Дори да е имало някакви по-сериозни причини, например – заиграване с партийни централи, това не е ставало известно. Друго обаче беше очевидно: и най-кадърните от натирените наемници постепенно се лишиха дори от минимален контрол върху собствената си професионална съдба, бяха превърнати в безправна рая, която беше принудена да разнася пречупените си гръбнаци от медия в медия, без да е причинила и най-нищожното сътресение в публичния живот. Тя имаше правото да се демонстрира единствено като безгласна буква, нищо повече. От години никой не се осмелява да предизвика един наистина сериозен скандал…

Може би ще бъде излишно патетично, но все пак нека да кажа нещо, в което съм дълбоко убеден: в нашия занаят всеки трябва поне веднъж сам да запали собствената си клада.

Попаднах случайно, дори не сещам къде – най-вероятно е било в безкрайните кьор-сокаци/слепи улички на Мрежата – на свадата между Цънцарова и шефа на „Меч“ Радостин Василев. Беше си махленска история, всъщност видях само изпълнението на Ц. – яростно, агресивно-назидателно, както се полага да бъде отношението към един опозиционен лидер, това нямаше нищо общо с правилото, че в предаването си можеш да причиниш на госта си само онова, което ти самият можеш да понесеш.

Може би ще ви бъде интересно да узнаете, как бих постъпил в подобен случай – все пак съм шампион по спрени предавания и на натирвания, дори и в годините на „Промяната“ - и ето ме, все някак оцелях и дори си позволявам да размишлявам за чужди грижи.

Най-напред щях да попитам Радостин Василев, кой номер обувки носи. Сетне щях да го помоля да ми покаже едната си обувка и да попитам – сякаш по-скоро себе си, колко ли боли, ако тя попадне в нечий корем; и тъй нататък, но все така кротко и безобидно, мога да изредя още сто въпроса, които са сто пъти по-убедителни и от най-артистичния крясък – докато стигнем до нужната ни истина: ритан ли е някога самият Радостин и в какво го е превърнало това, чувства ли се ритан и днес и пр. Ей такива прости неща.

Водещият може да прибегне и до още по-просто решение: да покани, заедно с Василев, и жертвата му – винаги е по-разумно да чоплиш истината от двете й страни, убедих се в това, когато въведох рубриката „Полемика „Всяка неделя“ в уж толкова далечните времена на дирижираната журналистика. А сега, в напълно различно време, когато свободата се търкаля навсякъде, полемиките просто изчезнаха. Сега, докато превръщат в желе гръбнака на наемника, трябва да го научат, кога и с кого трябва да се държи като попикано мушкато – и кога трябва да се превръща в измършавял лъв, хранен на две - на три в някое провинциално подобие на „зоопарк“.

И най-важното: наемникът никога не трябва да научи, колко славно е да те натирят заради някоя Истина – колкото по-едра, толкова по-добре. Всъщност, това е единствената сладост на нашия проклет занаят.

А в Би Ти Ви, поне в този случай, се държат като леваци. Мария наистина може да е поискала да се включва в предаването след 7,30 часа, след толкова години работа за тази телевизия тя има право на една малка претенция. И вместо да решат елегантно проблема, от Би Ти Ви сами се накиснаха. Можеха да вкарат в предаването още една водеща, която в продължение на десетина дни да се редува с Мария и след това да поеме частта от предаването до 7,30 часа. Изненадващо за една голяма медия, от Би Ти Ви реагираха странно несръчно.

Не познавам достатъчно работата на Ц., но съм писал няколко пъти за нея: веднъж след едно нейно блестящо интервю с инфекциозният илюзионист Мангъров; друг път, когато ПростоКирчо нахлу в студиото, където се водеше предизборен дебат, това си беше истинска свинщина – но Ц. и шефовете й не успяха да се справят с развилнелият се политически простак и дори оставиха в публиката усещането, че присъства на нещо нагласено. Имаше и друг случай, в който отново пролича, че Ц. има специално отношение към пепейци – тогава тя остана безучастна към газовите им далавери. Ще бъде много разочароващо, ако селяшката забава с Радостин не е единичен случай, а трайна практика, както твърдят мнозина. В такъв случай и телевизията си заслужава антипатиите, които предизвика.

Но кой да й каже, че не й трябват нито увехнали мушката, нито проскубани лъвове. Оставете си хората, поне веднъж в годината да направят някоя голяма беля – и те да усетят, че са живи, че заслужават да бъдат изгонени…

Една от най-потулваните истини за телевизията е следната: не е важно колко дълго си се пуйчил от екрана, а колко пъти си спиран или изгонван. Сигурен съм в истинността на това твърдение, понеже самият аз имах късмета да преживея няколко шумни и дори драматични разлъки.

