Имам доста телевизионни интервюта с Парцалев – през годините те неизменно предизвикваха грамаден интерес. А сетне, когато него вече го нямаше, те се превърнаха в достоверен източник на най-съкровените му признания.
Това, което ви предлагам сега, е най-безскрупулно използваното от авторите на предавания, филми или различни текстове - без те да уточняват как са ги осенили късните им „прозрения“.

***
След видеото ви предлагам и фрагменти от дописката ми
„Млък, нещастници!“

***
Георги Парцалев бе един от малкото истински народни любимци.
Той идваше от „низините“ - оттам, откъдето, всъщност, идваме почти всички. Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.
Стоянка Мутафова ми разказваше, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“.
Всъщност, искал е да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.

***
Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера.
На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам.
„Ура“ за справедливостта.
И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.

***
В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми.
Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец. Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена - и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе възродени“, очите му винаги се насълзявали.
Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на актьорското съсловие.
И всеки път все прескачаха Парцалев - някакви .урветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев.
Народен любимец, обаче без звание.
Може би и затова Народът го обичаше - в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които унижаваха или притискаха в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи.

***
Веднъж, според легендата, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.
Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.

***
По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
А сега – прас! - отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно. Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата.
Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.

***
Работа е ясна.
Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.
А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват?
Нищо, разбира се.

***
Времето, все пак, понякога е и справедливо.
Поне по отношение на Парцалев.
Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.
Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
Те говорят за задници - а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихот - там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик.
Голям комик наистина, обаче комик, нали - друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската История…

***
След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.
„О, скъпа – казах й аз, - та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“

***
Веднъж питах Парцалев, кога е разбрал, че хората го обичат.
Събличал си балтона във фоайето на един театър, неволно ударил с лакът едно детенце и то силно се разплакало.
А майка му се навела да го успокоява и рекла: „Мълчи, бе, мамо, Георги Парцалев те удари!“
„Тогава“ – отвърна той.

***