Нямам ножове в чекмеджето си
 
- Ти си следващият. Добре дошъл! Имаш ли болки във врата?
- Кой ти каза? Наистина имам болки във врата и не мога да се обръщам. Онзи ден си ударих колата именно затова, защото не мога да се обръщам.
- Имах нещо друго предвид - понеже непрекъснато се обръщаш към миналото?
- Винаги имаш нещо друго предвид! Гледам да не се обръщам към миналото.
- Но го правиш.
- Да, по някой път изведнъж то застава пред теб и няма нужда да се обръщаш.
- Може ли да се каже, че има вече един кръг от активни борци срещу Любомир Левчев?
- Прекалено ласкаво е за мене, пък и ако има, няма да получат нищо.
- Според Ален Боске ти си един - ако бъркам, поправи ме - “сомнамбулен марксист”?
- Когато първите ми две книги излязоха едновременно в Париж, той написа една статия. Ние не се познавахме тогава.
- Коя година?
- 1970 г. трябва да е било. Статията във френски вестник имаше заглавие “Юн марксизм сюмнамюлик” - едно иронично заглавие. Но рецензията му беше много положителна, а това беше една много красива шапка. За да я преведат, тук, при нас, я бяха нарекли “Един мечтателен марксизъм”.
- Малко пудра са ти сложили?
- Да.
- Добре, какъв е грехът на сомнамбула?
- Какъв грях може да има сомнамбулът? Той има нещастие.
- Това, че не се събужда навреме?
- Да, това е.
- А ти?
- Също.
- Кога не си се събуждал навреме?
- Много пъти, много пъти.
- Дай един пример!
- Ами едва ли ще бъде интересно. Ти знаеш, че съм падал. Щом съм падал, значи не съм се събудил.
- Навремето каза в “Събеседник по желание”, че времето е надежда…
- Да, даже ти го написах тогава.
- Обаче има един въпрос на Макс Фриш: “Може ли омразата да роди надежда?”
- Според мен, не, или във всеки случай не добра надежда. Има нос Добра надежда, значи има и лоши надежди. Нашата грешка беше, че заложихме на омразата - тя не ражда добри надежди.
- Още около надеждите. Надяваш ли се на отвъден живот?
- Честно казано, не.
- Не заслужаваш ли?
- Не ми е ясна тази материя. Има такъв живот обаче, очевидно има. Успореден ли е, отвъден ли е, какъв е, не мога да ти кажа, но има такъв. Но защо трябва да се надявам на него?
- Откъде имаш знаци за това?
- Ванга беше такъв знак на човек, който може да говори с друг свят. Как ще го наречеш, е друг въпрос. Тя виждаше това, което ние не виждаме.
- Кое беше последното, което ти каза Ванга?
- Преди смъртта си тя стана доста неконтактна, доста трудна и когато се виждахме, мълчахме. Тя ми определяше кога да дойда пак, но практически разговор не се получаваше. Спомням си в един от последните разговори, който беше много тягостен, тя ме предупреди, че идва лошо време.
- Как точно го каза?
- Лошо, лошо, идва много лошо. Когато запитах какво става, какво е лошото, тя ми отговори: “Парите сменят своето място”.
- Своето място?
- След като са минали добри и лоши времена, ще ти кажа, че едва ли някой може да ми даде по-точна дефиниция на това, което е станало. Парите смениха своето място.
- Къде отидоха?
- От едно общество в друго. Пък, разбира се, от едни ръце в други.
- Ти вярваш ли, че Ванга е работила за Държавна сигурност?
- Мисля, че не. За какво трябва да служи Ванга на някого. Тя беше възрастна сляпа жена. Тя виждаше това, което ние не виждаме, но не виждаше онова, което ние виждаме. Тя можеше да падне в една дупка, тя трябваше да бъде водена. Тя беше в ръцете на службите. Къщата й беше пълна с микрофони, хора я пазеха, пускаха едного, друг не пускаха и т.н. Какво повече да работи тя.
