Само по едно време вметна, че ще си тръгне, ако водещата го прекъсва с въпросите си. Повечето от днешните водещи разчитат не толкова на въпросите си, колкото на неуместните си намеси, те са тяхното основно оръжие и човек трябва наистина да има здрави нерви, за да издържи този терор; на тях винаги не им е достатъчно времето, отпуснато на рубриката им, те са в паника, още когато започват разговора, сякаш очакват времето им да свърши, точно преди гостът им да съобщи една от най-строго пазените световни тайни – формулата на Кока-кола, макар че за всички нас е пределно ясно, че той ще ни поднесе поредната постна яхния. Йочев, от новата рубрика на Би Ти Ви „Интервюто на деня“, има всички качества на добрия водещ, които той не разкриваше докрай, докато беше в сутрешния блок на телевизията. Сега обаче разполага с всички условия, за да се утвърди по най-бързия начин. През последните дни направи няколко интервюта, от които пролича, че владее едно от най-важните неща в този жанр – контрола над себе си; мнозина от колегите му се стремят повече да контролират събеседниците си – нещо почти невъзможно при многото ограничения, които трябва да следват – не можеш да направиш запомнящо се интервю, примерно с Паси, ако по някакъв начин не разкриеш още ли псува православието и колко пъти на ден храни по този начин демоните си, ключът към него е този и само този, и скандалът, който винаги ще тлее край него, също е само този – а не заплахата му, че ще напусне студиото, ако водещата го прекъсва, заради което заваляха цяла седмица декларации на телевизията, на различни организации, дори на собствената му съпруга, а накрая и той драсна два реда, от които стана ясно, че цялата работа е чурук, кънти на кухо. Стига де – чак сега сте вдянали, че Соломон похищава „свободата на словото“, ако това стигне до ушите на въпросната „свобода“ никога повече няма да я видите в нашия джендем. Ако това ви се вижда пресилено, чуйте пак онзи фрагмент от интервюто, от който научаваме, че продуцентката на Цветанка му обещала, че няма да го прекъсват и едва тогава той се съгласил да й гостува. Няма нужда от нови декларации – влизаме ви в положението…

Да кажа още нещо на Йочев – понякога и при него личи безпокойството, че няма да успее да пласира всичките си въпроси, затова трябва да следва две правила, със сигурност ще са му полезни: по-добре да пропусне един свой въпрос, отколкото да пришпорва или прекъсва събеседника си; и ако си е намислил десет въпроса, да започне разговора от десетия, най-важния в замисъла му. Пробвай, драги, и ще бъдеш смаян от резултата, дори ако Пасито се е ометал от студиото.

Бъдете сигурни – и в споменатия псевдо-скандал той е намислил всичко предварително и затова не трябва да му прощавате, ако ви падне. За него всичко е една забава, играе му се и го прави с всичко, в това отношение няма никакви задръжки. Навремето гениалният Борис Димовски го нарисува, при едно негово участие във „Всяка неделя“, като симпатичен дявол – симпатичен, обаче дявол, лези ти се нещо, какво толкова. Обаче почакай малко и ще видиш, какво следва след лезенето.

С този шарж Борето по-скоро се глумеше с него, сякаш подценяваше някои особености на характера му – и това при цялата си безподобна прозорливост, която му позволяваше да прониква до най-скритата същност на героите си, дотам, докъдето те дори не се сещаха, че е възможно. Веднъж стана дума за „дявола“ и той го нарече „Шмекер!“ – само това процеди през особената си, присвита усмивчица и пак го повтори, сякаш за да е сигурен, че си го разбрал.

И онзи си се нашмекерува – главно с думи, но това изобщо не е безобидно и винаги ще е за ваша сметка. А понякога забавленията му са си направо отровно цинични. Тъй че, като начало никога не му благодарете, че е приел поканата ви да участва в предаването ви, защото по този начин съвсем ще му отвържете юлара.

