Кеворк разкрива тайните на звездите
 
В новогодишния си брой “168 часа” публикува откъси от “Истории за личности и буболечки (В мътилката на прехода)” - новата книга на Кеворк Кеворкян.
В нея журналистът по неповторим начин прави дисекция на известни личности. Между тях са и някои от най-любимите звезди на публиката у нас, с които той многократно е контактувал през годините. Създателят на “Всяка неделя” пише за книгата си:
“Това са кратки “портрети на чувствата” - породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение. В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропадания - най-накрая и в неумолимата паст на Забравата.
Тези портрети са и опит да се изплати един дълг към някои хора - и всъщност един дълг към Общата ни Памет, която
все повече е наскърбявана и унижавана.
А след тях се откриете и подбрани текстове за Пира на Буболечките.
Забавлявайте се. Това поне не са ви отнели”.
КАЛАТА - И ПОСЛЕ ДРУГИТЕ
Правил съм няколко интервюта с Калата, запазил съм някакви откъси от тях - но все едно, че нищо нямам. Тогава в онези моменти сме се заблуждавали, че нещо се случва, дори сме се забавлявали - но сега виждам, че съм съхранил една бледа сянка на този човек, нищо повече.
А сетне дойде Погромът, чието единствено предназначение сякаш беше да изравни всички -
социализмът не успя да го направи,
ако изобщо е искал, но Преходът здраво се постара. И вече сме много щедри единствено, когато изпращаме някого.
Най-безталантните хора започнаха да въртят всякакви номера, навсякъде - и в Сатирата, разбира се: този бил партиен секретар (Калата играеше и тази роля), онзи профпредседател, сякаш това ги правеше по-малко актьори.
Започна геноцидът над авторитетите, ако имаше начин, новите демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите - а Костов направо си каза, че до 1989 г. не е имало култура, макар че сетне се кротна, а може дори да е отишъл веднъж на театър.
А после започна и Голямото Разсъбличане - искаха да ги оголят и унижат до крайна степен.
И независимо от всичко немалко от тези хора удържаха е оцеляха - Калата беше един от тях. Но през 1996 г., когато Антон Стефанов го разпитва в една книга за историята на “Всяка неделя”, той
говори като смазан, като пребит човек.
То една вечер тръгнали и да го пребиват в тъмното, за да му вземат чантата - и едва когато той се развикал: “Не ме ли познаваш бе, момче?, го оставили на мира. А един от онези гадове дори го потупал великодушно по рамото и рекъл: “Добре, че си ти!” Все пак не е спазил докрай паролата, че е нямало никаква култура.
Някакъв друг идиот път го засякъл с колата си, Калата се подал от прозореца на своята, но докато му каже нещо, оня скочил да го бие. Но като го познал, се спрял и щедро махнал с ръка:
“А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво щях да те направя!”
Калата не можеше да се начуди какъв свят е доживял. “Една вечер се връщам от турне и за да стигна до нас, трябва да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче! - разказваше той. - Колегите ме гледат и аз им викам: Елате двама-трима да ме изпратите. Като жена ме изпращат! Това не само с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме…”
Тай представяше с увлечение тия битови истории - обаче човек се досещаше, че има предвид друго: другите нахалници и безделници, които все искат да ти отмъкнат нещо.
Лошото е, че този погром тепърва започва - над паметта, имам предвид.
Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха напълно изоставени - нямаше от кого да чуят една свестна промислена дума: какво всъщност правят, верни ли са на собствения си могъщ талант, или са го пречупили в някаква степен.
Мутафова има една необичайна за актьорското съсловие култура, а щом се появи някъде - хората започват да се смеят, доста често без причина. И тя обича да се смее - гръмко и малко предизвикателно, и великодушно ти позволява да си мислиш каквото искаш за нея. Смятам обаче, че трудно удържа скрито у себе си едно чувство на превъзходство над околните.
Разговарял съм много пъти с нея - и в началото винаги е готова да се покаже такава, каквато я харесват. Но ако не се хванеш на въдицата,
тогава - край на смеховете!
  • и Мутафова се бори за всяка дума, която изрича.
През последните години разговорите с утвърдени знаменитости са истинско мъчение за зрителите - те всеки път започват отначало. Стоянка Мутафова например е най-инквизирана в това отношение - водещите сякаш току-що са пристигнали в България и сега научават за нея. Те сигурно й изглеждат като несръчни ученици на инквизитора Торквемада.
