Кеворк Кеворкян на 75: Получих шанса публиката да е зад гърба ми

*КЪСНО Е ВЕЧЕ ДА МИСЛЯ ЗА УМОРА – ПО-ДОБРЕ ДА СЕ СЪСИПЕШ
ОТ УМОРА, ОТКОЛКОТО ДА РЪЖДЯСАШ
*НЕ МИ ИЗГЛЕЖДА ВЕРОЯТНО „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“ ДА ТРЪГНЕ ПАК,
ЧОРБАДЖИИТЕ СТАВАТ ВСЕ ПО-СТРАХЛИВИ
*И СЕГА ИМА УМНИ ХОРА, НО НЯМА КРИТЕРИЙ ЗА УМНОСТ, ВЛАСТТА
ГО Е ЗАКОПАЛА В НЯКОЯ „ЦАРИЧИНА“
*ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 15 ГОДИНИ БНТ Е МЯСТО НА ПОЗОРА
*НАЙ-ПЪРВОТО МИ ИНТЕРВЮ Е С РАДИЧКОВ В „ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ“
- ОЗАГЛАВЕНО Е „ЖИВОТЪТ Е ЕДИН ГОЛЯМ ВЪПРОС“

Отбелязахте 75 години, а сте невероятно продуктивен – пишете всяка седмица, при това на изключително високо ниво, някои дори смятат, че сте най-добрия обществено-политически коментатор. Откъде черпите тази енергия?
Късно е вече да мисля за умора и други подобни глезотии, да се заплесвам или пък да се озъртам. Всъщност, аз съм това, което съм, защото никога не съм се озъртал. Карай направо, карай дори през просото, това ми е било в природата. В началото на телевизионната си кариера, още през 70-те години, много често използвах фразата „Да вървим напред“ – като преход към следващия въпрос. Постепенно обаче усетих, че публиката влага друг смисъл в тези думи и затова ги използвах с удоволствие. Публиката винаги е имала специално отношение към мен, тя виждаше в мен/от мен дори неща, които понякога нямах предвид – как тогава, при това доверие, да не караш през просото. Признавам си, хубаво ми беше, усещах се силен и дори неуязвим. Веднъж ритахме ролка от филмова лента на стълбищната площадка на третия етаж в телевизията, където беше филмовият монтаж – това ми беше почивката и забавлението, докато мнозина ритуално се отправяха всеки ден към чешкия клуб – да нагъват кебапчета от 12 до 15 часа и сетне да се изметат по домовете си. И чувам един да казва на спътника си, докато тичат надолу по стълбите: „На Кеворк не му пука, защото зад него е АСАЛА!“ – а беше важна фигура, отговаряше за празничните манифестации, а по съвместителство си беше чист идиот. И през ум не им минаваше на такива като него, че, всъщност, публиката стоеше зад гърба ми, подобни хора изобщо не я забелязваха. И сега е така, и дори е още по-лошо, днешните идиоти изобщо не забелязват Народа. Не го споменават, не използват думата „народ“, сакън да не се изцапат - за тях той престава да съществува, веднага след като събуят цървулите си и се намърдат в политиката…
Какво е АСАЛА?
Това беше арменска терористична организация, която всяка година след геноцида от 1915-а се опитваше да ликвидира през месец април един турски дипломат, изпратиха в мюсюлманския му рай и консулът в Бургас, това беше през 70-те години. Но какво се случи след това с организацията не съм наясно. Важното е, че докато ритах ролките на третия етаж, те са били зад гърба ми, затова вкарвах и доста голове… Между другото, и Иван Славков не пропускаше за малко да се включи в тези мачлета…
Човек, стига да е с целия си, е неизбежно да си зададе въпроса, кой би желал да стои зад гърба му. Е, аз имах нахалството да мечтая това да е публиката. И, в крайна сметка, получих този шанс и, струва ми се, добре го използвах…
Все пак, много ли са 75 години?
