Изоставеният народ
 
Всъщност, той направо е забравен – никой не говори за него, дори вече не го споменават. Разбираемо е – какво да му кажат, а и изобщо не знаят как да общуват с него, как да го подхванат, да го предразположат. Използват го някак по време на изборите – без да му казват нищо съществено, а и той не очаква вече нищо от тях – най-малкото смислени послания. Колкото – толкова.
Ако човек слуша двамата ни първи държавни мъже, неизбежно е да си каже, че за тях най-страстното занимание е да се дърлят. И двамата губят от това. Радев не посмя да се самоотстрани – ако го беше сторил, без реален опонент монолозите на Бойко щяха да преливат от самохвалства, а това нямаше да е от полза дори за него, Великият Монологист. Според някои, държавата губела от противоборствата на институциите. Обаче, всъщност, най-големият губещ е Народа, на него все тази роля му е отредена. Но нито Радев, нито Бойко се сещат за него, сякаш и за тях той не съществува. Държавата губи най-вече заради това, че е зарязала Народа си. Милиони приемат за неизбежно зло скотския живот, който им натрапи Държавата; други милиони се изсулиха, избягаха, най-вече от срам, че нищо не зависи от тях Тук – Там все пак имат някаква цена, макар и да е цената на роби. Идете ги вижте, в какви условия вегетират. Пълен провал на човещината – и Тук, и Там. За това обаче не се говори, понеже вече и няма критерии за истинска човещина.
Пред очите ви са на път да зачертаят провалите на Прехода, сякаш това време никога не е съществувало. Сякаш не е част от Миналото – то свършва в 89-а, коронясано с Шашмата на подарената Промяна. Ония, от които очакваме истините за Провала, страхливо се озъртат, поне повечето от тях. Други са посветили сетните си усилия за късна саморазправа с покойници, които няма как да им отговорят.
Времето го натикват в някакви миниатюрни отрязъци, така е вече от
30 години, в тях няма място за Народа. Големият Български Разказ за случилото се става все по-неясен и непълен, помнят се само основните „пароли“ – до една вятърничави, а и лъжливи. Това вече е привиден разказ, Уж-Разказ. Отидоха си/отиват си един по един достоверните свидетели – останаха фалшификаторите. Никой не се стеснява вече от Истината – в нашите български работици тя няма място, напъдена е някъде. Най-важните въпроси за Прехода останаха без отговори. Следвайте примера на Костов – той публикува наскоро своите „Свидетелства за Прехода. 1989 – 1999“. Не му обърнаха особено внимание, освен някои вманиачени по него бабички – а книгата му е пълна със спорни твърдения. Това обаче никак не го е притеснявало – защото той не я пише за ония, които са преживели Истината, а за ония, които – след още десетина години - ще се задоволят единствено с неговата истина. Гьоте ли се беше сопнал: „Убийте това куче, то е критик!“ Много пъти ми се е искало да кажа: „Това копеленце не е живяло и един ден в „комунизма“, не му слушайте брътвежите!“ Не само ги слушат подобни идиоти, ами дори ги оставят да поправят учебници по история. Разбира се, не е задължително да си преживял една епоха, за да пишеш за нея – стига обаче поне донейде да си честен към фактите. Непрекъснато плямпат за тукашната корупция – но дума не обелват за ония, които корумпират съвременната българска историография. Например, една сюрия филми и предавания направиха за пожара в Партийния дом през август 1990-а, но нито един „изследовател“ не дойде да ме пита, защо прекъснах филма по телевизията и пуснах на живо Радой Ралин и Йосиф Петров, след изявлението на които започна всичко. Онази нощ се говореха невероятни неща: по едно време из тълпата тръгна слухът, че в горящата партийна цитадела има хора, закопчани с белезници за радиаторите. Вицепрезидентът генерал Семерджиев – той беше прекалено емоционален, тръгна да опровергава тази измишльотина, но никой не му обърна внимание. Понеже „Промяната“ я поднесоха на тепсия, беше естествено да пуснат/тръгнат в обръщение чудовищни глупотевини. Те далеч надминаха глупостите на Соца, които, все пак, минаваха през някакъв филтър. И така постепенно започнаха да развинтват Чивията на Народа.
А той пък безропотно започна да предава собствения си скептицизъм.