Вече нямат търпението да проникнат в един характер, в един човешки свят, да го изследват бавно и внимателно, с уважение.
С една Стоянка Мутафова например е напълно безсмислено да се разговаря, ако не знаеш какво е споделяла тя през годините, ако не познаваш ранните й интервюта. Задоволяват се с някакво лигавене и тогава дори великата Мутафова, която е
изключителна в своята проникновеност,
се принуждава да им приглася - за да не ги обиди. Тези хора не правят интервюта със съзнаниeто, че ги оставят за времето, те просто изпълняват набързо поредния си ангажимент - да не остане чинията им празна - нещо такова.
Богомил Райнов твърдеше, че художниците са като кучетата - всичко разбират, но не могат да го изразят - вече споменах това. Това твърдение се отнася до голяма степен и за актьорите. Познавам някои от най-големите ни актьори от 40 години насам. Един Калоянчев например при цялата му титанична класа никога не е могъл да се изразява разбираемо, особено ако трябва да отключи някакво прозрение за собствените си качества. той дори избягваше да се замисля върху това. Казвал ми е поне пет пъти в различни интервюта: “Де да знам бе, братче!”
Стоянка Мутафова е друго. Тя пък е недоверчива при цялата си внушителна интелигентност. Скаш е убедена, че ще й сервират за хиляден път някой идиотски въпрос. То така и става - всеки път разговарят с Мутафова, сякаш точно в тази минута са се сблъскали с нея на улицата, сякаш не е давала блестящи отговори за тайните си, от които трябва да се тръгне в поредното интервю. Константин Коцев също беше много интересен в усилието си да се добере до същността си. Имаше и други, разбира се. Сега обаче репортерите предпочитат да се хлъзгат по повърхността или да съчинят някаква кална локва, в която да наврат и събеседника си.
Появата на Стояна заедно с дъщеря й Муки в рубриката “Двойките” предизвика голям интерес.
Причината е проста. Мнозина са убедени, че знаят всичко за Мутафова, което си е чиста заблуда, на пък животът на дъщеря й е пълна мистерия.
Представих ги така:
“Мутафова и шантавата й дъщеря Муки.”.
По някое време обаче им казах, че всъщност трябваше да ги обявим иначе: “Муки и шантавата й майка Стоянка”.
Двете незабавно и без никакво колебание се съгласиха.
(…)
Едва след 70-ата си година Стоянка се примирява, че смъртта ще й се случи и на нея - и се замисля дали нещо от съзнанието й ще остане да витае някъде.
Все очаква покойният й съпруг да й се обади. Той е последният мъж в живота й - а тя остава вдовица едва 50-годишна.
(…)
Но като дете се смяла истерично над ковчега на баща си - понеже чула вдовицата на актьора Борис Ножаров да му поръчва да предаде на Борето, че все още му е вярна. А тя била на 85 години.
(…)
Убедена е, че нейното място никой не може да го заеме. За разговор по телевизията я представих като “Халата на смеха”.
“Точно такава съм - рече тя. - Хала”.
Никога не е искала да бъде сладка и миличка и още се чуди как е стигнала до това дередже, след като не умее да се врежда.
(…)
Има страхотен произход, а все я питали от кое село е. “Самотният човек е пълен отвътре”, казва Мутафова. И още: “Не е задължително да си добър човек, за да станеш добър актьор”.
(…)
И на 90 години продължаваше да смята, че много е загубила, като е станала артистка, а не археолог. “Актьорът разкрива един човек, археологът - цели светове. Исках да разкривам светове”, казва.
(…)
Продължава да е убедена, че повечето хора не са разбрали коя е.
 
ТАТЯНА ЛОЛОВА - КОШНИЦА
Татяна е стълба към Небето - обаче понякога й отреждат странни роли. Веднъж в олелията около фалита на КТБ тя трябваше по телевизията да внуши на хората да си държат парите в банките. Татяна е винаги приповдигната, нейната възторженост е неизчерпаема, обаче в случая не можа да достигне висотите, които в други случаи с лекота преодолява.
