Би Ти Ви/19 октомври, централна емисия Новини, излъчи съобщение за проверката на Върховната административна прокуратура, с която се констатират редица нарушения в местността „Буджака“ край Созопол – незаконни огради, басейн и няколко постройки, които препречват за простосмъртните пътя към „Райския залив“. И нито дума, кои са собствениците на въпросните имоти, кой е нарушил закона. Ако притежавах стилистиката на моя любимец Карбовски, щях да кажа, че с този срамен текст телевизията направи поредната свирка на Прокопиев. Явно не искат да нарушат кефа на опекуна на Райна княгиня на въстанието в Росенец – можете да го наричате и Христо Болшевишки.

Сега остава някой да тръгне да защитава въпросната телевизия. Така, както направи един вестник, с който ме свързват дългогодишни приятелски и професионални отношения – но когато написах за резила с Канна Рачева, тръгнаха да я защитават от мен, дори ме поставиха редом до Преслава, понеже й на нея с основание не й харесало мишкуването на репортерката. Ако Канна трябваше да коментира решението на Прокуратурата, сигурно щеше да се изплези с поредното „Ще си измисля нещо“ – в случая, за да прикрие далаверите на „Буджака“.

Някои медии са редовни жертви на циркаджии като Христо Иванов. Последната му „изповед“ наистина си я бива. Още преди доста години, докато все още беше министър на Бойко – тоест „мутричка“ за негова лична употреба – писах, че с охота си прави сепухо по всеки повод. Сега вече влачи черва и безобразно, направо дивашки се подиграва на публиката – казал по телевизията следното: „Но аз не съм отивал да ставам негов министър/на Бойко, това е много важно да се разбере. Отивал съм да бъда министър на Републиката и съм се държал като такъв." Повече от този цитат не ви трябва да знаете: това е класически случай на подмяна, на нетърпима измекярщина с Истината.

Проклети циркаджии – а наивниците очакват от тях да свършат нещо свястно. Досега само вдигнаха продажбите на яйца и втасали домати. Още преди доста време писах, че няма бунт без сериозни водачи, че това е панаир, нищо повече, защото го разиграват хора, които нямат топки, дори и яйца нямат. В състояние са да правят само банални мискинлици, нищо повече.

Сега тръгнали да тормозят държавната телевизия – не оставяли гостите на „Панорама“ да напуснат сградата. Вижте до къде я докарахме: днес не ги пускат да излязат от БНТ, а навремето, през 1989-а, когато пред телевизията вреше и кипеше, аз пък пусках хора свободно да влизат в нея. Веднъж казах да предадат на тълпата от един многолюден митинг пред телевизията да ми изпратят двама души направо в студиото, сами да си ги изберат и да идват. Филип Боков, който по онова време беше генерален директор, не можеше да повярва, че това се случва. И тъй, докато вървеше предаването, доведоха двамина при мен - млад мъж и девойка. Казаха си, каквото искат, но важното предстоеше. След няколко седмици се оказа, че мъжът – това беше Любомир Павлов - усилено си пробива път, отначало в политиката, сетне в бизнеса, после и във вестникарството и т.н. И все си беше любимец на Филчев, който обаче така и не успя да го вкара в затвора – човек да си каже, че дори само един митинг те прави кристално чист. Вие си преценете, дали няма някакво пророчество в тази мимолетна среща/участие в студиото на „Всяка неделя“ – ако ви се размишлява, сигурно ще стигнете до извода, че някои революционери са обречени да станат банкери. Или, иначе казано: Ебах ти революцията, която се прави от бъдещ банкер, при това потомък на ортодоксално комунистическо семейство. Или пък от Христо Болшевишки, издънка на болшевишка фамилия, клетник и сега, защото колкото и да се старае, завинаги ще се помни, че е дефлориран политически от омразния му Бойко.

Търкаляш се в камънаците на Росенец – тоест, в краката на Доган, и сетне чакаш да те припознаят за революционер. Има да чакаш. Не знам какво сте си мислили, но аз никога не съм очаквал от тази язовича дупка да излезе нещо свястно.

А идиотите си хвалеха „младите“, сякаш не виждаха, че те са просто едни шерпи, дори по-зле и от шерпи - понеже няма и мераклии за покорители на Еверест, всички само чакат пазарлъците след изборите, какво ще се влачат по ледените хималайски урви. Нашият Еверест е бездънна яма/дупка, която копаем от 30 години насам, тя е нашият повелител - тази зловонна мрачина, дето няма нищо. Другите се жертват заради извисяването – а нашите будали помагат на циркаджиите в покоряването на Дупката, на тях пък изобщо не им е нужна светлина, на тъмно по-малко ще личи какви са катили и по-дълго ще им минават номерцата. Те са ви отписали, няма ви, не съществувате за тях.

Някои мои читатели се учудват, защо с такова постоянство настоявам за справедливост към Миналото. Просто е: иначе няма да бъдем справедливи и към Настоящето. Впрочем, то вече е загубило повечето си битки с Миналото, за жалост. Ние сякаш сме го отписали – както наскоро преждевременно отписали от този свят един фиктивен мъртвец, чували ли сте за тази идиотска случка. И това е голямото ми съжаление.