Все едно, че говорите за друг човек - никога не съм обръщал внимание на годините си, а пък виждам и толкова много главанаци, които на трийсетина години вече са се съвсем сбабичкосали. А аз още преди две десетилетия казах, че е по-добре да се съсипеш от работа, отколкото да ръждясаш. Упорството ми не е намаляло в никаква степен, компютърът или книгата никога не ме уморяват, може да шкуря с часове една дописка и то с превелико удоволствие. Сетне обаче разгъването е проблем…
Разгъването?
Докато сглобя тялото си в привичната/правилната му форма. От тази гледна точка, вероятно съм на 150 години. Чърчил ме съсипа.
Как така?
Доверих му се и сглупих. Отначало повтарях на всички прочутата му фраза „Ако можеш да направиш нещо седнал, вместо прав, направи го седнал. Ако можеш да направиш нещо легнал, вместо седнал, направи го легнал“. Повтарях я, докато напълно й се доверих. От години правя невъзможно малко физически усилия - два сантиметра до клавишите на компютъра, толкова. Обаче това се плаща. Говоря за видимите проблеми – другите е неприлично, дори да ги споменаваш. Но някои хора мрат да се фукат с болестите си и как са ги преборили. Горките – не подозират, че всичко зависи от едно изскимтяване на Съдбата…
Спомняте ли си понякога фразата „Остарявай като катедрала, а не като галош“, която казахте в първото предаване на „Шоуто на Слави“?
Всъщност, тогава цитирах думи на писателя Момо Капор – но сетне толкова хора ги използваха, че започнах да се чудя, как се разминаваме с толкова катедрали. Според мен, пътят към „Катедралата“ зависи от количеството трепети на духа и сърцето – стига да са искрени, а не фалшиви… Но да не бъдем алчни – трябва да сме предоволни, ако ни приюти дори една стара селска църквица, леко занемарена, нейде в полето, под ситния дъжд, забулена от рехава мъгла. И така да дойде Свършекът…
Усещам, че не ви достига времето – за какво най-вече?
Никога не съм предполагал, че бремето на спомените може да е толкова тежко. Едва наскоро си дадох сметка за това и направо се уплаших. Толкова интересни истории съм преживял със знаменити хора, толкова битки – известни и неизвестни – съм изгазил, изплезили са език и чакат да им обърна внимание…
Наскоро една знакова българска журналистка обяви, че е започнала да кара такси, тъй като за хора като нея в медиите днес няма място. Кой е заел важните места в журналистиката днес?
Нямам достатъчно милостив отговор на този въпрос. Де да знам, защо един ден някой е решил, че иска да бъде най-добрият журналист измежду шофьорите, или пък е проумял, че призванието му е да върти геврека… Не разбирам подобни превращения. Обаче знам, че ако си наясно с мястото си, никой не може да ти го отнеме. Днешните журналисти бъркат място с щатна бройка, трудно откриват предназначението си – и дори, без още да са открили себе си, поощряват маниите си. Много са лесни. И глезени. Когато публиката не се трогва от отсъствието ти, тогава ти хрумва да се навреш в очите й с някакво необичайно присъствие. Очаквам следващата героиня да стане пожарникар – тогава като нищо и Падишахът може да се впечатли… Тъй или иначе, кьорфишеците никакво място не могат да ти гарантират – казвам го по принцип. Обичам един лаф на Дьо Гол. Веднъж казал на журналистите: „Е, добре, след като изяснихме, че сте проститутки, кажете, каква е цената ви?“ Аз пък имам един Кеворкизъм: „Поне веднъж в кариерата си всеки би трябвало да драсне клечката и да запали собствената си клада“…
Не сте ли прекалено суров към днешните журналисти?
Не, напротив. Мога да ви покажа писмата от Вота на доверие, който поисках и получих в края на 1989 година, пазя ги до едно – с над 480 хиляди подписа. Това беше нечувана дотогава подкрепа – и никога повече няма да се повтори, а по онова време БКП беше още в силата си. Затова не ме интересуват днешните оперети.
