Ето сега - позорът с македонските крадци на история. Излъгаха ни всякак с прословутият „договор“, но нашите слънчасали първенци изобщо не проумяха накъде ги тикат. Чак сега, когато всичко е приключило, зареваха, дори Захариева се накокошини: Гоце бил българин и не можело заедно да го честваме. А всичко беше ясно още от самото начало, но тогава същата Захариева каканижеше нещо за Западните Балкани. Ние Гоце не можем да опазим, а сме се загрижили за Балканите. Когато си слънчасал, може и за Космоса да се загрижиш.

В миналия брой на „Уикенд“ писах за нелепата игра на ВМРО, което всъщност не е никакво ВМРО. Там все закъсняват или се правят на слънчасали от нашия Падишах. Споменах, че се държат като последни страхливци пред македонските ни тегоби: мълчат, когато подписваме „договора“, мълчат, когато той не се изпълнява, мълчат, когато Заев прави щуротии, мълчат, когато македонците настояват Европейската комисия да признае „македонския“ език. Два-три дни по-късно Каракачанов внезапно се събуди и започна да реди закани. Той, за негова чест, все пак е готов да коригира поведението/пасивността си, лошото е, че винаги го прави със закъснение. Щял да спира македонците за ЕС - само гаргите може да плаши с тия закани, не и македонците. Те са хитри и коварни, а и знаят отлично, че нашите първенци са особено лесни в алъш-вериша с Историята, примерно - изобщо не се трогват, когато чужди държави газят с ботуши из образованието ни. Фондация „Америка за България“ е изсипала до миналата година над 100 милиона долара в българската образователна система. За какво по-точно, какво се крие зад тази щедрост? Друга държава едва ли би позволила подобно вмешателсто. Македонците знаят, че нашите еничари от три десетилетия свободно тършуват в ценностната ни система, гаврят се както си щат с класиците ни. Те виждат това и са наясно, че ние сме лесни булки. Македонците биха обесили на площада в Скопие онзи, който каже „Майната му на православието“. Такъв храбрец там обаче няма да се намери.

Сега, чак сега, всички реват от „договора“. А клането тепърва започва, ще ни дерат парче по парче, докато не изкормят Историята ни. Ние пък ще имаме превеликата чест само да броим жертвите - вече са две: Илинденско-Преображенското въстание и Гоце. За въстанието тарикатът Заев ни се подигра още преди месеци.

Вместо да се кокошини, по-добре Захариева да каже - Димитър Талев български или македонски писател е, та не отговаря вече на две писма на Иван Гранитски за родната къща на писателя в Прилеп, която скоро ще бъде превзета за нуждите на македонската псевдоистория.

Каракачанов е овладял най-добре номера с притворното бунтарство, в сравнение с него Захариева изглежда като учителка от климатично училище. Вдига врява до небето - например, за скандала с циганите във Войводиново, запасва силяха, може и да пуца два-три пъти с бутафорен пищов - като героя от рекламата за македонската наденица, и сетне се оттегля. Между другото, ако имахме истинска чест, никога нямаше да позволим подобни реклами, те дивашки шаржират македонските борби, принизяват ги за търговски цели. След всяко фалшиво пуцане, Каракачанов извлича някаква полза за себе си и прибира пищовите. Той си е направо вицепремиер на заканите. Ако искрено, а не театрално не е съгласен със срамната ни пасивност, няма какво повече да топли лявото коляно на премиера. Разкарва се от кабинета и толкова. Иначе приема унизителната роля на театрален самодеец, който напусто се напъва да влезе в Историята. Няма да остане без хляб: може да отвори дюкян на границата и лично да връчва паспортите на българите от Македония, тъкмо ще преброи колко са останали.

Ако не приемат идеите ти, не се свивай като някакъв послушко, ами се надигни от мекия стол. Иначе се получава някак шизофренно: Войвода във Войводиново, мушичка в Министерския съвет. Изборът е ясен: чик до чик с Бойко - или с Историята. А и без друго ничия оставка няма да повлияе на оцеляването на кабинета. Слънчасалите са я докарали до там, че Бойко ще види голям зор, ако реши да се разкара от властта, голямо лазене ще падне в краката му. Кой да ти мисли за Македония.

