Че свикнеш
 
Едно от постиженията на Прехода и на сакатите му довереници е, че принудиха Народа да свикне с всичко – с всеки идиот, дори и най-големия, с всяка свинщина. Нещо повече - малко са вече хората, които все още си дават сметка, че са свикнали с една непоносима неестественост.
Други пък гледат да не се тормозят с въпроса, докъде ще ги отведе тя. И това им пречи – преди всичко друго - да се ориентират в нюансите на Безредието/Злото.
Става дума за иначе свестни хора, книжовни - в годините до 1989-а домовете им бяха пълни с книги, тогава и преклонението пред истинските ценности бе абсолютно. Да не говорим за респекта към учителското съсловие. Помня, как заскърцаха зъбите на идеологическата номенклатура, когато в „Събеседник по желание“/“Всяка неделя“ бях поканил Гергина Тончева – директорката на Класическата гимназия. Питах я нещо и тя цитира една фраза на Ленин, приблизително - Нещо не е наред в една държава, в която полицаите получават по-големи заплати от учителите. Намекът беше съвсем ясен. Обаче хем ги беше яд идеологическите пазванти, хем не идеше да дърпат за брадата мумията на Вожда. Размина ни се без особени разправии – и заради това, че учителската професия се приемаше като свещена.
Когато окичеха някого със званието „народен артист“, той и без друго отдавна бе станал такъв в очите на хората. Лекарите - о, те бяха божества. Всички минаваха през тригодишен стаж в затънтени селца и градчета и едва тогава поемаха към престижните болници – готови вече не само като лекари, но и като човеци. В наши дни, в Разгула на Ковид 19, са заразени вече над хиляда медици, което означава, че са били отдадени изцяло и саможертвено на мисията си. Обаче и още нещо се крие зад този факт: че здравната ни система е проядена отвсякъде. Но и с това ни накараха да свикнем.
30 години след Промяната продължаваме да се спъваме все още в един въпрос: кое е по-непоносимо – да свикнеш с тоталитарните забрани или да свикнеш – свободен - със своеволията на Прехода. „Тогава“ забраните си бяха една свинщина, това е ясно – но тя беше бездушно договорена от Великите сили. Чърчил искал да види България, разорана като картофена нива – и като не успял, я джиросал на Сталин, още по-голям късмет.
Но когато тази прокоба се оттече – пак след срамни пазарлъци между „Великите“, трябваше да свикваме с нови недомислици - и най-напред с лъжите за Миналото. Бързо стана ясно, че новите властници се нуждаят от безпаметен народ. А повечето от тях бяха от някаква странна порода.
Примерно, Костов – в началото, докато се беше разчекнал между БКП и СДС – все се оплакваше, че в ония години не можел да купи банани за дъщерите си. Споменавано е много пъти за това, но си струва да се повтаря и повтаря: хоризонтът на мечтите му е да се снабди с банани, а не, със стиховете на забранения Манделщам. Трябваше да свикваме с такива хора, а и с още по-недонаправени. Сякаш още не бяха проникнали, дори свикнали със себе си – а трябваше да търсят път за останалите. Избраха по-лесното: накараха другите да свикват с всичко.
Социализмът щеше да пропадне, тъй или иначе, но дори и във финалните му спазми кретените напредваха не толкова стремглаво, както сега. Оглеждаха ги от всички страни, а сега направо ги качват на сцената – те да се излагат на воля, ние пък да свикваме с тях. Марешки сам се сравнява с Валенса и Хавел - и това сякаш не дразни хората, те остават равнодушни пред тази фръцня, свикнали са с налудното големеене на повечето от първенците ни. Те пък се правят, че не са чували поговорката „Кога стана калайджия, кога ти/му почерня задника“. Съществуват единствено в режим на самооблащаване – което в повечето случаи означава само-обудаляване, сластно се задоволяват с представата за себе си. Но публиката свикна и с тази перверзия, тя вече не може, няма сили да се съпротивява на всички налудности и шмекерии на „първенците“.
