Зеленски подсказа какво да очакваме от него, още когато отказа да си сложи едно скромно костюмче - за това бил помолен от администрацията на Белия дом. На входа и самият Тъмп му подхвърли нещо за облеклото – не прозвуча грубо, но се усети, че се заражда една, все още скрита, враждебност между тях. Тръмп вече бе нарекъл Зеленски „диктатор“ – но във Вашингтон всичко винаги започва отначало.

Украинецът упорито не се разделя с облеклото, с което сме свикнали да го виждаме от три години насам – и това е ясен знак, че няма да се стигне лесно до съгласие, за каквото и да е то. Премениш ли се в костюмче, ще означава, че слагаш край на войната – а дали това ще се хареса или няма да се хареса на обикновените украинци, дори Господ не знае.

Зеленски съзнателно си търсеше белята. В някои моменти, ако не беше зает да прекъсва домакина си, той правеше гримаси, сякаш за да напомни за комедийната си кариера във времето преди да стане президент. Веднъж дори поздрави с палец някого от присъстващите журналисти – добре, че поне бе вдигнат нагоре. Какво да го правиш такъв игрив гост, освен да го изгониш.

Дразнещо беше и настояването му да припомни на Тръмп подробности от войната и от нейната предистория – сякаш беше забравил, че американците със сигурност са осведомени, повече от всеки друг, за всичко, което се случва в Украйна, и че тъкмо техните комуникационни системи осигуряват на украинците нужната им информация.

И всичко това се случваше в един момент, в който вече и самият Зеленски едва ли е напълно наясно, колко дивизии има на разположение.

Положението му е драматично, но той иска да запази образа си на героя/спасителя на Украйна, който изгражда от три години, винаги се е стремял главно да наложи тази представа за себе си. В случая обаче, срещу себе си имаше човек, който от дълго време е герой – Тръмп не играе роля, той е герой.

Той вече беше обещал незабавно да спре войната, а това означаваше да превъзложи на Зеленски една пасивна роля - което пък щеше да е намек за неособено приятните перспективи пред бъдещето му. Всеки човек, донейде обигран пред камерите, а Тръмп е много повече от това, би постъпил именно по този начин: да настоява гостът му да му благодари, и пак да му благодари, а накрая и да коленичи и да признае, че друг е героят. Зеленски отказа да го стори – може би си въобразяваше, че това ще бъде прието като една негова малка победа. Но трябваше да преспи само една нощ, за да се сети, че жестоко се е издънил. Сега му остава да разчита единствено на милостта на европейските „лидери“, между които трудно бихме откроили дори един-единствен човек, за когото да е подходяща подобна оценка. Днес Европа няма лидери, тя се задоволява да бъде направлявана от чиновници и сякаш дори не разбира накъде я води това. Зеленски не може да очаква никаква подкрепа от тях – още повече, че той няма дори елементарен контрол над езика си. Един факт е предостатъчен, за да сме сигурни в това: още в самото начало на Големия Одит, извършван от Тръмп и Мъск, президентът попитал, къде са изчезнали милиарди от американската помощ за Украйна. Отговорът на Зеленски бил направо смайващ: „И аз това се питам“. За човек като Тръмп подобен отговор означава сам да си отрежеш главата.

Всички силни карти са в ръцете на Тръмп - колкото и Зеленски да симулира някаква увереност. Върви ревизия на Пентагона и досега оповестените факти подсказват, че нищо добро не го очаква. Дори той да няма нищо общо с изчезналите въоръжения - 30% от общите доставки, както се твърди – онези, които са заченали тази афера, ще го пожертват, за да спасят себе си, така се случва обикновено. И кой ще командва тогава дивизиите, доколкото изобщо са останали?

Пиша тази дописка няколко часа преди Тръмп да произнесе реч пред съвместно заседание на Сената и Конгреса – това ще е първата реч от втория му мандат. Очакванията са, извън всичко друго, и за свирепа разправа със Зеленски и другите герои от „Аферата Украйна“. Впрочем, ако това се случи, няма да е никак неочаквано. От няколко седмици върви подготвителна канонада, случилото се в Овалния кабинет е само един епизод от нея. Тръмп беше изчислил добре Зеленски и разигра с него сценка, която трябваше да ни убеди, че „момчето“ е прекалено войнствено, порядъчно невъзпитано, освен това е и неблагодарно, а това по стандартите на Вашингтон е голям грях. Аз пък съм любопитен, дали ще се сбъдне прогнозата ми, че Тръмп ще разкара Зеленски и ще бъде направо върхът на великодушието, ако го остави да печели прехраната си с коронния си номер от времето, когато дори не е сънувал, че ще стане президент – в този номер той имитира, че се вихри с пениса си по клавишите на някакво нещастно пиано.

