Купеният вот отдавна съществува, под една или друга форма, в нашата изборна практика, приет е за нещо естествено, никой не се изненадва, ако заклещят някой, който се изживява като дребен мангалски „Капо“. Време е да признаем и ролята на клак-овете, които напоследък нахлуват неудържимо в социалните мрежи - като някакво цунами, което помита всичко по пътя си и най-вече истината. Те изглеждат и много подходяща за нашенската политика – по начало нейните герои не се свенят и сами да си ръкопляскат, но нямат нищо против да разполагат и с добре мотивирани клак-ове. Затова вече усърдно си ги осигуряват, а сетне ги оставят да беснеят на воля. И, разбира се, както се очаква, ръкоплясканията им едва се чуват от ругатните, които неуморно произвеждат.

Напоследък президентът Радев говори за някаква „вълна“, родена от енергията на протестите, която, според него, е предизвикала и дълго очакваното му навлизане в „пряката“ политика. Той обаче досега изобщо не е споменавал една друга вълна – тази, създадена от клак-овете, която съвсем не трябва да бъде подценявана, най-малкото защо придава крайна агресивност на социалните мрежи. Засега изглежда, че тя е дирижирана по-скоро от щаба на Радев - и заради това е напълно безкритична към него и очаквано безжалостна към съперниците или критиците му. Съвсем сигурно е, че досега не сме били свидетели на толкова мащабна намеса на клак-ове в политиката. И ролята на един анонимен Капо вече може да се окаже от решаващо значение, само защото той е успял да насърчи клак-овете си да подкрепят избрания от него политик. Това са хиляди хора, немалка част от които не могат достоверно да бъдат разпознати и които не страдат от никакви скрупули, когато трябва да опозорят или направо да унищожат противниците на избраника на техния Капо. Те са безжалостни, когато трябва да очернят някой политик – нещо повече, те са в състояние също толкова безжалостно да преиначат и самата представа за времето, в което се случва това поредно наше Пропадане. Това са новите варвари, които даже не се интересуват какво оставят след себе си.

Продължавам да смятам, че Радев изигра ходът с оставката си от президентския пост толкова убедително и изгодно за себе си, че сякаш бе съветван от щаба на маршал Жуков – нека малко да поизчеткаме генералското му самолюбие, каквото той по начало изобщо не демонстрира - а и да му дадем възможност да провери чувството си за хумор. Да си припомним при какви обстоятелства се случи въпросната оставка. Шарлатаните, вероятно неочаквано и за самите тях, вече бяха обсебили донейде протестите, но това нямаше да трае дълго и те го знаеха. Всеки момент гневът щеше да бъде заменен с неверие – това вече се беше случвало и то само преди пет години, и тогава никой нямаше да бъде пожален, включително и Радев, тълпата, с основание или не, щеше да подбере и него. Впрочем, българският гняв почти винаги е съпровождан от неверие, то е неговият почетен караул. Не са редки и случаите, когато то е адресирано съвършено нелогично. С оставката си Радев успя да избегне възможният сблъсък с тълпата, а сетне я и театрализира, колкото беше възможно – цунки-гунки с Йотова и пр.

И, след всичко това взе, че сам се нахака в капана. Появи се в „Панорама“ – и то при специални условия. Не съм напълно сигурен, но е много възможно шефът на БНТ Кошлуков, който знае всички лисичи номера в политиката да е подмамил Радев, предлагайки му луксозно обслужване: интервю с времетраене близо 50 минути, което неизбежно в някой момент ще отегчи зрителите, отгоре на всичко и без никой от политическите му съперници да му досажда дори с мълчаливото си присъствие – само тези екстри със сигурност са осигурили на Радев неприязънта на част от публиката. Има, все пак, и една полза от тази показна „привилегированост“: ако тя е идея на екипа на Радев, на него поне вече ще му е ясно, че трябва да си търси нови хора, които да го обгрижват по-внимателно.

И като цяло, в общуването с публиката „щабът“ на Радев не е достатъчно убедителен. Хората, които са ангажирани с тази задача, изглежда не са съвсем наясно, какво да искат от Радев, как да го използват в отделни ситуации и фази на кампанията, как да го разчупят за едно или друго. Сякаш не са много сигурни какво представлява той. Монтен казваше, че „Стилът – това е човекът“. И какъв, всъщност, е стилът на Радев? Ако го „покрием“ с тази прочута фраза, какво повече ще научим за него? Израз на какво е свръхпредпазливото му поведение - въпреки че той каза и неща, които досега старателно беше затаявал. Например: досега сякаш криеше и от себе си, че в някаква степен е „продукт“ на американците, но в „Панорама“ вече беше съвсем ясен, когато се похвали, че е подготвян за стратегически кадър в американска военна академия, „най-престижната в света“ – така се изрази той.