Друг път, пак с Борето, се чудехме колко истина има в една клюка, която внимателно се разнасяше из столицата. Ставаше дума за някакъв хлапак, който вилнеел на недостъпните за простолюдието купони на изтърсаците на „елита“. И вече бил станал тяхната звезда – това броени месеци преди Стената да падне, а ние тук да се залепим за датата „10 ноември“ и да се опитваме да й придадем „сакрален“ характер – та и досега като сизифовци безнадеждни я търкаляме нанякъде, къде е това „някъде“ и един Господ не знае…

Въпросният хлапак, отгоре на всичко, бил от правоверно семейство, много уважавано и дори донейде неприкосновено заради завидната партийна биография на бащата. Но проклетият Синковец не спирал да урежда все по-диви купони. И веднъж направил нещо направо изумително: в кулминацията на купона той наредил всички да млъкнат, застлал в центъра на помещението един вестник и смъкнал панталоните си. Голямата атракция обаче не се оказала голият му задник, а нещо друго, нещо сякаш невъзможно заради степента на неприличието си: с голяма наслада той се изходил върху вестника. Втрещените купонджии се питали дали не сънуват – но не, това наистина се случвало пред очите им и можело не само да ги вцепени за момент, ами и да ги вдърви завинаги, ако историята стигнела до властите. Защото вестникът бил „Работническо дело“, органът на Централния комитет на Българската комунистическа партия, всесилният комунистически официоз – обаче пред очите на присъстващите неговата сила сякаш се изпарила под купчината тор на Синковеца.

Сетне всички се правели, че изобщо не са чували за случката. Мълчали и мълчали, дори и властите – а и какво да кажеш при такова „светотатство“, какви думи да използваш, ако, примерно, случката стигне до някой пленум на ЦК, а неговите решения винаги се оповестявали нашироко и задължително се отпечатвали в „Работническо дело“, но той пък, вече със засрания си фасон, изобщо не бил подходящ да вдига врява за тази нечувана гаменщина - и то във времена, когато в тоалетните се използваха акуратно нарязани на листчета в подходящ размер всички останали вестници, но не и „Работническо дело“ - сакън да не накърнят някак авторитета му.

Голям номер е било, няма съмнение, поне според клюката, чак не ни се вярваше. Приключихме с нея, когато Борето скъпернически изпусна едно „Маниаци“.

Сетне, както се разчу по-късно, историята завършила с хепиенд по нашенски. Синковецът, който посрамил завинаги баща си, а той бил почтен човек, почитан от всички, без да вдигат излишен шум го диспансеризирали като лудетина някаква, която се е фиксирала неизвестно защо в клетия орган на Партията, тогавашната наука все още нямала обяснение за този феномен, сегашната пък съвсем не се интересува от него, да правят каквото си щат с вестниците, защото и те правят същото с читателите си. И тъкмо му извадили жълтата книжка на Синковеца, тогава пък цъфнал 10 ноември и кандидатите за въпросната книжка станали толкова много, че било абсолютно невъзможно да бъдат обслужвани – и така те пък започнали да се изхождат на воля и където им падне. Така било и досега, казват…

А въпросната история набързо била забравена, доколкото изобщо била известна. Синковецът пък, може би за да пожали поне паметта на баща си, не тръгнал да се хвали с историческият си принос към съпротивата срещу комунизма, нито да настоява за някакво дисидентство – а имал всички основания за подобна претенция и като нищо можел да се нареди в първата му редица. И така отстъпил мястото си на някои по-агресивни маниаци, които се деряли на какви изпитания били подложени в „ония“ години заради липсата на истинска тоалетна хартия. Те изобщо не научили за подвига на Синковеца – и, Слава Богу, понеже иначе като нищо щели да наторят целия комунизъм, колкото и фантомен да е бил той. Само във въображението си, разбира се.

Но и пък нашето въображение никога не се е нуждаело от много истина, за да се припали…

„Маниаци“ – само тази дума изпусна преди толкова години Борето, но и тя беше достатъчна, за да си спомня сега историята на Синковеца.