Не е известна като милионерка в артистичното съсловие - и сигурно се е питала защо са опрели до нея. Нейната задача далеч по-заслужено можеше да изпълни Лили, нашето Лили, обаче бяха награбили Лолова. Всъщност не знам кой шегобиец е дал идеята. Но пак стана ясно, че ние сме царе на шаржирането, нищо други да не можем, това винаги ще го правим - комедийни актьори ще ни мотивират, докато някой тръска дървото, и пр.
Тя може да се забавлява с всичко, което можете да си представите,
а е и невероятно заразителна. Веднъж ми разказа следната история. Попаднала на представянето в София на новоизлязла книга на Умберто Еко, той също присъствал на премиерата. И сега вижте какво следва: Татяна била харесала много предишната книга на Еко, затова става и дръпва една страхотна реч, а после надълго разговаря с писателя, без да знае дори дума на италиански. Публиката се смаяла от презентацията й, а един от най-сериозните ни учени мъже едва успял да попита: “Всъщност в какъв контекст беше това появяване на Лолова?”
Какъв контекст бре, човече!
Татяна е фурия, може да се обяснява всякак
Но тази случка показва, че контекстът вече отдавна е погребан и вероятно на надгробния му камък е нямало никаква предупредителна епитафия - и гробарите отдавна са изхвърлили незнайно къде костите му.
Всичко живее вече само за себе си - много удобно за мнозина, обаче също така и фатално за тях.
Днес всеки е принуден да се самооценява, поне през последните трийсетина години това е така. А не е възможно сериозните автори да нямат нужда от някоя искрена дума - не състрадателна или шумно рекламна. Ако все още са си с целия, те знаят и помнят, че не са нещо като парфюма “Рефан”. За жалост, най-често получават жадуваните оценки, когато вече са в ковчега - а и те са банално лъжовни. И след това всички ги забравят набързо.
Отнесе го и Георги Парцалев - един от малкото истински народни любимци. Тази факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също несъмнена фаворитка на публиката - тя обаче има куража да изрече признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче, че никак не парадира с това, даже обратното - стреми се да го прикрива. Няма как, неизбежно е, когато си заобиколена от талантливи хора, обаче идващи от низините на живота. А пък и в тоталитарните години, поне в началните, образоваността и внушителните фамилни истории изглеждаха като неприемливо предимство - и като нищо
можеха да ти закачат етикета “класов враг”.
Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщност идваме почти всички. Може би затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях като коледна елха - и сам иронизираше тази си слабост.
Стоянка ми разказваше как го увещавала да спре да трупа, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
Обаче той винаги казвал едно и също: “В мазата има още място, нека си стоят там”. Всъщност е искал да каже, че на никого не пречат - така че да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.
Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. “Ленин”, днешното “Цариградско шосе”, в апартамент под наем - понеже, когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера, понеже си е сам. Ура за справедливостта.
И по този начин пак са го унижавали - и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, но така, както смята за нужно.
В апартамента му на “Ленин” цареше някаква особена атмосфера - “диаболична”, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.
Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена - и Стоянка разказваше как на всеки 24 май, докато слушал “Върви, народе възродени”, очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някакви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.
Може би затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори колко са талантливи. По-късно тази народна любов се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е едно от многобройните исторически постижения на Прехода.
Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози също се стараеха да си създадат собствена митология с подходящи за собствените им канони хора и донейде успяваха, но Народът гледаше повече към другата, неафишираната.
Лили например задълго беше в първата, официалната митология, особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия.
Веднъж според народните легенди Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков:
“Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?”
Знам отдавна тази фраза и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал. Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
По-интересното е друго - в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
И това не се дължеше на сковаността на ония времена - напротив, тогава гейовете например ги наричаха директно “педерасти” или “манафи” съобразно технологията, която ония практикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче да се занимават с особеностите на известните хора, минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сурдинка и на пияна глава.
А сега - прас! - Карбовски отива и дърпа за езика Калоянчев да каже какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.
И това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избраниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.
Защото - сигурно вече сте го забелязали - някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
 
ЛИЛИ ИВАНОВА - ДАЙ СТО ХИЛЯДИ
С Лили имахме прилични отношения през годините, това личи и от многобройните интервюта, които сме правили дори и в някои не особено добри времена за нея. Била е много ласкава към мен в публичните си изявления, има свидетелства за това.