Между другото, напоследък става все по-очевидно, че окончателно е отминало времето на балалайки като Поптодорова или Паси, на новите ни първи братовчеди са нужни хора с реална власт.

След приключението на Радев в БНТ хората му решиха да започнат мощна атака на клак-овете срещу водещия Бойко Василев. Тя беше извън всяка мярка, макар че е наивно да се говори за правила в Мрежата, а един клак ще предпочете по-скоро да го одерат жив, отколкото да се придържа към някакви общоизвестни и утвърдени правила, извън ония, които Капо му спуска във всеки конкретен случай. От многобройните коментари за интервюто на Бойко не научихме почти нищо за представянето на Радев, за очакванията от него, нито дори какво го отличава – засега – от Политическата Секта, той сякаш не съществува за клак-овете. Изгодно ли е това за Радев? Не съм сигурен.

Бойко си свърши работата, зададе всички очаквани въпроси, Радев пък разполагаше с всички очаквани отговори, повечето от тях добре известни на публиката.

„Е, какво би направил ти?“ – може да ми се изрепчи някой клак.

Много просто – щях да посъветвам Радев да се оставя да го пощипват, например щях да припомня, че той бе категоричен противник на купуването на самолетите Ф-16. Но когато те започнаха да пристигат, сякаш за да бъдат погребани тук - той не каза нито една дума. Защо? Ролята на светец, която вероятно му натрапва обкръжението му, никога не е била печеливша. А и, в края на краищата, ако му писне, винаги може да направи едно завойче с първия попаднал му самолет.

Както и да е. Ще наблюдаваме страхотен сблъсък – предимно в Мрежата. Той вече започна – веднага след появата на Радев в „Панорама“ - и още в самото начало е свирепо кръвожаден. Бяха активизирани стотици съмнителни профили, практически мъртви досега. Ще бъдем свидетели на невероятни спекулации и на страховити манипулации. Посегателствата срещу човешкото достойнство ще бъдат такива, че накрая ще бъде потъпкана дори паметта за него.

А Радев – понеже се взирахме повече в него – трябваше да си остане една загадка, почти до самите избори. Както е известно, тръгнеш ли без време да се обясняваш с враговете си, копай два гроба – дотам водят излишните обяснения – единият за теб самия.

Но друго е по-важно: в крайна сметка, какво се случва с Гнева ни, който толкова ни липсва и който всяка власт се старае най-напред да погребе. А той е единственото нещо, което ни държи изправени, той е превърнал животното в човек - макар че теориите за произхода на човека изобщо не споменават това.

Днес Гневът, доколкото изобщо съществува, е в плен на най-различни злоупотреби - и много често не е ясно, всъщност за гняв ли става дума или за нещо съвсем различно.

И докъде може да се стигне с платения гняв?

И дали един ден няма да се превърнем в население от клак-ове?

Вече изобщо не се сещаме, че Истинският Гняв - като нищо друго! - заслужава да бъде почетен с един специален ден – още повече, когато той сякаш е неприемлив и за Разума, и за чувствата ни.

А има дори Ден на пицата. Последният път, когато го отбелязаха в телевизионните новини, един въртеше парче тесто над главата си - и по някое време то заседна на мазния му тил – няма проблем, да ви е вкусно, пък и важното е, че въпросното тесто си има ден.

Има ден почти на всичко – но няма Ден на Гнева, а колко неща ни предизвикват не само да се разгневим, но и направо да побеснеем.

В миналото датата 16 юни 1913 година е припомняна като „Денят на престъпното безумие“ – в този ден мегаломанът Фердинанд започва Междусъюзническата война, която струва на Народа 176 хиляди жертви. Отдавна вече никой не си спомня за това отвратително покушение на династията на Кобургите срещу българското племе, а самият Фердинанд наскоро бе изцяло и окончателно реабилитиран – това пък е покушението на политиците от последните десетилетия срещу собствената им чест и достойнство.

Ясно е, че завинаги сме се отучили да се гневим.

Нека поне да се престорим, че един ден в годината охрабряваме паметта си.

Ден на Гнева – 16 юни!