Перде
 
„Локдаун“ бе избрана за дума на годината от английския речник „Колинс“. Ами тук, коя трябва да бъде „нашата“ дума? Ако имахме достатъчно ум в главите си, би трябвало да е „страх“ – най-малкото заради това, че сме слабаци в доста отношения. Обаче слиза един нашенец от самолета от Лондон и казва: „Пандемия ли – това са глупости, простотии“ – и тръгва да се изръсва нанякъде си. А в момента Великобритания е в паника от новата версия на Ковид 19, в пълна транспортна блокада, десетки страни не приемат самолети от кралството – нашият човек обаче не вярва на нищо, край, запечатан е окончателно, нито приема, нито предава – както се казва, паднало му е пердето. Перде – това трябва да е нашата дума на годината.
Разбира се, мнозина все по-често се поздравяват с „пази се“ – обаче го правят някак свенливо, сякаш подхвърлят тази „парола“ автоматично, почти обречено; пази се, макар да нямаш особени шансове да се опазиш, Злото е неизтребимо, наднича отвсякъде. Поговорката „Страх лозе пази“ би трябвало да е вградена в кода ни, обаче никой не се сещаше за нея в началото на Бурята - когато бяхме „Българи юнаци“, във всяко начало ние винаги сме юнаци, пък после идва ред на неизбежното присещане за насраните аслани/лъвове.
Открай време държавицата ни има навика да се държи като съобразителен дребосък – и това никак не е излишно. Все се сещам за Симеон - когато терорът отнесе Световния търговски център, той каза нещо наистина смислено, което рядко му се случва: „Ние сме малки, да си гледаме нашите работи“. Имаше някакъв чар в това принизяване, макар думите му да прозвучаха някак нехуманно. Съобразителни сме, когато рутинно трябва да се нагаждаме/навеждаме пред Големите Чорбаджии. Обаче тогава, когато се задава истинското Зло, когато самото „Естество“ се побърква, ставаме небрежни, дори си позволяваме волности. Народът ти подсказва, как да оцелееш – „Страх лозе пази“, а ти пренебрегваш опита му – това е зловеща инфантилност.
И тя, като всичко останало, се дължи на Терора на Забравата. Забравата ни причинява всичките злини и страдания, които преживяваме. Отровните й следи са навсякъде. Тя е безспорното/върховното постижение на Прехода. България ще се управлява все по-лесно, защото Властниците - които и да са те - ще си имат работа с хора, формирани от Ерата на Забравата, човеци, изпразнени от памет, прозорливи колкото коне с капаци. За тях Миналото не съществува, не само, че не ги интересува - то направо не съществува. Това са хора, горди с невежеството си, те сякаш са съставени от резервни части, както се изразяваше един автор.
Разбира се, и опазилите се от този Терор на Забравата все още не са малко - но те нямат думата, те са само някакви сенки, никой за нищо не ги зачита, обедниха ги и ги унижиха по най-свинския начин, като ги превърнаха в просяци. Дори Корона Вихрушката е по-милостива към тях. За тия хора е непоносимо, че всичко е обърнато наопаки: примерно, най-правоверните комунисти се деряха най-гръмогласно срещу комунизма – още го използват този номер, отрочетата на комунистическата номенклатура се оказаха талантливи отцеубийци и станаха първи „демократи“; всичко, създадено с усилията на Народа, бе зачертано, в Ерата на Голямото Лезене не остана нищо свято.
Как да знаят поколенията на Прехода съдбовни/спасителни народни умотворения – дори само това, когато и Народа вече го изкарват напълно неспособен да сътвори каквото и да е – макар че е създал и запазил истински бисери. Но дойдоха свинете и ги излапаха – и още ги крият в търбусите си.