Започна да преглъща неописуеми дивотии, една отвратителна сухоежбина от лъжи и фантасмагории, как се справяше с нея – само той си знаеше. Стопи се постепенно и чувството му за приличие – само си представете идиотите, които го обяздваха, а той все някак ги търпеше. „Комунистите в Сибир!“ – деряха се едни, а те, комунистите, все се усукваха тук за властта, дори и сега се чекнат за нея. Тия обаче, които ги пращаха в Сибир, отидоха на още по-хубаво място – в Небитието, като се овъргаляха преди това в доста срамни компромиси. Четирите години на Костовото управление са си неговите четири години, лично негови. Той опустоши/разбазари българското стопанство – и Народът трябваше да разбере, че вече е извън сметките. Може и да е схванал нещичко – и въпреки това, отново бе баламосан - този път с водевила на Симеон. Какво трябва да се е случило с Народа, за да повярва, че ще бъде „възкресен“ за 800 дни! Костов поне не си служеше с подобни лъжи. Тази специално – за 800-те дни – като нищо друго злепоставя уж трезвия Народен Разсъдък, завлича го в мрачини, за които по-добре да не говорим, неудобно е. След тази лъжа, която той преглътна еуфорично-дебилно, вече беше готов за всичко. Зареден до горе с безразличие, да не кажем и с безразсъдство. Сега сметките са ясни: ония от урвите към Бузлуджа – срещу държавните чиновници и семействата им. Силите са изравнени, няма място за идеи, няма и нужда. Когато няма идеи, идва времето на циганските мурафети: „десните“ мангали, заедно с истинските мангали, избират кмет на столицата. Скоро ще преизберат и Бат Бойко. Циганският милиет вече е незаобиколим фактор, само след още десетина-петнайсет години Бат Манго ще решава всичко. Предсказанието е на ЦРУ: пак добре, че всичко щяло да се случи кротко, без Цигански Майдан. Народа позна и това – още преди трийсетина години, когато все още имаше право да познава и признава; когато все още имаше самочувствие, а оттам дори и чувство за хумор и можеше да съчинява анекдоти и в най-мътните времена. Като този по време на Голямото Турско оттегляне/1989-а: гледал Манго, гледал и накрая изтърсил: „Хайде българите да вървят в Коми/СССР, турците – в Турция, а ние да оправим държавата!“ Можеха да ти скъсат ушите заради този виц, обаче май ще се окаже истина, натам вървят работите. И днес вече ще те блокират и изхвърлят от Фейсбук, ако използваш думата „циганин“. И за хубаво да е, все тая: дори да пишеш, че трима цигани само са ограбили някакъв старец, без да го пребиват.
Народа пропусна момента да развие в манталитета си поне някаква минимална себичност, а това ще има фатални последици. Не се сети или се посвени да прихване нещичко от себичните типове, които властват от трийсет години. Управляваха го жалки интернационалисти – а сетне направо го хвърлиха в ръцете на отвратителни дупедавци. И днес вече чакаме по календара на националните празници да се ориентираме, какви сме, всъщност. Сигурно отдавна сме побъркали Светците на Българската свяст – с нашата нерешителност, с нашата колебливост. Удобно ни е сякаш да не знаем, какво точно представляваме. Марш в Коми…
Беше ясно, че македонците ще ни въртят на малкия си пръст като неверни жени, обаче - не, ние се напъвахме да ги вкараме в Европа. Тях – вътре в ЕС, а Гоце Делчев – вън от Българската История. Разчекнахме го безмилостно. „Гювендии долни!“ – е казал презрително той, гледайки ни отгоре. Народа се е обидил, това е сигурно – но ония, които драскат договорчета, изобщо не са го чули. Да не говорим за тъй наречената ВМРО, оттам все се хвалят с Ванче Михайлов: ако беше жив, отдавна да ги е избесил до крак.
За годините на Прехода, Народа изтърпя – и все още търпи – чудовищни издевателства. Сред тях и фалшификациите и дори „умъртвяването“ на Миналото. Както казваше обаче Фокнър „Миналото никога не умира, то дори не е минало“. Добре отгледани тарикати, предимно от „дясната“ ясла, са се изцъклили единствено по времето преди 1989-а, по него се упражняват бездарно/старателно. И безопасно – понеже достоверните летописци са се стопили до критичния минимум. Разбира се, все още някак си е тук Главният Свидетел – Народа, но те пет пари не дават за него. Опитват се да го противопоставят на собствената му памет. И така отново го унижават.
Трябват им хора, невежи за настоящето. 


Тагове: Кеворк Кеворкян, Румен Радев, Бойко Борисов, Прехода, Миналото, Иван Костов, "Свидетелства за Прехода", Пожара, Радой Ралин, Йосиф Петров, Атанас Семерджиев, Симеон, цигани, Гоце Делчев, Ванче Михайлов, Фокнър

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2021 Всички права запазени.