Върви, върви...
 
Не може да не се възхити човек от нашата българска наивност, ние си я харесваме, дори да е комична, свикнали сме с нея, удобна ни е, свиваме се в нея като в майчина утроба.
Иначе трябва да се гръмнем.
Веднъж в годината се закачаме за трогателния повик „Върви Народе, възродени“ сякаш и днес безусловно вярваме в тия думи, понеже ги повтаряме като курдисани/навити. Да оставим настрана „вървенето“, което не е никакво вървене – ами направо си е тътрузене или влачене. Обаче следващите думи не са за изговаряне на глас в мрачините на настоящето, ако човек има някаква свяст: „Към светли Бъднини върви“. Виждате ли наоколо някаква светлина, виждате ли някаква промисъл или дори някакво смътно предчувствие за Бъдещето? Как ви изглежда то, кой го „изговаря“, какво ви обещават? Нищо подобно не се случва, разбира се, никой не е толкова тъп, за да ви говори за някакви „Бъднини“ – дори и за днешния ден не ви казват нещо съществено ония, които трябва да имат тази грижа. Предпочитат да се закачат помежду си, да се баламосват или ругаят. Вие пък не им обръщате внимание, понеже отдавна не очаквате нищо смислено от тях. Така се тътрите към „Бъднините“, които също отдавна сте намразили, понеже нищо добро не очаквате от тях, майната им – и толкова.
И това е така поне от три десетилетия насам. Ония Властници, от проваления соц, поне бяха по-опитни, по-лъстиви в обещанията, подхвърляха ви някакви фантазии, но не прекалени, обаче ви учеха и лекуваха безплатно, и то не лошо, та идеологическите им кретенизми се търпяха далеч по-лесно. Властниците на Прехода се оказаха абсолютни дървари, при това видимо импотентни, за 30 години не успяха да съчинят нито една сносна идея/доктрина, освен призива: „Кради, руши и лапай“. А Народът да си „върви“, ако е толкова гламав. На него не му обръщаха никакво внимание, той изпадна от речника им, самата дума „Народ“ им се вижда някак противна, сякаш заразна, направо опасна.
И познаха: повече от една четвърт от Народа, близо два милиона души, се изнизаха от тук – тихомълком, без да напсуват дори за сбогом, толкова безнадеждна паплач им се виждаха тукашните управници, че дори не заслужават и една попържня. Това е една от най-важните присъди, издадени по времето на Прехода: махаме се, не ставате за нищо, няма никакъв начин да се оправите, не струвате и една псувня. Тъй Върви клетият ни Народец.
За вървежа – толкова. Една друга дума от славния стих е далеч по-важна – „възродени“/“Върви Народе, Възродени“. Ако преди 128 години тя е звучала красиво, дори горделиво, като прослава на делото на Светите Братя – днес може да предизвика единствено притеснение, дори срам. Къде виждате сред руините на Прехода „възродени“ хора? Що за птици са това? Пребройте ги, по дяволите! В какъв смисъл са възродени, какво е предназначението изобщо на въпросното „възраждане“? Да не се измъчваме с тия, наглед лесни въпроси.
Ето как върви ДНЕС Възроденият Народ:
Около 40 процента от учениците ни са функционално неграмотни;
- През годините на Прехода са затворени около 2 хиляди и 500 училища – само през последните 15 години над 800. Обаче, когато ремонтират някое училище, вдигат такава врява, сякаш са открили нова азбука;
- Според авторитетни международни изследвания българските ученици остават най-неграмотни по четене в ЕС, половината деветокласници нямат умения за 21-и век – в замяна на това, българчетата са първи в ЕС по употреба на дрога.
- Учителската професия е в кадрова криза…
Това ли ви е „Възроденият Народ“?
Авторът на текста на прелестния химн Стоян Михайловски не е виновен за красивата си, патетична наивност, напълно приемлива за онези времена на надежди. Само че хилядите изтърбушени училища днес огрозяват патоса му, правят го неразбираем, дори неприемлив – стига, разбира се, все още да сме запазили колективния си разсъдък; стига все още да размишляваме трезво.
Какво казваме – и на себе си – когато пеем този свят химн? Че се подвизаваме един път в годината в Хербария на Миналото – това ли? Усещаме ли се ограбени по някакъв начин от грозното, подлото разминаване между красив патос и една дива реалност, която е безчувствена към Знаците на Разпада?
2 хиляди и 500 училища са заличени за 30 години! Три пъти да ни бяха поробвали османлиите, за по хиляда години, пак нямаше да са толкова ефикасни. Не можем да редактираме Миналото, това е непростим грях – но истината е, че, ако изобщо нещо се движи, това не е някакъв „Възроден“ – а „Ограбен“ Народ. И цинично е Властниците да се присламчват към химна, да се възползват от това „Възродени“ – особено след като са опустошили до голяма степен Народа.
Мурафетите на Прехода по начало са елементарни, дори просташки, и отдавна не им обръщаме внимание. Прости хора ни баламосват с прости номера. Обаче трябва да има някаква защита за Съкровените знаци на Миналото, за ония, които красиво са ни извисявали – както и за ония, които са се оказали пречупени от мерзостите на Настоящето. Трябва ни Музей на Славата, но и Музей на Прекършените Илюзии – там трябва да се озове и „Върви Народе, Възродени“ и тихо да звучи в музейната си обител. И други светини очакват да бъдат заточени там – за колко време? Ако бях политик, веднага щях да ви доставя отговора: до следващите избори, след които веднага ги „възраждаме“, заедно с Народа, разбира се. Разбира се.
Хубаво е човек да съпреживява един толкова прочувствен текст, като този на Михайловски. Но още по-хубаво, а и разумно, би било да си даде сметка, че съпреживява една безнадеждност. Че „Възраждането“ е отложено за неопределено време – най-малкото до като се схване, че рушенето, закриването, заличаването, анимализирането на младите не може да замени Градежа. И в случая Бойният Вик на нашата наивност – „Българи, юнаци! – не върши никаква работа.
Този вик лесно се изтръгва, далеч по-лесно е да се дереш, отколкото да проумяваш – например, прозрението на Дмитрий Лихачов, който ни нарече „Държава на Духа“.
Да проумееш, че да си поданик на такава държава е Велика Чест.