В чудесното си изследване “Новите супершпиони“ Стивън Грей цитира една знаменита фраза на Сталин. Кремълската върхушка обсъжда влиянието на Ватикана и тогава Сталин казва: „Папата ли? Че колко дивизии има той?“

Тези думи на болшевишкия сатрап със сигурност ще ни изкушат да потърсим в тях и някакъв втори план. Можем да ги разчетем и така: Да, вярата е много важна, но тя изобщо не може да си съперничи с волята да жертваш милиони войници в скотобойната на Втората война, примерно. И никой да не ти търси сметка за това. Така е и досега. Човешкият материал все още и вероятно за дълго ще има решаващо значение, макар и да е лишен от познатата в миналото мотивация – морална, патриотична и пр. Затова: колко дивизии имаш и колко от тях си готов да пожертваш?

Едно малко отклонение. Нашите пък генерали продължава да се държат като рекламни агенти – въоръжените ни сили били готови да изпълнят дълга си, все това повтарят. Срещу кого, интересно, но това не се уточнява. На тези хора през ум не им минава, че проблемът не е в готовността, а в реалните възможности. А в наши дни те се изчерпват предимно с разказите и митовете за миналото. Подобни хора Л. Блок би ги представил като генерали, които се готвят за минали войни.

И тъй, колко дивизии са останали на Зеленски?

А наясно ли е британският премиер Киър Стармър, който иска да играе ролята на европейският „ястреб“, с реалната сила на собствената му страна? Реших да проверя и още в първата статия, която услужливо ми предложи Мрежата/автор Nick Witney, открих следната констатация – става дума за Стратегическия преглед на отбраната на Обединеното кралство и се казва следното: „Екипът, който ще извърши прегледа, трябва да се справи с два ключови въпроса: какво трябва да очаква Обединеното кралство от своите военни в контекста на войната в Украйна? И как е възможно, страна, която отдавна харчи повече за отбрана от всеки друг съюзник в НАТО (с изключение на САЩ), все още да има въоръжени сили, неподготвени за конфликт от всякакъв мащаб, които не могат да защитят правилно британските територии?“

Ето и един конкретен факт от Стратегическия преглед: нито една от британските подводници – убийци от клас „Астют“ не е на разположение за експлоатация поради липса на сухи докове!

Спрях да чета по-нататък.

Изкушавам се да цитирам още нещо от Грей. Той размишлява за „деградацията на познанието за международните дела; глобализацията се комбинира фатално с нарастващата неохота на Запада да проучва или да научава нещо за чуждестранните култури, идеи и убеждения; създаден бе свят на глобални последствия без глобално познание; войните в Ирак и на други места бяха загубени заради неспособността на Запада да разбере света като цяло“/край на цитата/.

Новите „лидери“ най-малко се интересуват от това, колко дивизии са им останали. За тях сякаш е по-важно оцеляването на Зеленски, а не толкова оцеляването на Украйна. Зарежете приказките за справедливост, тя няма място в политиката. В един момент той ще бъде изоставен от всички, това е неизбежно, колкото и да е жестоко. ЕС ще търси единствено собствената си неприкосновеност. И какво ще последва тогава?

Днес Съюзът се води от една невзрачна женица, която тия дни съобщи, че ще бъдат отделени 800 милиарда евро за защитата на Европа – всичко пресметнато и обяснено със скудоумния патос на чиновническото въображение.

А Европа ще става все по-силна – но на думи, все по-корумпирана – особено в нравствен план - на практика, и някак ще си крета, без изобщо да е наясно, как ще се справи с връхлитащите я беди.

Навремето Кенет Кларк беше казал за катедралата в Шартр: „Но гледайки цялото това великолепие, аз се съмнявам, че тук се е родила и една - единствена простичка човешка мисъл”!

А днес, изправени пред внушителната грамада на централата на Европейската комисия в Брюксел – тази катедрала на съвременната политика - неизбежно е да се попитаме, кога в нея най-сетне ще узрее простичката мисъл, че няма приемливи жертви?

И е далеч по-разумно да броим жертвите, а не дивизиите.