До деня, в който си наумих да ги събера със Слави. Той се съгласи веднага за разлика от тогавашния му сценарен гуру Росен Петров, който се опъваше една нощ до късните часове.
Тръгнах да уговарям Лили, видяхме се няколко пъти във виенската сладкарница на “Кемпински” - тя имаше офис наблизо.
Беше сърдита на Слави, направо го ненавиждаше, което пък мен ме озадачаваше - струва ли си да хабиш енергия заради някакви шегички, още повече ако са безвкусни, както тя смяташе.
Говорихме, говорихме за най-различни неща, за пари не ставаше дума. Имам един неизкореним дефект - смятам, че когато нещо е ясно за мен, то трябва да е ясно и за събеседника ми.
Така че може би не съм бил пределно конкретен как ще се прави самото предаване, но и за това не съм сигурен. Когато пет дни обявяваш разговор с Лили и Слави - “Самите те”, какво трябва да си помисли един човек, дори да бъде Лили Иванова? Разговор като разговор - сядате един до друг, загърбвате ненавистта, простотиите, ако изобщо ги е имало, говорите си, вглеждате се във важното, ако искате, дори се гушнете накрая, ваша си работа.
И изведнъж в неделя преди обед
Лили съобщи, че няма да идва в студиото
“Абе, ти луда ли си - ревнах тогава аз. - Знаеш ли как ще се изложиш пред публиката, от пет дни на милиони хора им писна да слушат за този разговор” и пр.
Нищо не постигнах, някой я беше навил и толкова. Пак не е ставало дума за пари.
А най-лесно ми беше да й тегля една благословия и да оставя Слави хубаво да я нареди заради малодушието й.
Но не го направих - хайде, подвижна телевизионна станция до дома й на “Оборище”, който е на двеста метра от телевизията. От екипа започнаха да се подсмихват, а после и те се ядосаха. “Абе ние правим телевизионни мостове от цял свят, дори от майната му, правихме и от Бевърли Хилс с Джаки Колинс и жената нищо не поиска, не се поглези нито за миг, макар че има книги, издадени в стотици милиони копия, а сега мост от “Оборище”!
Уредихме всичко. Разговорът започна и изведнъж Лили каза, че иска 100 хиляди долара, за да продължи участието си в предаването заедно със Слави. После стана и избяга от собствената си дневна. И вероятно и досега си мисли, че е излязла победителка. Вятър, само домашната й прислужница може да й казва това, за да й се докарва.
Не мисля, че Лили спечели нещо от цялата разправия. За 100 хиляди долара да не говорим. А и едно от най-непоносимите неща по телевизията е да се говори за пари.
Този разговор притежава абсолютния рекорд по гледаемост. Едно от вестникарските интервюта на Лили след скандала бе озаглавено “Кеворк мъж ли е?”.
Моят коментар пък беше: “Като знам някои от мъжете на Лили, не се съмнявам, че съм мъж.”
Писал съм неведнъж за Лили, понякога не особено ласкаво, но и тя нерядко губи мярката. Например беше абсолютна дивотия, че прие да я произведат полковник от армията. По тази логика Мадона би трябвало да я произведат в маршал на Космоса.
Лили няма наяждане със слава, а това често й прави лоша услуга. Но най-дразнещо е друго. Тя с лекота се обвързва с всякакви хора, а сетне, след като ги изхвърли на боклука, винаги е недоволна от тях. Някои от тях, разбира се, го заслужават, без всякакво съмнение. Но пък и Лили няма вкус, а и усет за хората, с които се сближава по някакъв начин или дори работи с години.
Но все те да са виновни?
Това ми се вижда невъзможно.
Имаше нещо у него, което - някак по народняшки - предразполагаше хората.
Той беше по-различен от Калата, от Стоянка, от Парцалев. Никога не съм го чувал да каже нещо грозно за тях, напротив. Лятно време той живееше в Банкя с Марето в една скромна сглобяема вила - тя бе голямата му радост. И понякога, когато бяхме заедно, пристигаше и Калата и казваше” “Хайде, какво ядем?”
Домакините го иронизираха незлобливо за това - и толкова.
Калата беше син на млекар, но се държеше като потомствен Чорбаджия, даваше си сметка за грамадния си талант. Чорбаджия си беше и половина.
