То няма нищо общо със закучването на нашите политици, тяхното е нещо формално, лъжетеатрално, няма истина и страст в него. Две мастии се засекли край някоя боклукчийска кофа и му ударили един бърз секс – мърляв, без въображение, за задоволяване да не говорим. Оргазмът е немислим край кофата, всичко е толкова истинско, колкото са истински воплите на преуморена проститутка в края на работната й смяна.

Нещо подобно виждаме най-често, ако ли не и винаги, в политическото закучване. При него мистериозни остават най-напред причините за самото закучване/заклещване, сякаш те са толкова срамни, че не трябва да бъдат обсъждани. В замяна на това, отклещването е сравнително по-лесно, заклещените твари с лекота заменят партньорите си. И друго е интересно: за разлика от животинското/кучешкото заклещване, в човешкия свят заклещването може да е и колективно, групово, едновременно се заклещват цели групи от човеци, кучетата наричат въпросните групи „глутници“ – и естествено, и отклещването им е по-трудоемко, и така си остават закучени песове от най-различни, абсолютно несъвместими породи. В политиката и обикновените приятелства, без смущаващата безпътица на случайния коитус, също не могат да бъдат обяснени лесно. Най-куриозното е, че при човешките екземпляри често се среща и триклещване, дори четириклещване, с всички произтичащи от това болезнени последици. Както и да е.

Впрочем, сексуалният аспект на думата „закучване“ е все по-малко популярен, пък и къде могат да видят днешните граждани на модерна България – която също е порядъчно закучена – две кучета, които са така заклещени, че сякаш някой ги е залепил едно за друго с лепилото „Капчица“. Може би трябва да ви припомня остроумната реклама, с която ви предлагаха това велико изобретение: една капчица от него бе напълно достатъчна, за да увиснете с главата надолу, залепени с краката си завинаги за тавана на стаята си. После обаче се сетиха, че това е естественото състояние на нашите политици - да висят с главата надолу - и рекламата изчезна.

Днес, потърсиш ли в Гугъл значението на думата „закучване“, най-напред те питат, дали не си имал предвид думата „зачеване“. Или изобщо не поясняват същинското значение на думата. Някои източници пък я обясняват така:

Топло, топло, но не достатъчно. За съвсем друг винт става дума, нали.

Други източници пък прибягват до изцяло научни обяснения:

Ако в някоя кучешка Уикипедия закучването бъде обяснено по този начин, със сигурност ще последва масово самоубийство на най-добрите приятели на човека. Кучетата няма да понесат един акт на обикновено съвкупление така да бъде заклещен в дебрите на наукоподобието.

Други източници дават и примери за използване на мистериозната дума: „Той ни закуча с историята за първата си любов“, „Вече се чувствам скучно, когато не мога да закуча с приятели“.

Или “Закучването на баба ми беше най-добрата част от децата ми“ – това закучване с баба е направо страховито.

Предлагат ни и синоними на „закучване“: разказване, приказване. Има дори и английски превод на думата: „jamming“. Обратният превод гласи: „заглушаване“, „притискане“, „заяждане“. Приближаваме се до истината, приближаваме се.

Някои споделят откровено отношенията си със своите любимци – чак до най-интимните подробности – но те също не са наясно с произхода на „закучване“. Разказват, например, как любимецът им обожава да еякулира с помощта на левия крак на стопанина си – и с пълно пренебрежение към десния крак, по никакъв начин не можеш да го накараш да го обладае.

В крайна сметка, никой не се сеща дори да подскаже изначалния произход на думата „закучване“. Толкова свенливи ли сме станали - или либералната ни политкоректност вече се разпростира и над кучешкия секс? Дали скоро няма да забранят и думата „съвкупление“? С какъв либерален словесен тефлон ще я заменят?

Понеже дотук свенливо размишлявахме за закучването, в съзнанието ни със сигурност са изплували много подробности за света на кучетата.

Джон Конъли казваше, че ако Господ не събира човека с кучетата му в отвъдното, значи не е никакъв Господ… И ако кучето няма душа, никой няма.

Ако Конъли е прав, кучетата с основание ще бъдат наскърбени, че ги намесваме в тукашните политически несмислици – а и се мъчим да ги обясняваме с един техен рутинен акт, който, дори да минава и през фазата на заклещването, пак си остава нещо банално. Нормално е да очакваме, те самите да нямат високо мнение за човешката раса – друг писател казваше, че има хора, на които не бихме поверили и кучето си, докато пикаем, той не уточнява, че има предвид главно политиците, но това се подразбира.