Някои тукашни маймуни трудно разрешиха да бъде издигнат паметник на големия руски учен Лихачов. На тях им е напълно достатъчно веднъж в годината Народът да си повтаря, че е „възроден“. И така, докато се стопи напълно.
Да изчезнеш, докато се възраждаш – каква красота, наистина.
И ще продължаваме да припяваме Химна, и ще позволяваме на Властниците да се притурят към „наивния“ Народец, и Караянчева ще ситни театрално пред Народната библиотека и ще рецитира стихове – напълно готова за Кърджалийския театър. Тия няма да се уморят, докато не извадят душата на всеки празник.
Младите обаче няма сетива за тази бутафория. Те отдавна са поданици на един друг свят, за тях „Бъднини“ нищо не означава, още по-малко пък „Възродени“. Те са роби на Мрежата, запленени са от общуването с нея, те се съпреживяват нечестно, потопени в измамните й възможности – и дори не предполагат, какви духовни голтаци ще бъдат след време.
По телевизията/Би Ти Ви представиха едно десетгодишно момче, което било обявено за „Читател на годината“ на Столичната библиотека. Преди една-две години пък, в друга надпревара, „Читател на годината“ стана една 80-годишна баба. А между тях – пустош и опашки за „50 нюанса сиво“. Днешните тиражи в книгоиздаването са нищожни, понякога дори символични, по-наперените млади писатели сякаш пишат, за да се четат помежду си – е, и заради коктейлите на премиерите на нови книги, на които се мяркат все повече манекенки, безпаричието е способно да сътвори всякакви чудеса. Пишурките са щастливи, че не ги наблюдава зоркото око на критици като Тончо Жечев, Здравко Петров и Кръстю Куюмджиев – споменавам само тази великолепна троица, която без колебание щеше да ги тури в графата „Безнадеждни“.
Няма Пазители на Духа, личностите, които можеха да изпълняват тази роля, изпуснаха момента – средата на 90-те години – и Прехода ги отстрани от сцената, елиминира ги, прегриза им гърлото с помощта на помиярите си. Оцеляха малцина, но тях не ги търсят, а и те се гнусят от днешните медии. Гледах с превелико удоволствие писателя Недялко Славов в „Панорама“/БНТ – край него Марешки и още един-двама политици изглеждаха като патета в кълчища. Езикът на Недялко бе абсолютно неприемлив за днешните телевизии – толкова бе богат на подтекст и запомнящи се образи, той бе тъкмо обратното на онова, което минава за политическо говорене – пушеци от влажни чворове, нищо повече. Празникът на думите – каза Славов – се вклинява толкова здраво и завинаги в нас, защото ние проглеждаме в него отвисоко, качени/понесени на раменете на бащите си. Няма нужда от повече обяснения, за да не похабя великолепието на този образ. А сега какво? Поглед от 30-40 сантиметра над земята – колкото вижда едно псе – толкова. Кой да извиси този поглед?
Телевизионните предавания са дадени на откуп на десетина души, които каканижат едно и също – и, ако се възползвам донейде от една фраза на Кенет Кларк – под великолепния купол на телевизията не се ражда нито една-едничка светла човешка мисъл. А две-три кикимори, женски и мъжки, здраво се стараят, за да изтикат встрани от литературата всичко свястно – и да осигурят място единствено за Георги Марков. От Кирил и Методий – направо при Марков. Накрая ще го превърнат в нещо като Ст. Ц. Даскалов на „дисидентската“ литература.
Споменатите кикимори Боян нямаше да ги пусне да припарят до писателското кафене. Боян беше портиерът на Писателския съюз, Джагаров му беше поръчал специална униформа – беше обикновен човек, но от един поглед различаваше мижитурките. Сега няма кой да върши неговата работа. И те са се развилнели. Не Пазители, дори обикновени портиери вече няма пред храмовете на отделните изкуства. Няма кой да каже на някой фукльо, че е графоман-конфекция, нищо повече.
Веднага след Промяната/89-а година, една от претенциите на фалшивите демократи бе, че писателите от епохата на соца нямали в чекмеджетата си отхвърлени ръкописи. Не беше съвсем вярно, но да не влизам в подробности. Но този „грях“ е нищо в сравнение с пъзльовщината на днешните литературни „първенци“,които не написаха и една дума срещу Властниците на Прехода, не отрониха и една дума за Разгрома, за Пустошта. На тия им прекършиха вратовете съвсем лесно.
При всички ограничения на „онова“ време, имаше достатъчно Пазители на Паметта. Помня с какво въодушевление посрещнахме излизането на двата тома на „Строителите“ на Симеон Радев, което Джагаров уреди с триста зора. Това беше истинска революция, обаче гледахме да не даваме прекален израз на радостта си, за да не стане някоя беля. Соца душеше, но имаше и хора, които се опитваха да разхлабят хватката му.
Даваме ли си сметка, какво, всъщност, се случва, когато едно училище или едно селско читалище бъдат затрити? Наред с другото, дали не се лишаваме и от едно чудо като онова в Калиманица – селото остава на дъното на един язовир, обаче чудото вече се е случило, обикновеното , но и велико селско читалище си е свършило работата, уредило е срещата на великия Гогол с невръстния Радичков. Край, магията се е случила. Тези неща винаги са плашили Властниците, гащите им се разтреперват от необяснимото. Затова - събаряй, заличавай.
Няма го великолепният есеист Ефрем Каранфилов да опише „новия“ българин. Той е оставен в ръчичките на неколцина социални-антрополози, за да го нагласят според собствените си мазни представи, измамници безподобни, които извършват направо криминални престъпления с изстъпленията си срещу Народа. Няма как да се оправи такава държава.
Много пъти съм споменавал, че Народа не може лесно да бъде прекършен – и заради това, че домовете на безброй обикновени българи бяха претъпкани с книги. Смятах, че такива хора не можеш лесно да уплашиш. Можеш да ги обедниш до крайност, може да ги подкараш по специалния рецептурник за унижения на Прехода – и толкова. Но тези хора си отиват вече, оставаме постепенно без тях, не чуваме гласовете им.
Отиват си мълчаливо – възродени и изпълнени с презрение.
 