Скандалът с академик Николай Амосов беше направо чудовищен и той предреши съдбата на „Всяка неделя“, която стана единствената програма, спряна окончатлно от тоталитарния режим. И дотогава в нея се случваха неприемливи, според властите, неща – например, след един много остър разговор с художника Георги Баев запалиха ателието му. Самият Живков на два пъти директно критикува работата ми, но, тъй или иначе, програмата вече се беше превърнала в пристан за инакомислещите, доколкото ги имаше.

Но онова с Амосов си беше направо чудо. Да обругаеш толкова грубо и то в предаване с многомилионна публика един от скрижалите на марксизма – „Пролетарии от всички страни, съединявайте си“ - това не се беше случвало никога до онзи момент никъде в Източния блок. А вестниците „Правда“ и „Работническо дело“, органите на КПСС и БКП, все още излизаха под този девиз, „Империята на Злото“ сякаш щеше да пребъде още десет века.

В Службите, също и в Политбюро на ЦК на БКП имаше хора, които никога не повярваха, че не сме се уговорили предварително с Амосов. Нямаше такова нещо – не бях гворил с него нито преди предаването, нито след това. Имаше една подробност обаче, която разпалваше съмненията на някои тукашни дървени глави. Бях изпратил един от режисьорите на програмата - Иван Зашев - в Киев, откъде с телевизионен мост се излъчи интервюто с Амосов. По някое време, доста преди началото му, Иван застанал пред една от камерите в Киев и заразмахвал някакво списание. Казаха ми какви ги върши и аз попитах за кое списание става дума. „Комунист“ - уточниха моите хора и явно бяха превъзбудени, понеже очакваха да последва някакъв майтап. Обаче по онова време, краят на 1988 година, дори и „Комунист“ вече здраво бе нагазило в блатото на „перестройката“ – и аз поисках да ми намерят въпросния брой, имаше повече от час до началото на тв моста, а по онова време телевизията разполагаше с доста добре снабдена документация. Успели с голям зор да открият една служителка, която побесняла, като научила какво искат да намери и то баш в почивния й ден. Както и да е - и без „Комунист“ скандалът се състоя. А във въпросния негов брой имаше много радикална статия на Вадим Медведев, главният идеолог на Кремъл по това време и Иван решил да ми подскаже, че тя може да ми е полезна за разговора.

Амосов си е Амосов, обаче имаше и други поводи да се разиграе идеологическата балтия. Сега циврят за дреболии , най-често заради това, че началствата им не искат да ги произведат в лъвове , дори за временна употреба. „Всяка неделя“ не се натискаше за нищо друго, освен да е вярна на девиза си „Истината е винаги над нас“ - и си получаваше редовно наградките: специално заседание на Секретариата на ЦК на БКП след интервюто с Амосов; Заявление на правителството на Луканов след интервюто ми със Симеон; декларация на Председателството на БСП заради войната, която уж съм водел с партийния мастодонт „Работническо дело“/по-късно „Дума“, макар че се случваше точно обратното: те ме щавеха почти всеки ден, а аз им отвръщах само в неделя…

И още няколко думи за Амосов – за да се опитам да ви убедя, че вярата в професионалния ти инстинкт често е по-важна от всичко друго. Пак да кажа - не очаквах толкова скандален отговор от Амосов. По едно време вметнах, че съм гледал филм за него по съветската телевизия и съм мярнал някакъв лозунг в кабинета му.

„В моя кабинет няма лозунги“ – отсече Амосов.

„Или може би е бил в кабинета на някой от подчинените ви?“ – продължих да настоявам.

„Мисля, че и там няма“ – рече Амосов.

„Няма ли някъде в института ви?“

„Е, може да е висял в някоя зала“ – взе да се ядосва академикът.

Този диалог изглежда напълно безопасен, но ще видите докъде доведе той.

Тогава попитах: „Кой от популярните лозунги е бил най-неприемлив за вас?“ – и бомбата гръмна.

Отговорът на Амосов: „Мисля, че най-неприемлив лозунг за мен беше - „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Тъй като митът, че именно на пролетариата са свойствени всички високи морални качества не се потвърди в практиката“.

Но, още след първия му отговор, интуицията ме поведе и знаех, че ще стигнем до нещо важно.

Много по-късно си дадох сметка, защо съм упорствал с въпросите за лозунгите. Амосов първи ги беше споменал.

В отговор на въпроса ми „Кои бяха лъжемитовете, които нанесоха най-много вреда на вашето общество?“, той каза: „Най-големият лъжлив мит това бе мита за неограничената възпитаемост на човека. Че извършвайки революцията и след изменението на общественото устройство, след като с лозунги окичим стените, всички бързичко ще станат добри. Ето това е най-главният мит“.

Думите му - „След като с лозунги окичим стените “ – са ме накарали да дръпна дявола за езика…