Стоянка е друга - тя пък се опитва малко да простее и тъй да се принизи до хората. Парцалев пък бе съвсем различен - докрай се терзаеше, че не е успял да изиграе Дон Кихот - такъв се виждаше той назависимо от сплетните край него.
Кольо бе най-достъпен и естествен,
може би не беше и съвсем сигурен в себе си. Все разказваше как го натирили във Варненския театър, понеже не ставал за Сатиричния, а после всичко се наредило - и той вече беше един от властелините му, но не се натрапваше с някакво насилено самочувствие.
Правеше чудесни роли една след друга, например в “Сако от велур”, но сега никой не споменава за нея, пак разказваха как не му потръгнало в началото и даваха някакви фрагменти от блудкави постановки.
Изобщо - Шепот, още отсега.
Никога не съм забелязал дори някаква искра на ревност или завист у него, обратното - умееше да цени чуждия талант и успех. Винаги е говорил с възхищение за Калата примерно.
Обратното се случваше по-рядко.
Всички те съществуваха в/за момента - и много добре си даваха сметка, че след тях в по-далечното бъдеще няма да останат кой знае какви следи освен някои
смътни спомени, които все повече ще избледняват.
Е, киното и телевизията нещичко щяха да съхранят - доколкото изобщо играха нещо свястно там. Кинаджиите ги дърпаха при себе си доста пресметливо - искаха да продадат добре познатия им от театъра образ, но не и да ги изведат на ново възвишение, използваха ги занаятчийски.
Критиката, поне когато бяха в най-хубавите си години, се вглеждаше сравнително успешно в театралната им кариера. Обаче през последните години те бяха оставени на самите себе си, лишени бяха от сериозни оценки, всичко се превърна в халтура.
Те си отиваха титулувани -
но сякаш наразбрали себе си.
Това е по-ужасно дори от това да те забравят.
Веднъж Кольо беше казал в интервю пред Антон Стефанов, аз го познавам по-добре, отколко той самия себе си. Сега си припомних това и се нажалих още повече. Дали беше така - ако изобщо е вярно? И как бих могъл да изразя поне приблизително това “познание”?
Той беше много любвеовилен и винаги засмян - дали по този начин не ни подсещаше, че отвътре страдаше за нещо. За какво ли?
Но не съм го чул да се оплаква,
Сякаш вярваше, че е получил толкова, колкото заслужава.
Истинското, сладостното приятелство се създава, когато обуздаваш любопитството си, така поне мисля аз. Имало е неща, които можехме да коментираме, лични неща - но не го правехме. Например беше много интересно - но сега го казвам - как е овладял кризата на Марето - чудесната му съпруга Мария Косева, когато тя е трябвало да се откаже от кариерата си на певица, за да се отдаде изцяло на Кольо.
Защо да го питам - си казвах тогава, казвам си го и сега, - когато виждах каква двойка са и след десетилетия брак. Тя беше много шармантна, мъничка, каквато е всяка голяма жена - това са думи на Жана Моро.
Но имаше един поглед, който ти казваше, че е разпознала у някой нахалник дръвника или у някоя претенциозна фукла - селянката.
Кольо все разказваше историята за една проклета бира. Как играе на знам кое си поредно представление на някаква постановка, залата се кикоти, но той едва удържа товара на рутината - и тогава си дава кураж с едно светло видение: след малко представлението ще свърши, той веднага ще тръгне към дома си - който е на двеста метра от театъра, ще отвори хладилника - и ще надигне кутийката бира.
Блаженство пълно.
Обаче бирата я нямало - някой я бил изпил! Тук Кольо неизменно се заливаше от смях, толкова много обичаше синовете си.
 
ИВАН СЛАВКОВ - ДЕДО, ПРОДАЙ ДЪРЖАВАТА
Някъде през декември 1978 г. Иван ми каза, сякаш между другото, че спира обедното ми предаване, щяло да се прави ново. Опитах се да кажа нещо, но той вече беше минал на друга тема. “Дневника” - за него става дума - вървеше вече повече от две години, имаше и добър успех.
Седнах и му написах едно писмо: “Другарю Славков, тъй и тъй, предлагам на вниманието ви някои съображения, породени от трансформацията на “Дневника” в нова програма, наречена “Всяка неделя”. Струва ми се, че мотивите на тази промяна не са в достатъчна степен изяснени, не са преценени реалистично плюсовете и (предимно) минусите на промяната. Всъщност обективният поглед не би могъл да открие лесно плюсовете на промяната…” С една дума - сменяме кон за кокошка.