Бичът на Забравата плющи навсякъде, а новите хуни/неверници стават все повече и повече. Не ми говори, че си успешен „нов“ българин, каквото и да означава това, а ми кажи един стих от Лилиев или Яворов, поне само това. Колко прав беше великолепният народовед Тончо Жечев, когато скърбеше над една фраза, подхвърлена му от гръцки духовник при един частен спор, докато пишеше „Българският Великден“: „Днес и тесните специалисти станаха дилетанти“. А това е казано още преди 40 години. Напоследък обаче все по-често ни досаждат нашенци, които усърдно се представят като покорители на света, на Холивуд и на каквото им повярват тукашните медийни балъци – и това се случва, защото отдавна сме забравили златното правило: „Основният въпрос не е, кое е най-доброто, а кой ще определи кое е то…“
Тия дни излъчих във Фейсбук страницата си едно интервю с Бойка Вапцарова, то е от 1989 година - да каже за сетен път своите си истини за Поета. Имаше забележителен успех - оказа се, че унизените клетници, за които споменах по-горе, все още са съхранили непокътната от Терора на Забравата паметта си, тя все още е трезва и благородна. Но се обадиха и неколцина келеши, които озъбено изсумтяха, че Вапцаров е „терорист“. Неколцина срещу хиляди паметливци, които още оживяват стиховете на Поета. Неколцина - но опасни заради зверската си неотстъпчивост, заради нежеланието си да премислят фактите, Миналото, Историята. Това е продукта на Забравата - няма валидни доводи за такива хора, не са им нужни – за каквото и да става дума. А в случая вървеше разговор за Вапцаров, любим поет на поколения българи - не за някой трудно достъпен поетичен гений, когото лесно можеш да хвърлиш в крематориума на Забравата.
Имаше немалко поети, директни тръбачи на комунистическата идея, обаче Народа все пак запомни и помни Вапцаров, ония потънаха, не останаха в паметта му. Никога не бива да подценяваме Народа - докато го има, разбира се. Имахме министър на образованието, който пръв се изрепчи, че Вапцаров бил терорист - с такива изхвърляния подобни хора, като крадливи сервитьори, надписват сметката на късния си антикомунизъм. А случаят с „терориста“ Вапцаров само доказва за сетен път, колко сме объркани – но и това беше една от целите на Прехода: да се създаде население от сбърканяци.
Нишанът беше даден още от Бжежински, веднага след падането на Стената, а тук най-напред го озвучи лапацалото соломон. И защо да ни интересува, колко манастира е ремонтирал Бойко, когато изобщо не се сети да изтръгне езика на тоя извратеняк. Ами, поповете ни - само се обърнаха на другата си страна в сладкия си сън, ако и това изобщо са го направили. А можеха да му теглят една анатема на соломон, който изплю „Майната му на православието“. Как да ни уважава православния свят, когато търпим подобно изстъпление.
Опитват се да направят Историята на парцал. Нашите/Българските случаи все са странни. А накрая си пати някой поет.
Хитлеристката коалиция е създадена на 27 септември 1940 – и вкарва света в най-опустошителната война в човешката история. България влиза в Хитлеристката коалиция на 1 март 1941 година. На 13 декември 1941 обявява война на САЩ и Великобритания. Вапцаров е участник в Съпротивата срещу властта в една страна, която е част от Хитлеристката коалиция. И това днес минава за престъпление/ тероризъм. Разстрелян е на 23 юли 1942-а – 17 месеца след съюзническия договор на България с Хитлеристка Германия.
По най-налудния начин се опитват да „перат“ Историята, например: в България нямало фашизъм – затова няма и антифашистка Съпротива.
Ами участието ни в Коалицията? Що за мелез е нашият случай.
На срещата в Техеран/декември 1943-а, Чърчил, Рузвелт и Сталин се договарят англичаните да подкрепят Българската Съпротива – участник в която е бил Вапцаров, с всички уговорки, които могат да се направят за реалността на това участие; той дори не е бил фактически член на минно-подривния център на Съпротивата – поне според филма „Пет разказа за един разстрел“, който заслужава да бъде видян.