Много автори съизмерват човека с неговото куче. Един от тях съветва: „Бъди добро куче и се успокой“. Друг казва: „Никое куче не се е родило лошо“. Заглавието на една песен на Иги Поп е „Искам да съм твое куче“. Трети споделя: „У всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх. Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното куче…“ В такъв случай, „Угризенията ми са като кученце, на което ти дърпаш каишката“.

„Шанън“ била най-прочутата песен от сантименталната класика на седемдесетте години на миналия век – куриозното било, че никой не схващал, че, всъщност, става дума за едно куче, въпреки, че и на обложката на албума пишело това.

Известен автор ни дава представа за безкрайността на Времето така:

„Отдавна – може би още когато кучето на Господ е било пале“.

Друг съветва: „Ако искаш приятел във Вашингтон, вземи си куче“. Едно популярно правило гласи: „Човек не си взема куче, за да лае той самият“, това е версия на английската поговорка „Защо да лаеш сам, когато имаш куче“ – нашите политици обаче предпочитат сами да излайват и най-дръзките глупости.

Често се използва фразата „Отново и навън“ от песен, изпълнявана от хеви-метъл банда: „Отново и навън/ всяко куче си има ден“.

„Ако решиш да дразниш кучетата, винаги проверявай колко е дълга веригата“ – това е съвета на един автор към „разследващата“ журналистика. Друг казва: „Има граница, до която можеш да подритваш едно бясно куче“ – това не бива да се забравя, когато „преборваме“ тероризма. Сякаш тук е уместно да си спомним за известната африканска поговорка: „Когато скунксът видял, че лъвът бяга от него, си помислил, че е царят на джунглата. И тогава на пътя му се изпречило едно хремясало куче“.

Патриша Корнуел описва така героя си: „Той е куче за себе си“.

Джон Льо Каре пък казва: „Беше като куче, на което са пораснали две опашки“. Друг писател твърди: „Кучетата, конете и хората са създадени да работят. Без работа ние сме принизени, понякога необратимо“.

Един от начините за издръжка на Сентръл Парк е програмата му „Осинови си пейка“. Срещу седем хиляди и петстотин долара върху пейката ти монтират възпоменателен плакет. Например: „В памет на Лео и Ласло – великолепният човек и благородното му куче“. Научавайки този факт, човек не може да не си каже, че ние в някои отношения си оставаме пещерняци.

Джералд Хосмън е цитиран с фразата: „Ние, хората, се боим от звяра във вълка, защото не разбираме звяра в самите себе си“. Това спокойно може да бъде казано и за кучето.

Отчаянието често е споменавано като „черното куче“, така наричал и Чърчил депресиите, които го спохождали. У. Дийл пише за „мейнстрийм с воня на отчаяние“ – тукашният мейнстрийм не страда от подобни комплекси, той здраво се е закучил/заклещил с едно безподобно нахалство.

Постепенно и нашите кучета ще престанат да лаят, по примера на послушните медии – и няма да има кой да ни събужда в „нощта“. И тогава ще разберем, какво означава да се почувстваш като „прашинка в окото на куче“.

А сега – една история, която не може да ни остави безучастни.

„Американската армия решава да класифицира своите войскови кучета във Виетнам като „екипировка“ и после да ги зареже като стока, която повече не се търси. Когато американците бягат от Южен Виетнам, хиляди военни кучета са прехвърлени към южно-виетнамската армия или евтаназирани, но много от техните обучители никога не прощават напълно на своята страна за отношението й към животните.

Виетконгците мразят екипите на корпус К-9, защото те провеждат почти невъзможни за изпълнение акции – затова преследват с особено настървение кучетата и онези, които се грижат за тях. Връзката между войниците от К-9 и техните кучета е неимоверно здрава – а емоционалните и психически поражения, причинени от отношението на американската армия към тези екипи, неизмерими. Една по-мъдра войска, съобразяваща се повече с въздействието на войната върху психиката, би позволила на хората да осиновят своите кучета. Вместо това войниците от К-9 виждат как Южен Виетнам се предава на Северен Виетнам и разбират, че техните кучета ще бъдат избити за отмъщение“/цитирано по книгата на Джон Конъли „Вълкът през зимата“/.