Слънчасалите изобщо не се замислят как изглеждат отстрани - в очите на простолюдието, как ще ги запомнят, още по-малко ги е еня, какво му казват и как го изричат. Публичният ни език отдавна е напълно съкрушен, извадена е душата дори на най-светите думи. Човек направо се стряска, когато попадне на смислена, достолепна реч. Загледах се в предаване с участието на доктор Любомир Канов - ето това е един от специалните гласове, от които се нуждаем, само че те трудно достигат до нас. До него се гънеше добре платеният защитник на човешки права Кънев от Хелзинкския комитет и изобщо не схващаше колко нелепо изглежда. Накрая д-р Канов се принуди да цитира част от осъдителната присъда, с която са го пратили в затвора навремето. Намекът беше красноречив: правото да бъдеш арбитър на чуждите права/свободи трябва някак да бъде изстрадано. Все по-рядко ще чуваме хора като Канев, те са на изчезване. И все по-рядко ще достигаме до Истината.

Това изобщо не трогва глутницата от слънчасали. Те настървено търсят телевизионните камери, за да избъбрят нещичко - независимо, че то е откровена глупост. Навремето така експлоатираха мантрата за комунизма, но поне я продаваше главно един човек - Самодържеца, обаче и той внимаваше много-много да не преувеличава. Сега всяко келеме свободно продава своята глупост. Днес цацата се е развихрила.

А безподобната мушица Плевнелиев стана адвокат на Цветанов и дори се опитва да пощипва онзи, който го назначи за президент, вместо което и да е друго магаре /така се изрази ББ/. Може би вече е невъзможно да се напише срамната история на Прехода, всичко е омотано в налудни преувеличения. Днес Плевнелиев се прави на арбитър между Бойко и Цветано - как да не се разплаче човек. Ако сега ви попадне репортажът от изборната нощ /2011 година/, ще видите един ошашавен човек, направо слънчасал от шокът да бъде избран/назначен от магаре в президент. Само дето бързо забрави, кое е слънцето, на което дължи всичко. В онази нощ той се хвърли в прегръдката на Цветанов и не направи дори опит да удържа емоциите си - като дете, което получава неочакван подарък за Коледа. Изглеждаше така, сякаш още не вярва - и никога няма да повярва - в Чудото. Но не мина много време и слънчасалият подсказа, че ще се окаже безподобен неблагодарник. След оставката на Бойко /2013/, Плевнелиев - вече беше съставил служебния кабинет - изтърва първата си отровна реплика. Изглежда си беше помислил, че Вожда му няма да се надигне скоро от пода. Иначе не могат да се обяснят думите му пред журналистите – в самолета, на път за Брюксел: „Аз, за разлика от друг, няма да влизам в болница и да вдигам кръвно“. Другият е онзи, който вкарва магарета, където си поиска.

За сериала за Чернобил се писа предостатъчно - колкото хубаво да се настроим/настървим за един съвременен филм за изпепеляването на Хирошима и Нагазаки. Едно ново приближение към истината за това варварство никак няма да бъде излишно. От Чернобил насам стана правило Истината да бъде изопачавана и дори направо скривана. А тезата за предимството на Националната сигурност пред всичко друго потъпка не само някои от основните граждански свободи, но и превърна самата Истина в някакъв безволев лакей. Всеки убит невинен гражданин ражда 140 нови джихадисти - колко души знаят тази „дребна“ истина, примерно? Вече е нелепо да се произнася фразата „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. Коя истина – тази на Сноудън ли?

Днешният българин се щура из медийното царство и се чуди на кого/какво да повярва. „Официалните“ медии - това по нашенски означава временно привързани към поредната власт - съпровождат посланията си обичайно със скърцане на зъби: повярвай, защото иначе лошо те чака.

В това отношение най-много се престарават телевизиите. Дори и в случаите, когато организират полемики, те са притворни. Веднага проличава на кого симпатизира телевизията или водещият, на когото суфлират няколко настървени каки. От тези „сблъсъци“ Истината излиза натъртена - и си остава все толкова недостъпна.