Освен това, нямам никакво намерение да жаля измамниците – защото единствената ефикасна стока на боклукчавият Преход се оказа Отровата на Забравата. От 30 години насам лилипутите гледат да затулят всичко. Да не им правим кефа. Единственото спряно телевизионно предаване по време на тоталитаризма беше моята „Всяка неделя“. Най-шумният медиен скандал пък беше интервюто ми с академик Амосов. Цяло заседание на Секретариата на ЦК на БКП, носителите на абсолютната власт, се занимава с това интервю – това се случва на 26 декември 1988 година. За една от годишнините на клетата БНТ интервюираха проф. Филип Панайотов в предаването „БНТ Такси“ - а той е тънък познавач на българските медии. Според него, именно интервюто с Амосов е връхната точка в историята на БНТ. Писнало ми е от мними бунтовници, от фалшиви звезди пък – съвсем.
Всъщност, как ви се струва днешната публика? Главният редактор на един интелектуален сайт неотдавна сподели неформално: „Много е ниско нивото на аудиторията –нашите читатели са най-интелигентни, а даже и те вече са прости”...
Доста е закъснял с прозрението си. Още преди повече от 40 години Тончо Жечев – а той беше знаков интелектуалец, да се чуди човек как може да се роди такова чудо в Дивдядово – разказваше следната история. Докато писал „Българският Великден“, се срещнал и с един гръцки духовник, който му казал: „В наши дни и тесните специалисти вече са дилетанти“. Тончо беше съкрушен от тия думи и често ги повтаряше. Сега щеше да е още по-тъжен. И, все пак, той дойде от едно шуменско село, Радичков пък – от Калиманица. „Простолюдието“ има навика да зашлеви претенциите на всяко време с някое необикновено дарование. Фразата „Прост народ - проста държава“ е измислена от „държавата“, от Властта, за да се оправдае някак за дивотиите си. И сега има умни хора, но няма критерий за умност, Властта го е закопала в някоя „Царичина“. Трябват им диваци, своенравието на талантливия човек не им е нужно.
За мен публиката винаги е бил Великият Цяр. Ако съдя по страницата си във Фейсбук, тя си е все същата като преди: хаплива, състрадателна и умна. И порядъчно гневна – но това е разбираемо, понеже тъкмо умността ражда гнева.
Странното е, че публиката продължава да помни „Всяка неделя“ – сякаш от години участваме заедно в едно съзаклятие. Забелязвам също – по казаното от някои читатели – че сякаш младите приемат „мита“ от родителите си. Е, това вече е голяма чест за мен…
В последните статии, които публикувате, си личи една изострена социална чувствителност. Наистина ли смятате, че „малкия човек” у нас е вече обречен?
Винаги съм се старал да запазя „слуха на сърцето си“. Това е задължително в нашия занаят, най-вече днес, когато изглежда, че всичко отива по дяволите. И сякаш възземването ще бъде невъзможно – поне за огромната част от Народа. И това постигна Прехода: разпарцалоса Народа, раздели го на оцеляващи и нищи – на тия с прехвалените „средни“ заплати, които могат да бъдат само циганите на Европа, и останалите, на които официално се полага скотското съществуване. И това не е всичко. Прехода наложи още нещо чудовищно: безразличието на Младите към родителите им и изобщо към предишните поколения, животинското безразличие най-вече към Паметта им…
Гледах по Би Ти Ви репортаж за една тяхна инициатива: срещат, години по-късно, акушерки с изродени от тях деца. Възрастните жени сякаш не можеха да повярват, че ги е застигнала тази късна, но все още жива благодарност. Ето това е уважение към Паметта и изобщо към Времето - да подскажеш на тия женици, че живота им не е минал напусто. Както непрестанно се опитват да им внушават подлогите на Прехода.
А аз се сетих за майка си – може би старостта идва, когато детските спомени започват да те затискат. Мама беше активна кръводарителка, може би това беше импулса на бежанката – и от време на време Червеният кръст организираше екскурзии за такива като нея. И сега я виждам като ония жени-акушерки, със същата неловка усмивка – че при всичките страдания на нашето семейство, някаква справедливост, все пак, има – макар и с цената на дарената кръв…
Това интервю ще излезе в навечерието на 10 ноември. Вие с какво ще запомните тази дата?Каква би била съпоставката ви за хората „тогава” и „днес” –и тези на върха, и тези „от народа”?
