква своя интимна потребност да поляга пред Бойко.
Огромна роля обаче в отглеждането му има и Народа, който го следваше при всичките му изборни триумфи, чак нахално много на брой. По дяволите, какво му ставаше на този Народ? Кой/Как го „зомбира“ така – или той просто следваше инстинктите си, за което никой няма право да го упреква. И какви са шансовете тогава на някакъв адвокат от Лондон, който иска да предложи „нов тип на управление“. Той, поне засега, се изразява въздържано и кротко, но около Слави се чува и доста заканително ръмжане. Един от хората му често повтаря - „Ще видят те!“ и върти глава като околийски стражар. Това е по-смешно, дори и от най-смешните скечове в шоуто на Слави. Тези хора се изживяват като праведници, които сякаш окончателно са превзели Катедралата – без да си дават сметка, че засега само се навъртат край оградата й. Слави трябва да поръча бързо един „Отровен скрин“, в който да заключва непремерените им думи.
Тия дни съобщиха, че Макрон закрива прочутото Национално училище по администрация, създадено от генерал Де Гол, което от десетилетия подготвя френския елит, завършили са го трима от шестимата последни президенти, както и самият Макрон. Причината: труден достъп до училището на хора с обикновен произход, нещо, което изначално компрометира връзката и познанието му за реалния живот. Според някои проучвания, около 70 процента от учениците имали родители, заемащи някаква висша административна длъжност. Очевидно Макрон иска да раздвижи френската администрация, като й прелее плебейска кръв. Това е начин и да успокоиш в някаква степен съвестта на елитите.
Колко далеч сме от велика Франция! Ние все още създаваме политически елит от цървули, от хора, които нямат предистория. Или, ако имат, не знаят как да я употребят. Страхуват се от самите себе си.
Бавя се и не мога да завърша тази дописка, защото ме тормози една фраза, а не си спомням, кой беше авторът й. Ето я, приблизително: „Някои общества успокояват съвестта си като помагат на неудачниците, стига да са интересни, а не на достойните, които са скучни“.
Изобщо, налегнали са ни всички възможни страхове…


Тагове: Кеворк Кеворкян, Румен Чолаков, Слави Трифонов, Христо Иванов, Атанас Атанасов, Мая Манолова, Клане, Старият Хорас, Мартин Скорсезе, "Опасен педал", Майло Янопулос, Тръмп, Живков, Симеон, Доган, Патриотите, БЗНС, БСП, Станишев, Бойко Борисов, Народа, "Отровен скрин", Макрон, Национално училище по администрация, Де Гол

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.