Има и други медии/източници, които обаче, за жалост, са недостъпни за широката публика. Именно те имат навика да чоплят всичко, което им подхвърлят наготово - или са скептични към светите истини на Властта.

Шансът обаче някой любопитен читател да попадне, примерно, на статията на Румен Воденичаров „В космическата орбита на лъжата“ във вестник „Нова зора“ на Минчо Минчев е нищожен. Специално този вестник никога няма да бъде цитиран по телевизията, защото минава за ляв - макар Луната да не е нито лява, нито дясна. Но именно от този вестник незомбираният читател може да научи как Левите/Съветите са продали Луната на Десните/САЩ – като са прикрили истината за „Аполо 11“.

Телевизиите са заети с друго: да обругаят в максимална степен учителката Булева, която преди време каза на учениците си, че „Американците може и да не са били на Луната. Не всичко в Интернет е истина“. Това предизвика скандал. Нищо осъдително обаче няма в тези думи. Те само подхранват разумната любознателност на децата, а защо не и разумният им скептицизъм. Но това днес сякаш е забранено или най-малкото не се поощрява. Разномислието не се приема добре - румените медийни бузи никак не си падат по него. Те предпочитат шармантните дами. Например, тяхна любимка е небезизвестната приватизаторка на кремчета Елена Поптодорова.

Преди няколко седмици тя нахално излъга един вестник за срамната си афера на Варшавското летище. Ето какво каза тя: „Случаят е окончателно приключен и е много важно да се знае истината за него. Производството в полския съд е прекратено без постановяване на каквато и да е присъда – нито условна, нито друга. Това е истината“.

Обаче същият този вестник прояви милозливост към нея, понеже още преди половин година /25 ноември 2018/ бе публикувал следното:„Съдът прекрати условно делото срещу бившата посланичка на България в САЩ при едногодишен изпитателен срок. Това означава, че ако през тази една година тя извърши ново престъпление, делото ще се върне в съдебната зала“. Цитирани бяха и думите на полски съдебен репортер: „Съдът няма никакви съмнения, че тя е извършила престъплението, признава я за виновна, но не я наказва. Това, че се е извинила на фирмата собственик на крема и го е заплатила, признанията, които е направила, са смекчаващи обстоятелства, които дават възможност за условно прекратяване на производството“.

Това означава съвсем друго, нали?

При това положение напълно естествено е въпросната дама да е главен търговски агент, или да се самопредставя като такъв, при покупката на Ф-16/блок 70. Американците със сигурност са наясно, че при всяка поява на Поптодорова по телевизията всички зрители се сещат за присвояването на кремчето - и нищо друго не ги интересува. Знаят това, но няма какво друго да направят - още по-комичен ефект ще предизвикат Соломон или Плевнелиев.

На кого да вярваш? То и няма смисъл, понеже всеки говори, каквото му падне, с убеждението, че всичко се забравя след един ден. Само Луната си е все там - но тя пък служи на късните американофили да обругават всеки, който прошепва някакъв скептицизъм.

При това положение, сякаш е време да направим паметник на „Аполо 11“ - и да го чучнем до паметника на американските летци, които разрушиха София /загиват 2477 души, сринати са 12 568 частни и обществени постройки - 1/4 от сградния фонд на столицата, материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 24 милиарда лева/. „Аполо 11“ поне не бомбардира Луната, а може би дори и не я одраска. Знае ли човек.

Не съм привърженик на конспиративните теории, ни най-малко.

Обаче Стенли Кубрик, великият американски режисьор, който заснема кацането на „Аполо 11“, казва в края на живота си, 2014 година /цитирам статията на Румен Воденичаров/: „Полетът до Луната беше фикс идея на президента Никсън… Извърших огромно мошеничество с участието на НАСА и правителството на САЩ. Кацането на Луната беше фалшифицирано, всички снимки бяха фалшиви и аз бях човекът, който засне това…“

Обаче ние мачкаме учителката Булева. Всъщност, мачкаме друго - децата и тяхното любопитство.

Има някакъв необясним, дори налуден страх в нашите политици пунгаши - да не кажат нещо накриво срещу всичко американско.