Авторите на писмото веднага получиха също толкова трогателен отговор: „Да, да, как иначе, заклеваме се, свобода и независимост – ясно“.

Отговорът бе подписан от Дидие Щосел – сега той управлява повечето от телевизиите на новия собственик Келнер в Източна Европа, но навремето успешно менажираше Нова телевизия, така че е наясно с тукашните нрави – както с хулиганствата и мискинлиците на Политическата Секта, така и с мътните игри на някои неправителствени организации. Докато беше тук, винаги го подозирах, че е наясно с известната фраза на Скот Търоу: „Декларацията за независимостта казва, че всички хора имат право да търсят щастието – но не и че могат да го намерят“. Тъй че, работата е ясна, имате свободата да търсите независимостта си – „като дамгосано, своенравно добиче в добре организирана кланица“ – не мога да се сетя, чии бяха тия думи, но ми се струва, че са много подходящи за случая.

Иначе, Би Ти Ви оставя впечатлението за известна освободеност – това е очевидно, особено при отразяването на Протести 2020 – наслушахме се на активни участници в тях, но в милионна София репортерите на телевизията не намериха нито един ахмак, който да не ги одобрява. Това е забележително постижение. Повече от три месеца, всяка вечер в 19 часа отброяват в централните новини поредния протестен ден, макар Площада да опустява все повече. И човек започва да се пита, как ще визуализират финалното проиграване на „Народната енергия“ - дали не е време да подготвят някакъв Мемориал на Протести 2020? И дали няма да е справедливо, ако това е скулптурата на Йоло Денев, примерно – в края на краищата, навремето/след 10 ноември 1989 година, когато комунистите все още „колеха и бесеха“, той първи се качи на трибуната на Мавзолея на Димитров, май го бяха накиприли и с маска на Живков; а след това, цели три десетилетия, винаги е киснел на всякакви протести и недоволства – може да ви изглежда комичен или неугледен , но е много по-подходящ от нахалните келеши, които все гонеха някаква аванта и които тъй и никой не запомни.

Какво пък, може и да си заслужаваме подобен образ да бъде изражението на Българския Бунт – все недонаправен – от Вазовия Мунчо та до Йоло. Вазовият гений не напразно ни „чете“ и през Мунчо.

На ония, които тъй и не се състояха като победители и които ще измърморят, че подценявам Протести 2020, ще им кажа да вървят по дяволите – и докато се тътрят натам, нека си отговорят на въпроса, кой провали Бунта? Кой го инфантилизира до едно театро – сръбският лаф „позорище“ е много по-подходящ? Нали беше ясно още от самото начало, че Бунт без водачи само ще укрепи статуквото, нищо повече, най-много да даде някаква инерция на лапацалото Христо Болшевишки – та да го намърдате в Парламента.

Видени в перспективата на Прехода, тазгодишните вълнения ще се превърнат накрая в една Злоупотреба с очакванията на обикновените хора. Трябва да си свиреп глупак, за да твърдиш, че „хората вече не са същите, вече са свободни“. Свободни от Кого, от Какво? От страха ли – това пък е най-трудното, дори невъзможното освобождаване в една страна, която се е срутила във всяко отношение. Тъкмо обратното: обикновените хора, и то не от днес, се страхуват вече и от самите себе си, страхуват се дали ще устоят себе си – понеже са напълно изоставени.

Има и друго: Българското Неподчинение не е спонтанно, за да се случи това е нужно много време – „Преклонена главица сабя не я сече“ и прочее премъдрости не са артистични приумици на Народния опит - това са заклинания за оцеляване. Пресметнете сами, какво се случи през последните три десетилетия: Еуфорията на 89-90-а, Яростта на 97-а – и в двата случая всичко приключи с катастрофа, а след това пасторал – като от гоблен, шит за рождения ден на Симеончо, миличкото то. И сетне, след цели 16 години „нещо“ помръдна, а сега – след нови 7 години - бяхме свидетели на римейк на „нещото“. Какво е това, по дяволите, че то дори в Рая вълненията са по-начесто.

Хайде, да се върнем в Рая на Би Ти Ви. Там хората изразяват свободно не само „съзнанието си“ - онова, което то им подсказва като нещо смислено и което си струва да бъде представено на публиката. Нещо повече: понякога те ни правят свидетели и на брожения в не-съзнаваното. Тия дни

Би Ти Ви остави, без преувеличение, нещо безподобно в световната телевизионна история. И това, отгоре на всичко, се случи в една абсолютно банална, дори невзрачна ситуация: отразяваха поредния протест пред Съдебната палата и накрая репортерката/Канна Рачева обобщи, че на следващият ден във Висшия съдебен съвет ще се разгледа освобождаването на главния прокурор … Ахмед Доган?! Доган? Откъде-накъде – как изплува името му, толкова спонтанно, толкова естествено, че репортерката дори не осъзна, какво казва. Какви ги дрънка – свободно и независимо.

Последва незабавна декларация на ДПС, в която се твърдеше, че Би Ти Ви се е фиксирала върху личността на почетния председател на партията. Телевизията пък се извини, като заяви, че става дума за една „човешка“ грешка. Прозвуча чистосърдечно – и глуповато. Защото за никаква грешка не става дума – това е само на повърхността, така изглежда за доверчивите зрители – а си е направо взрив от мазето на не-съзнаваното, там, където са складирани най-вече всевъзможни фобии и внушения. И всичко това – за кефа на един политически несретник като Христо Болшевишки, който, впрочем, участва и в същата емисия с поредния залп срещу Доган, отново, за да трупа в главите на репортерите фиксациите си, чрез които се надява да се спазари за някакво място в политиката – роля на второстепенен ратай, но все е нещо. 

Ето, тези трафици на чужди внушения са най-опасни в нашия занаят, привикват с тях, започват да ги смятат за нещо нормално – и накрая спонтанно казваш Ахмед вместо Иван. Неизбежно е, когато си назобан с фобии, а пък трябва да се представяш като някакъв „свободен и независим“ хахо. Не съм съвсем сигурен, но предполагам, че „авгиевите обори“ на не-съзнаваното трудно могат да бъдат прочистени. Някоя „грешка“, като въпросната, може да изглежда само като комична – но, ако питате някой психоаналитик, той ще ви каже, че „грешката“ подсказва за загуба на идентичност. Ти продължаваш уж да си същият, обаче в главата ти тършува някакъв мишок – свободен си, независим си, обаче в главата ти трополи някакъв Христо. И хайде да освободим Ахмед…

Горко ни, ако не-съзнаваното придобие още по-голяма тежест в „свободната и независима“ журналистика.

А може би всичко опира до желанието да се харесаш някому, неговите мераци да дирижират поведението ти – уж дискретно, докато не се спънеш в нечие име, докато не лъсне, че си буфосинхронист. Но да оставим темата за буфосинхронистите в медиите за някоя друга дописка.

Обаче, колкото и да се вглеждаме в този тягостен проблем, все ще се убеждаваме, че неприкритото, видимото дупедавство е за предпочитане - това е дърварски нагон, който в най-крайните си изражения дори може и да ни разведри. Това постига, например, заместник външният министър Георг Георгиев, който тия дни се разхождал с маска, на която са изобразени флаговете на България и САЩ, вечна дружба от векове за векове. Кристален образ на дупедавство. И повик, по-скоро трогателен поплак, да бъдеш забелязан и харесан.