/каре/
 
РАДИЧКОВ ЗА ВЪЗРАЖДАНЕТО
 
Тази история, разказана във „Всяка неделя“, съм я споменавал и друг път. Но щом някои непрекъснато повтарят лъжите си, ние пък ще повтаряме истините.
Веднъж Радичков се връщал от Киноцентъра с колата на големия актьор Андрей Чапразов. Той карал един стар москвич, много пъти боядисван. Не го поправял много, но редовно го пребоядисвал, за да изглежда като нов. Стигнали някъде до ЦДНА, и изведнъж нещо изгърмяло отзад. Чапразов спрял колата и казал: „Задна лява!“ Излезли двамата, но не видели пукната гума, и четирите били здрави.
Спукала се резервната гума в багажника!
Това е казано преди около 20 години – но изглежда, че е казано днес.
Нещо повече: сякаш самият Господ ни гледа отгоре - и всеки момент ще ни го каже същото, но се колебае, понеже не е сигурен, че ще го разберем. Ала Радичков беше провидял Съдбата ни още тогава.
Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата натурия - лежи си там, и изведнъж гръмва, за да привлече нечие внимание. Това сме ние. Но чува ли някой този пукот сред общото глуполене? Отговорът е ясен.
И все не смеем да се замислим - дори надмислим - над онова невъобразимо шествие, когато ослепени български войни са водени от еднооки. Страх ни е да проникнем до дъното на тази метафора, защото може да се срутим от нейната обезумяваща сила.
Ами, ако някой с половин език води колона от неми - как ще изглежда това, по дяволите?
Някакво божество - еднооко и с полуотрязан език води немите и слепите… Накъде? 


Тагове: Кеворк Кеворкян, Бъднини, Прехода, Народа, Дмитрий Лихачов, Караянчева, Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстю Куюмджиев, Пазители на духа, Недялко Славов, "Панорама", Марешки, Кенет Кларк, Георги Марков, Ст.Ц.Даскалов, Джагаров, Симеон Радев, Гогол, Радичков, Ефрем Каранфилов, "Всяка неделя", Андрей Чапразов

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.