Но тук бих ти разказал една история. Веднъж заведох Джон Чийвър при нея. Почти съжалявам за този експеримент. Има стенограма от преводачката Илинда Маркова с разрешението на Ванга. Ванга посрещна този голям писател, той е от ранга на Гор Видал, с когото ти разговаря скоро. Посрещна го с няколко приказки за живота му, които го убедиха, че тя знае много неща, и даже го поуплашиха. След това за моя голяма изненада го попита дали познава Жаклин Кенеди. Той каза: “Да.” - “Можеш ли да й предадеш нещо от мен?” - “Да, мога”. - “Кажи й да дойде при мене и аз ще й кажа кой е убил мъжа й, т.е. президента Кенеди”. Той каза: “А не може ли вие да дойдете, или по друг начин да стане?” Тя каза “не”. Те не й даваха често пъти до Мелник да отиде! “Но ако тя, Жаклин Кенеди , не е наблизо, аз не мога да дам този отговор”, каза Ванга.
Ето случай, когато човек веднага може да си каже: аха, тука това е работа точно за службите. В края обаче на срещата Ванга изведнъж му заговори нещо, което мен дори малко ме подразни. “А какво има - казва - в твоя куфар?” - “Нищо няма. Има ризи, вратовръзки“. Има - казва Ванга - и други работи”. Когато се прибрахме в София, куфарите на Джон Чийвър бяха изчезнали. Побеснях, разбира се, наругах, когото можах. Куфарите бяха намерени. А един от тези, които намериха куфарите, ми каза: “Имаше наркотик вътре”.
- Какво искаш да кажеш? Слушали са разговора ли?
- Разбира се. Естествено, че са го слушали.
- А наркотика?
- Вероятно той е употребявал наркотици. Той е бил преди това алкохолик, това всеки го знае, цяла Америка го знае. Чувал съм, че при Ванга са ходили да питат къде е изчезнал някакъв човек, дете, удавник и тя е казвала. Ако такива услуги се смятат за служба, тогава на всеки човек могат да му препишат, че е бил служител.
- Кой избягваше да ходи при Ванга?
- Тези, които ги беше страх. Тя често пъти се е смяла, питаше ме: “Този защо не идва?” После сама ми отговаряше, странна приказка имаше: “Щото му е мръсно чорапчето”. Какво значи това, и досега не знам. Но има хора, които се страхуваха от нея и те могат да продължат да се страхуват..
- И казваш, че тя е едно от свидетелствата за отвъдното?
- Да, да. Тя казваше неща, които човек не ги знае. Тя твърдеше, че чува гласове. Аз мисля, че съм го казвал това, то предизвика доста разправии, сега пак ще предизвикам разни приказки…
- Нищо. Да са живи и здрави.
- Аз я питах един път защо не ни предупреди за смъртта на Людмила Живкова. Тя каза: “Това не ми беше казано”. Известно е, че тя чуваше гласове, но мисля, че имаше и вътрешно зрение.
- Кой беше всъщност гуруто на Живкова? Има вече битка между приватизаторите й. Кой беше истинският?
- Аз не зная. Зная, че не съм бил аз. Зная, че не са някои, които намекват, че са били.
- Кои например?
- Все едно кои. Такъв въпрос няма да получи отговор. Аз съм си го задавал, опитвал съм се да разбера от нея, от други хора. Единственото нещо, което ми е дало някакъв намек за отговор, това е, че тя е получила първоначалния си тласък, когато беше на специализация в Оксфорд. Попадайки в департамента, където тя е специализирала, а трябва да ти кажа, че те помнеха, а може би още помнят присъствието й, аз се убедих, че там атмосферата и всичко в тази атмосфера напомнят за част от нейните мисли, които споделяше.
- С какво да си обясним битките между приближените й?
- Аз не се интересувам от това. Можеш да бъдеш сигурен. Ти знаеш колко шум се вдигна с огромно закъснение около фразата “Мислете за мен като за огън”. Боже мили, какво ли не се изписа и какви ли не ругатни трябваше да отнеса.
- Възможно ли е тя да е казала това?
- Как да не е възможно, аз съм го чул с ушите си.
- Хубаво, ама Богомил Райнов твърди, че ти си измислил тази фраза?
- Не ме интересува какво твърди той. Аз не измислям. Нямам право. Много късно се сетиха да твърдят това нещо, с много голяма давност. Но тя сама го е писала. Тя казваше: “Ние трябва да бъдем огненосци”.
- Не звучи много естествено обаче …
- Поезията, философията, особено някои учения, не звучат много естествено. Нима всичко в Библията звучи естествено? Това не е естествена история, това са други материи.
- Ти ревнувал ли си някого от нейното обкръжение? И изобщо ревнувал ли си някого за успеха му?