В края на краищата, какво имаме в „инвентарната книга“ на Прехода? Сълзите и сополите на фиктивния ни цар и Пасито при приемането ни в НАТО - това със сигурност, другото са нескончаеми бъркотии, далавери и циркаджилици. В Алианса ни прибраха, защото оръжейната търговия трябва да върви, дори и с бедняци като нас. В началото на 1999 година Симеон каза във „Всяка неделя“ че НАТО е скъпо удоволствие, тогава все още говореше трезво и донейде честно. И то така се оказа. Непосилни удоволствия за вечно надупения бедняк. Героизирането на сополенето не води до нищо добро, но нашите първенци така смятаха да откриват света. Откриваха, откриваха и накрая решиха, че е по-добре да не губят време за това, а да се заемат с нещо по-смислено. И се заеха. Да крадат - това ли си казахте? И така настъпи Ерата на масовото лапане за избраници. Когато мизерници ти отварят някаква врата, да знаете, че тя води към зимника – в най-добрия случай. А напоследък каквато и врата да се отвори, все нахлува някакво зловоние. Издали някакво пособие – „В като Вагина“, на какво да ви мирише. Картината е прелестна: наблюдават се две тенденции – кретените напредват все по-лесно, а младите скоростно ги обуначват, за да им е по-лесно на кретените. Идилия.

Всичко сякаш иде от някакво „В като вагина“. Например, тия дни изтърпяха и някаква дамичка, маскирана като евродепутат, да раздава уроци по медийна свобода. Дошла тук, за да защитава интересите на свои сънародници/ирландци – собственици на имоти в курортен комплекс, които отказвали да си плащат режийните. Тя пък отказала да говори пред медиите. Това праща ли ни вече на 112 място в класацията за свобода на медиите? Всъщност, би трябвало вече да сме на 110 място- след всичките ругателства и словесни лайна, които дават фасон на Протести 2020 - те и дудуците. А може би сме на 113 място – след свободата, с която в Би Ти Ви представиха далаверите на Буджака. Но пък трябва да се радваме на свободата, с която разни келеши подритват Миналото – хайде тогава на 109 място… Тия дни една дунда говореше за ония, които останаха хладни към протестите и ги нарече „незначителни хора“. Няма по-мерзка свобода от тази да ругаеш и мразиш Народа си. Това тук върви с пълна сила.

В „Би Ти Ви репортерите“/17 октомври Теодора Енчева представи историята на изчезналата петолъчка на бившия Партиен дом, който сега се напъва да се представя за Парламент – разказът й бе лишен от обичайните маниящини, които пръкват винаги, когато се допрем до Миналото. Внушението на репортажа бе, че петолъчката е символът на „онова“ време. И затова е неизбежно, зрителите да са се попитали – а кой е символът на Прехода. И дали въпросната петолъчка засяга по някакъв начин днешните хора. Ако си представим, че беше свалена днес, как щеше да бъде посрещнато това. Какво щеше да направи, примерно, Христо – закрилникът на Буджака. Той и без друго има в джоба си като наследство парче от рубинената звезда на Кремъл, фалшиво, разбира се - на въртиопашки големи дарове не се полагат, поне по руските стандарти.

Тъй или иначе, навремето свалянето на петолъчката трябваше да бъде краят/некрологът на една идеология – нещо, което се оказа поредната илюзия. Сега вече няма символи с такава тежест – днес просто искат правителството да се разкара, това е някакво дребно угощение, въображението на днешните разрушители стига дотам. А и кой е символът на днешното Зло? Някои пикли ме имат за „бароково сантиментален“, но ще го кажа пак: това е отношението към Народа. Все се надяват, че могат безкрайно да го лъготят. Много здраве да имат. В нагона си да бъдат отчетени/забелязани някои тлъсти мисирки стигнаха дотам да твърдят, че в „онова“ време нямало какво да се чете. Безбрежна простотия. Имате срещу себе си грамотни, книжовни хора – „дъртофели“, както някои ги наричат мило – сякаш самите те са правени ин-витро от роботи, които ще им осигурят вечен живот.

Нищо не може да бъде обяснено само с една петолъчка или с каквото и да е друго, извадено от контекста; онова време беше циментирано донейде с насилие, донейде с лукавства. Днешното време се разпада от само себе си, нищо не го прави поне относително монолитно. Паметник от бетон, който е забъркан само с пясък.

В репортажа на Теодора имаше думата и един млад историк – интересно бе размишлението му, че центърът на столицата е оформен така, та да доминира петолъчката. Всъщност, поне според мен, в това пространство е трябвало да доминира една мумия – тази на мавзолейния Димитров. Смъртта/Мумията е трябвало да вдъхва надежда за „нов“ живот.

На едно място Маркес описва едно свое преживяване в мавзолея на Ленин. За Вожда той пише така: „Нищо не ме впечатли по-силно от фините му ръце с тесни прозрачни нокти. Ръце на жена…“ Българската историография не се осмели прекалено отблизо да се вгледа в Мумията на Димитров.

Затова пък народното въображение ни остави един шедьовър. Учителка завела класа си пред Мавзолея и започнала да опява, че там е изложен видният деец на международното работническо и комунистическо движение „Другарят Г“… Пълно мълчание. Опитала с „Другарят Ге…“ Пак същото. „Другарят Гео“… Все тая. „Другарят Георги“ - изпищяла изпадналата в истерия учителка.

Е, тогава най-сетне мълчанието се пропукало и дечурлигата изревали – „Парцалев!“ Хубави са тия истории…

Стана дума за символи, та се сетих, че пак са започнали да произвеждат лимонови резенки – макар навремето иронично те бяха сочени като един от символите на соца. Рекламират ги по медиите с комплимента, че са „проверени в онова време“.