Писал съм десетки пъти за тази коварна дата – за коварно заченатата „промяна“ и за още по-коварните й последици. Скоро ще предам за печат новото издание на „Кеворк проговаря. Необичайни срещи: от Живков до Ванга“. То е допълнено и с фрагменти от непубликуваните ми дневници.
За Народа вече говорихме – извинявам се за неприличната дума „говорихме“. За него трябва да се страда, ако това не ви звучи прекалено сантиментално.
За онези от „върха“: по-раншните се изметоха, понеже самата История поиска това от тях. А днешните пък и досега не могат да изпълзят от себе си - и така и ще си останат под собствените развалини…
„Биограф“ е великолепен, защото оставя ценни следи за стари и нови герои – това е изключително важно, защото скоро стихията на подмяната ще заличи всичко, ще останат само някакви отломки от живота на забележителни хора, нещо като следите от Йети – колкото да се чудят бъдещите поколения, имало ли ги е тия хора или не…
Не ви хваля от куртоазия – отдавна получих своята корица. Правя го по-скоро заради една идея: направете звезда на един от вашите следващи броеве Прехода. Това ще бъде една кървава звезда, но истината за нея трябва да се напомня непрекъснато.
Имате ли личен Топ 5 за най-позорните политици на прехода?
Най-напред - нямам дори и Топ 3 на свестните. Как не се намери за 30 години един да си събере партакешите и да признае, че за нищо не става - или да поиска прошка от Народа. Напротив, един му се разсърди – драгалевският маниак Костов. Друг - Симеон - го караше да смени чипа си, макар че самият той трябва да се ремонтира целия. Станишев пък, като опитен политически кинкалерист, успя дори да се подмени – разбира се, като загроби партията си. В Ерата на Курвата/Преход имаше всякакви типове, някои направо се състезаваха за шампиони по невменяемост. Вижте клетия народец – щеше ли да е в подобна окаяност, ако властниците ни не бяха такива. Всички са за Кладата на Позора…
Мнозина ви наричат „Учителю” – дори и хора, които не са от вашия занаят. А кои са вашите учители?
Голяма част от живота ми мина в общуване с големи фигури, значително по-възрастни от мен – това беше една от представите ми за блаженство. И неусетно се превърнах в колекционер на истински приятелства със забележителни личности. Все се сещам за фразата на Копола от „Котън клуб“: „Тук случайни хора няма“. Това се отнася и за моята среда/колекция. Сега пък гледам да общувам с млади хора – изглежда като танто за кукуриго, но не е…
Попивал съм един урок от отделни отломъци, фрази или знаци. Когато зачестиха предаванията ми от Москва по времето на „перестройката“, заради които изгоря „Всяка неделя“, Блага Димитрова веднъж ме попита притеснено: „Да не те купят?“ Погледнах я в очите и тя се успокои… Михаил Берберов, един великолепен и незаслужено забравен поет, ме сближаваше в началото с различни хора, включително и с Дора Габе. Седяхме една събота вечер в писателския ресторант, съвсем сами, и изведнъж без да се обръща към входното стълбище, тя попита: „Георги ли идва?“ Точно така – Георги Джагаров идваше, някои хора имат такова излъчване, че се усеща отдалече… Хайтов пък ме закле, без да иска, да не изхвърлям нищо, нито едно листче – но аз го разбрах в по-широкия смисъл: да не забравяме нито един важен щрих или белег от едно общуване или приятелство… Левчев, беше член на ЦК и всичко останало, но написа, след скандала с Амосов, писмо до „Работническо дело“ в моя защита. Не го пуснаха, разбира се, но пък дрисльовците уждисиденти, на които им осигурявах трибуна, храбро се спотайваха… Тончо Жечев ме беше търсил до полунощ из града и накрая бе проврял една малка бележка под вратата на офиса ми в парк-хотел „Москва“. Малка бележка, но с много важно послание…
Темата за цензурата и медийната свобода се дискутира непрекъснато в последните години. Вие чувствал ли сте се някога несвободен?