- Не. Опериран съм в това отношение. Ревнувал съм жени. Но чиновници да ревнувам, това не ми се е случвало.
- Тези дни препрочетох отново документалния ти роман “Ти си следващият” и се запитах дали си извадил най-острите ножове от чекмеджето?
- Нямам ножове в чекмеджето си. Изглежда, съм засегнал много хора. Не, не пазя ножове, нямам камъни в пазвата си и т.н., нямам.
- Можеш ли да кажеш за себе си, че си използвал политиката, колкото си могъл, но не си позволил на политиката да те използва?
- Това са думи, струва ми се, на Лайбниц, който, като го назначават за директор на пруската кралска библиотека, още в тронното си слово казва: “Аз ще използвам кралската библиотека, но няма да разреша тя да ме използва мене”.
- А твоят случай?
- Не съм имал слабост към властта, а сега пък съвсем. Разделих се с голяма радост с нея. Мисля, че тя ме избра, а не аз нея. Да, аз имах полза. От политическите наблюдателници се виждат неща, които иначе не можеш да видиш.
- Сега анкетата. Една дума - един въпрос, една дума - отговор.
Поетът? - Свободата.
Съперникът? - Сянката.
Книгата? Твоята? - Раздяла.
Всяка книга е раздяла.
Чуждата? (книга) - Среща.
Учителят? - Земята.
- Защо?
- Защото е истинска, защото ходим по нея, защото сме дошли от нея, защото ще отидем при нея.
Другият учител? - Небето.
Приятелят? - Откровението.
Непрежалимият приятел? - Цветан Стоянов.
Омразният човек? - Предателят.
Омразният политик? - Крадецът (към днешна дата).
Личността? - Белег.
Белег върху какво? - Белег върху времето.
Страхът? - Тясното (пространство).
Унижението? - Проклятие.
Надеждата? - Животът.
А времето какви въпроси изсипа в чинията ти?
- Тук ще ти прекъсна играта. Времето изсипва в чинията ми много неприятни въпроси. Защо толкова зле живеят хората, имаме ли право да търпим, да мълчим? Когато говорихме за Ванга, ти ме запита за нейните последни думи. Всъщност аз не ти отговорих на този въпрос. Нейните последни думи бяха след едно дълго мълчание. Аз седях до нея. Накрая тя каза: “Няма страшно”. Не зная на кого го казваше тя. На себе си ли говореше, на мене ли? Към кого бяха адресирани тези думи? Но много бих желал те да се отнасят за България. За тези хора, които се опитват да живеят достойно. Искам да им кажа, че тези думи “Няма страшно” се отнасят за тях. Не знам дали имам право.
- Кой ще открадне България. Мислил ли си върху това?
- Не. Могат да се откраднат блага и други неща, България - не. Няма страшно.
- В крайна сметка какъв е резултатът след всичко? Едно на нула за призрака ли? Онзи призрак, който броди по света?
- Не знам за какъв призрак говориш… Това е знакът на утопиите. Засега призрака го няма и не е победител, той е победен.
- Утопията е победена, казваш.
- Да. Ние живеем в свят, където няма утопии, няма даже сериозни идеи за бъдещето. Едно на нула за прагматизма.
- Искам да ми коментираш две фрази. Едната е девизът на американските рейнджъри: “Мери се с най-добрите, умирай като всички”.
- Добре е да се мериш с върховете. Това е чудесно. Що се отнася до смъртта, тя е единственото познато равенство, което зная. Хората не се раждат равни. Но пред смъртта всички сме равни.
- Има един девиз на Харвардския университет: “Приличай на британец, мисли като евреин”. На кого да приличаме и като кого да мислим?
- Аз искам да мислим като българи и да приличаме на себе си.
- Накрая, покажи ми дръжката на бастуна си. Какво представлява тя?
- Не знаеш ли? Пума!
 


Тагове: Кеворк Кеворкян, Любомир Левчев, "Всяка неделя", Ален Боске, сомнамбул, "Събеседник по желание", Макс Фриш, Ванга, ДС, Джон Чийвър, Гор Видал, Илинда Маркова, Жаклин Кенеди, Людмила Живкова, Оксфорд, Богомил Райнов, "Ти си следващият", Лайбниц, Цветан Стоянов, девиз на рейнджъри, девиз на Харвардския университет, Виктор Пасков, Юлия Кръстева

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2019 Всички права запазени.