Пратих писмото, а Иван дойде и участва в последното издание на “Дневника”. На 7 януари 1979 г. тръгна “Всяка неделя” - и
той се оказа 10 пъти по-прозорлив от мен.
В смисъл, че това промени целия ми живот.
Между другото, в споменатата вече анкета на Антон Стефанов Славков е пределно коректен, когато говори за създаването и историята на “Всяка неделя”. Той казва, че спирането на “Всяка неделя” е “фелдфебелщина от най-нисък разряд”. Струва си да бъде цитиран един откъс от анкетата: “Спомням си веднъж Васил Цонев беше събеседник на Кеворк - казва Славков . - А неговото поведение винаги е “юмор на гране войни”. Неговите отговори и приказки бяха за борбата с глупостта и при алюзиите, които правеше, само се очакваше да направи още една крачка и да спомене политически имена в България. А той накрая каза: “Ами това са китайците”… Нещата наистина бяха на ръба, но това е красотата…”
През януари 1980 г. Представих във “Филмов преглед” на “Всяка неделя” българския игрален филм “Юмруци в пръста”. Ред беше на кинокритика Наско Свиленов - той леко се поколеба, но след това нацепихме филма. Съсценарист на “Юмруци в пръста” (заедно с Никола Статков) бил Славков. Изобщо не подозирах това.
Той обаче не каза нищо за волнодумството на най-гледаната му програма. Нито една дума. През март същата година на връщане от Русе, откъдето излъчих
първото извъсофийско издание на “Всяка неделя” -
участваше и Славков, се спряхме в Габрово. Там представиха филма и авторския колектив. Салонът беше пълен по някое време един от зрителите подметна нещо за критичния коментар във “Всяка неделя” и Славков ме накара да се изправя от мястото си в залата. Всички ръкопляскаха. Славков - също. Днешните телевизии са комично феминизирани - обаче шефките им нямаше
да успеят да станат дори секретарки на Иван Славков
На 1 януари 2009 г. БНТ представи продукцията на “Шоуто на Канала” “50 години не стигат” - по повод юбилея на телевизията. Естествено, най-олигавеният персонаж бе Иван Славков. С по една-две думи не бяха пожалени и останалите бивши генерални директори, не особено остроумно впрочем.
Шеф на телевизията по онова време беше Уляна Пръмова, снаха на бившия секретар на ЦК на БКП Иван Пръмов, който с кръв бе потушил стачката на тютюневите работници в Пловдив. Не чухме обаче нито една дума за нея. А тя трябваше да бъде главният персонаж на сатиричното шоу - най-малкото защото разсипа държавната телевизия и я докара до днешното й окаяно положение.
Славков също беше човек от Убежище - неговият произход не беше чист за правоверните комунисти, но той успя да се навре чак в дома на Първия, на Властелина. И добре използва това - докато беше в телевизията, можехме да правим това, което искаме - поне аз имах тази възможност. Той винаги е имал мощен демократичен инстинкт. И не заради силата на семейството си, а въпреки нея. “Всяка неделя” дължи извънредно много на Славков. Той единствен не се страхуваше от нея.
Иван беше майстор на остроумните фрази. Една вечер срещнал наш общ приятел в ресторант “Панорама” на парк-хотел “Москва” и му казал, че убеждава “дедо” (Живков) да продаде държавата. “Иначе ще я окрадат, нищо няма да остане от нея”, твърдял Славков. Така и стана.
 
 


Тагове: Кеворк Кеворкян, "Истории за личности и буболечки", "Всяка неделя", Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Богомил Райнов, Константин Коцев, Муки, Борис Ножаров, Георги Парцалев, Радой Ралин, Тодор Живков, Мартин Карбовски, Лили Иванова, Слави Трифонов, Росен Петров, Джаки Колинс, Мадона, Никола Анастасов, Мария Косева, Антон Стефанов, Иван Славков, "Информационен дневник", Васил Цонев, Никола Статков, "Юмруци в пръстта", Атанас Свиленов, "Шоуто на Канала", Уляна Пръмова, Татяна Лолова, Умберто Еко, Ивайло Знеполски

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2019 Всички права запазени.