Да ви разкажа една история от 1984 година: бях поканил поета Марко Ганчев и шефовете на телевизията ми се нахвърлиха. Бяха ударили балтията на Марко заради сбирката му „Бягащо дърво“ и заради отказа му да гласува резолюцията на Писателския съюз срещу Солженицин. Марко бил в някакъв „ограничителен“ списък, който обаче тъй и никога не ми го показаха – понеже ни се води, ни се кара, какво да си губиш времето с такъв глупак. И защо, все пак, съм опрял до един низвергнат сатирик? Залъгах ги нещо, че, всъщност, съм поканил Марко да представи списание „Апропо“, издание на Дома на хумора в Габрово. Спестих им обаче цялата истина, защото съвсем щяха да превъртят. А се случи следното: след като приключих интервюто, Марко надписа списанието, което беше донесъл, подаде ми го и кротко рече: „Няма ли да прочетеш автографа?“ Нямах навика да слушам хвалби за себе си в ефир, затова му благодарих и така се разделихме. Едва след края на предаването прочетох автографа. Марко беше написал: „На родоначалника на свободната телевизия в Източна Европа!“ Толкова за свободата и несвободата…
Как от противник на „глобалната мрежа” и Фейсбук се превърнахте в един от най-успешните автори в мрежата? Вашите текстове се четат от стотици хиляди всяка седмица? И вие ли вече смятате, че това е бъдещето?
Засега със сигурност е свободното място, макар че мискините внимателно го наблюдават – тукашните, имам предвид.
Гледате ли телевизия днес?
Гледам предимно новини – за да следя, докъде ще издълбаем дъното.
А БНТ?
Нека да го кажа направо: през последните петнайсетина години това е мястото на позора. Сега се напъват да честват някаква 60 годишнина, вместо да помислят как да се самозакрият. За последен път стъпих там на 26 април 2005 година. Зад гърба си имах „Всяка неделя“ – и бях лидер по одобрение във всички допитвания, откакто съществуват социологически проучвания на телевизионната публика. Бяхме начело – „Всяка неделя“ и аз – и в допитванията за 40-та и 45-та годишнина на БНТ. И тогава я спряха и прогониха – малоформатни подлоги и техните не по-малко малоформатни Чорбаджии. Но си накачиха снимки с тъпите мутри по стените на телевизията…И пак направиха услуга на Легендата. Защото в нашия занаят има значение колко пъти са те спирали, а не колко старателно си облизвал подметките на властниците.
„Всяка неделя” тръгва и спира няколко пъти. Възможно ли е да има ново възкресение?
Не ми изглежда вероятно. Чорбаджиите стават все по-страхливи.
Винаги съм се питал как минава един ваш ден. Опишете произволно някой от дните си?
Пълна скука. От ранния следобед усукване и дебнене край клавишите на компютъра – с надеждата да се добереш до някоя донейде свястна фраза. От късната вечер до призори приказки с приятели. А сетне – сънища по чужди фрази, например: „Ако живееш автентично като себе си, ще има последици“, или пък – „Понякога само най-лошото е истина…“
Помните ли първото интервю в кариерата си? Ако го гледате днес, какво бихте си казал?
Първите ми интервюта бяха вестникарски – главно за „Литературен фронт“. Може би най-първото е с Радичков – озаглавено е „Животът е един голям въпрос“. Писателят ми казва, че на критиката й липсва искреност, а аз го задявам с въпроса „Ако бяхте докрай откровен, каква дума – вместо искреност – бихте използвали?“ Като го чета днес, си казвам, че известна опърничавост у младият репортер личи и тогава. Обаче едва ли си е давал сметка, че някой ден ще направят глагол от името му.

Интервю на Цветана Пешунова