От всичко това обикновените хора напълно са се отчаяли и е цяло чудо, че не са се отчуждили дори и от себе си. Добре, че са социалните мрежи, където да изразяват същността си, макар често това да става неприемливо грубо. При по-сложни казуси обаче се забелязва в немалко хора отказ/нежелание да размишляват спокойно и трезво. Така се случи, когато Майките на деца с увреждания, водени от Мая Манолова, се барикадираха в Парламента. Навремето, Мая Манолова съчини ефектно „Костинбродската афера“ – и Падишахът я направи омбудсман. Сега се опита да превземе Парламента – и каква ще я направят? Но включи в напъните си дете с увреждания – момчето било на 23 години, имало право на това.
Ето нещо, над което може да се размишлява: струва ли си, заради един театрален „екшън“ срещу разядения Парламент, да подлагаш болен човек на подобно изпитание?
Шефката на Парламента пък, която става все по-агресивна заради очевидните си дефицити, хвърли срещу агитката на Мая силата на охранителите – законът й го позволява.
Едната използва силата на Закона, другата – силата на едно болно момче. И какво направиха хората в социалните мрежи? Разделиха се на два лагера, непримирими един към друг, без никакво желание да размишляват, да огледат „казуса“ от всички страни. Това пък е последица от факта, че от години властниците са ги на-свикнали да приемат вандалските им противоборства за нормална политика.
Друг казус: публикацията на „Шпигел“, според която Бойко предал на турските власти турчина Бююк – понеже Ердоган му обещал, че в замяна ще намали бежанския натиск натиск срещу България и ще го насочи срещу Гърция. Както и се случи. А пък и Бююк тъй и тъй пребивавал незаконно у нас.
Откъдето и да я погледнеш, това си е добра политическа сделка, особено, ако се опитваш да се предпазиш/измъкнеш от нашествието на Ордите. Някои медии и политици веднага дадоха друга посока на сделката – понеже нашият „интернационализъм“ открай време надделява над собствения ни интерес. Странното е обаче, че публиката остана безучастна – сякаш Бойко е вече толкова демонизиран в очите й, че тя не желае да го амнистира поне в някаква степен. Като казвам „публика“, имам предвид тази от големите градове, жълто-паветната, която се опитва да съживи „дясната“ опозиция – тя пък в момента си е направо едно разорано картофено поле, без Чърчил да има никаква заслуга за това. Съвсем друг въпрос е, какво мисли обикновеният народец вдън Джендема, какво е по-ценно за него – застъпничеството за Бююк или собственото му оцеляване. Но това няма как да го научим, до него все не достигаме.
Имаше и нещо комично в тази история: генерал Атанас Атанасов направо преопакова списание „Шпигел“/в предаването на Веско Дремджиев. Било най-авторитетното немско издание, Меркел ставала и лягала с него. И внимание: Меркел го следяла, за да види, как то използва информацията, която му предоставяла правителството?!
Според думите му, „Шпигел“ се оказа проста пощенска кутия - по наш тертип, устата на властта. Така разбират нашите велики демократи ролята на медиите - като слугини, наети от Женския пазар. Рудолф Аугщайн – основателят на „Шпигел“ – сигурно е побеснял и на онзи свят след тази оценка за списанието му.
Внушението/Мерака на „демократите“ е, че Меркел погледнала с лошо око и направо отписала Б.Б., понеже сме предали Бююк. Всъщност, никак не ги интересува съдбата на турчина, още по-малко накъде ще газят Ордите. А и Меркел, ако ще и с три очи да ни гледа - и за нея няма никакво значение, дали Ордите ще ни залеят или ще ни отминат. Пак да повторя, какво мислят обаче обикновените хора за сделката – тяхното мнение не стана ясно. Те останаха безмълвни, и когато съвсем наскоро турските власти публикуваха географска карта, в който има-няма половин България е посочена като част от Турция. Пасивността на нашите хора в този случай може да бъде обяснена с издевателствата, които от години се извършват над Миналото - и то специално в учебните програми. Не веднъж или дваж плужеци, добре охранени от чужди фондации, така фасонират и префасонират петвековното турско робство, че накрая ще го изкарат някаква фантазия на шантави родолюбци.