Съветският съюз праща пари и инструктори, англичаните – майор Томпсън и оръжие. Странен е случаят и с Томпсън – потърсете разследването на брат му, известният историк професор Едуард Томпсън, както и текстовете на Радко Ханджиев. Най-краткият извод от тях: още преди края на войната започва да се мержелее сянката на Студената война.
Сетне Чърчил внезапно започва да се опасява, че силната антифашистка Съпротива може да доведе до „комунизация“ на България. Признатият партньор в битката срещу хитлеризма започва да изглежда подозрителен.
И англичаните спират помощите. Още по-сетне същият Чърчил настоява България да бъде оставена на Чичо Джо/Сталин – без изобщо да се интересува от последиците на своята щедрост /прочутата салфетка със следвоенното разписание на Европа/.
Настъпва Ерата на непомерна възхвала на антифашистката съпротива в България. След още 45 години слагат нова плоча. Забравят, че България е била предан ортак на Хитлер. Забравят, че Чърчил е настоявал София да бъде бомбардирана, докато бъде превърната в „картофено поле“.
И това се случва. /Странно, защо още не са направили паметник на летците, които са разорали „картофите“./
Забравят, че Българската антифашистка съпротива, колкото и да е надценявана, е срещу режим, безусловно предан на Хитлер.
Обаче не забравят, че Вапцаров е бил „терорист“.
Шизофренният прочит на Историята е много изгоден на всяка Власт – така тя се превръща/принизява в пропаганден инструмент. Подобен прочит позволява събития и личности да бъдат преценявани според нуждите на политиката, да бъдат размествани във Времето, да им бъдат приписвани греховете на по-късни времена. Примерно: понеже комунистическият терор, особено в първото десетилетие след септември 1944-а е наистина свиреп и мракобесен, това автоматично се приписва и на Съпротивата.
Това е рецептата, по която сготвят и останалите нечистотии, които трябва да налеят в главите на децата/младите. Докато ги превърнат в самоуверени неграмотници, пределно отчуждени от Истината, а, впрочем, и един от друг.
И, между другото, какво толкова се чудим, че външният ни министър говори глупости за Втората световна война – та тя си е едно класическо зомби на Прехода, глуполенето /по Иван Славов/ при нея не се дължи на някаква идеологическа корист, а на удивително незнание. Рибентоп, както тя кръщава Рибентроп – привет, привет… Тя е същата като онзи всезнайко, който твърди, че пандемията е някаква „простотия“, нещо, което не съществува. Ако питате Захариева, и за нея Вапцаров е „терорист“ – тия хора са неспасяеми, нищо вече не може да ги обърне с лице към Истината, интересът към нея завинаги е изтръгнат от тях, дори комунизмът не постигна подобно прочистване – а, всъщност, и опростачаване.
Джон Льо Каре, който почина наскоро, казва на едно място: „Забравата е един от най-големите проблеми на съвременния свят“. И още: „Утрешният ден е рожба на вчерашния. И на онзиденшния. Да не обръщате внимание на Историята е все едно да не обръщате внимание на вълка пред вратата ви“.
Ами ние, нашият изход какъв ще бъде – след като не се уморяваме да ровим с мръсни ръчички из Историята и да я преправяме, сякаш ни е бащиния?
Очаква ни Пандемия на мърсуване с Историята – когато пердетата се наложат окончателно.


Тагове: Кеворк Кеворкян, перде, Ковид 19, Симеон, Забравата, Прехода, Миналото, Народа, Лилиев, Яворов, Тончо Жечев, Фейсбук, Бойка Вапцарова, терорист, Никола Вапцаров, Бжежински, Соломон Паси, "Майната му на православието", Бойко Борисов, Хитлеристка коалиция, антифашистка Съпротива, Чърчил, Сталин, "Пет разказа за един разстрел", майор Томпсън, Едуард Томпсън, Радко Ханджиев, бомбардировки, Екатерина Захариева, Рибентроп, Джон Льо Каре, Историята

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.