Навремето, когато Живков смени имената на българските турци, това не се посрещна еднозначно от обикновените хора - дори след 40-годишен тоталитарен ред. Има „партийна повеля“ - ама има и човещина, си казваха те. И тогава се знаеше и никой не оспорваше, че Разумът на Човещината е по-голям от партийния. Още по-сложно стана при Голямото Турско Оттегляне – Живков изглеждаше по-смачкан през май 1989-а, когато отвори вратите пред турците, отколкото на онзи прословут телевизионен кадър от ноемврийския пленум на ЦК на БКП през същата година. Набързо стъкмените демократи все подмятат този кадър, сякаш те имат някаква заслуга за отчаянието на Живков. Тогава публични спорове нямаше, но беше очевидно, че всеки търси за/в себе си аргументи „за“ и „против“ това позорно преселение.
Сега, 30 години по-късно, хората изобщо не реагираха на случая с турчина Бююк. Сякаш дори не се интересуват, какво щеше да се случи, ако нашите власти не го бяха предали на Турция и Ердоган беше дирижирал по друг начин пътя на Ордите.
Нашите женчовци позорно се провалиха и в Македония, Заевци направо им се изплюха в лицето. Днес правят страховити митинги, за да придърпат окончателно Гоце Делчев към себе си. Утре, като нищо, ще искат нещичко друго - и техните карти, не само географски, не са по-милостиви от турските. Трябва да свикваме и с това.
Две думи за заглавието. То е свързано с една история от времето на соц-а. В края на 70-те години, след дълги митарства из различни квартири, накрая се установих трайно в една и започнах да я ремонтирам. Плочки от Каспичан, други от Елин Пелин, цимент от неизвестен източник - днешните терористи по-лесно намират чарковете, с които да сглобят ядрена бомба. Но все се оправяхме някак. Веднъж, беше лятно време, бях закъсал за теми и взех да врънкам Драгомир Асенов, известен белетрист и драматург/“Рози за доктор Шомов“, да дойде да поговорим в предаването, тъкмо се беше върнал от Москва. И така чух следната история. Пътувал Драгомир с такси по широките московски булеварди – ония, по които се дишало свободно – и шофьорът, като разбрал, че е от България, започнал да го блазьосва. „Е, какво толкова“ – взел да го удържа Драгомир. „Ами магазините ви пълни“ – рекъл онзи. „Ама каквото го търсиш, все го няма“ – възразил нашият човек. Шофьорът помълчал, въздъхнал драматично и казал: „Ама тук и каквото не го търсиш, го няма!“
Ремонта на квартирата тръгна, пак приятели ми доставиха и майстора – бил темерут, но иначе го бивало. И един ден той се обади и каза, че работата в обекта е свършена и е време да си оправим сметките. Тръгнах към „обекта“ – едно антре от 3-4 квадратни метра, окрилен най-вече от факта, че онзи ми се маха от главата. Пристигам и още от вратата виждам, че фугите не са наред - вървят накриво, ще ти извадят очите. Казах го – а онзи дълго мълча и накрая отсече: „Че свикнеш!“
Че свикнеш! Откъде да знам, че години по-късно тия думи ще се превърнат в главната позивна на Прехода.
Свикнахме с всичко, и с циничните простотии по медиите – също. По радиото върви такава реклама: две съседки си бъбрят и едната се хвали, че ремонта на жилището им свършил бързо, майсторът можел всичко, дори подпитал, дали не искат и една дете да им направи. Ей такава простотия.
И в реалния ни живот е така - сякаш някакъв Налуден Майстор по собствена преценка го подрежда криво-ляво.
Че свикнеш, че свикнеш…


Тагове: Кеворк Кеворкян, Прехода, "Събеседник по желание", Гергина Тончева, Ленин, Чърчил, Миналото, Иван Костов, Манделщам, Марешки, Валенса, Хавел, Майки на деца с увреждания, Мая Манолова, Цвета Караянчева, "Шпигел", Бойко Борисов, Бююк, Ердоган, Атанас Атанасов, Веселин Дремджиев, Меркел, Рудолф Аугщайн, Тодор Живков, Възродителен процес, Македония, Заев, Гоце Делчев, Драгомир Асенов

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.