Тия дни, по някакъв повод, се сетих, че преди време бях озаглавил една своя дописка „Виждали ли сте щастливи българи?“ Потърсих я - оказа се, че цели осем години са минали оттогава – и заглавието, което навремето изглеждаше безтактно, сега вече звучи направо предизвикателно.

Всеки българин, който е с целия си, ще реши, че го подигравам – защото знае, че тия две, иначе невинни думи – „българин“ и „щастие“ - е невъзможно да се съчетаят по никакъв начин. Дори под ничие знаме – а ако изобщо има такова знаме, на него трябва да бъдат извезани думите „Дий, воле, дий“. Не им отдаваме особено значение, в редките случаи, когато се сетим за тях – и така избягваме да проумеем до дъното Яворовото проникновение – с всичката му горест и злъч дори.

Осем години по-късно ние продължаваме да оглавяваме всички срамни класации.
Първенци сме най-вече в класацията за волско търпение.
Евроатлантически вол, ама вол.
И винаги сме първи на всяка опашка за лъжи. Може да са най-блудкавите или пък най-арогантните, но ние сме си там.
Не се наситихме да ни мамят.

Наскоро ни съобщиха, че живеем най-кратко, но пък сме били най-щастливи. Дий, воле, дий.
Тази комбинация може да бъде понесена само от един вол, обезумял вол - живееш най-малко, обаче, ойларипи, си най-доволен от това.
Думите в „Мила родино“ трябва да се посместят и да поберат и това прозрение.

Българското време сякаш е спряло – или ако се движи, то е с точността и ентусиазма на българските държавни железници. Наскоро купили нови вагони, но те пък се оказали без климатици. Търпи, воле, търпи.
В „ония“ години все се утешавахме с теорията на Гачев за „ускореното развитие“. Управниците на Прехода обаче твърдят, че въпросното развитие било измамно, фалшиво. Заради това, те предпочетоха трийсетина години да не правят нищо. И Влакът все закъснява и закъснява и е цяло чудо, че изобщо се тътри някак си.

Никой вече не брои закъсненията – не на окаяното БДЖ, а на Българското Време. Вече изобщо не се съизмерваме, дори със собственото си Минало – стига ни лъжата, че сме най-щастливи от всички, въпреки че мрем като мухи.

Ерофеев казваше, че Русия е страна, която произвежда човешко нещастие. Ами, ние в какво сме се превърнали – даваме ли си сметка за това?
Дали не сме се примирили с думите на един писател, че „Животът е да се валяш в нещастия“?
Американската Декларация за независимостта казва, че всички хора имат право да търсят щастието. А Скот Търоу остроумно допълваше - но не и че могат да го намерят.
А и как да търсиш щастие, когато нямаш представа, какво представлява то – и тъкмо това е големият проблем в нашия случай.

И така дори не забелязваш, че обитаваш една Джунгла: в която складове за взривни вещества всеки момент могат да ти осигурят безплатна илюминация, морето изхвърля саркофази, крокодили съжителстват с хора, олимпийските ни състезатели са мелези, а размяна на бебета в родилен дом се наказва от съда с 70 хиляди лева.
Това си е направо държава-фантом – вече с мътно ДНК след безразборните й съешвания.

Темата за крушението изобщо не занимава днешните властници – то сякаш изобщо не съществува, те пък сякаш не съжителстват в едно и също време с обикновените хора.
Със сигурност крокодилите им са по-интересни, вероятно са чували, че те не се агресивни хищници-преследвачи, спотайват се и мързеливо очакват плячката сама да се натъкне на тях – също като добродушният ни народец. Неговата наивност е неизчерпаема – а съчетана с търпимостта се превръща в нещо фатално.

В предишната си дописка споменах за някои решения на Костов, които се отразиха пагубно върху „състояването“ на държавата ни в Ерата на Прехода – и бях репликиран от една дама с думите „Стига с този Костов“.
Няма спасение от това нашенско „Стига“- каквито и нещастия да ни сполетяват, все ще се намери някой фалцетен гласец да ни призовава с това „стига“, то е вечният позив към примирение, заради което Българското Време си остава все тъй безжизнено.

Примирението заличи и мярата ни за пълноценен живот.
Нападаме като скакалци Гърция - под присмехулния поглед на съседите ни, салатата им цадзики е нашето утешение, и дори избавление, бягаме на юг – не за друго, а понеже така бягаме от себе си.

Навремето Левчев написа знаменитото си стихотворение „Гърците, които си отиват“, посветено на прекрасния художник Михалис Гарудис – а сега ние си отиваме, макар и само за уикенда. После изкарваме някак петте дни до следващия уикенд – дий, воле, дий – сетне е ред на следващото освобождение, с многочасовото висене на границата, с цадзикито и всички останали салтанати, които се полагат на един напълно объркан Народ, който няма нищо против да го заблуждават, че е някак „щастлив“ – нашенското щастие, което трябва да дойде с цадзикито.

Впрочем, ето един факт, с който по-лесно ще преглъщаме проклетото цадзики: според Националния статистически институт, 44% от населението на страната или около 2 милиона и осемстотин хиляди българи не могат да си позволят едноседмична почивка през лятото.

Ето и други скорошни данни за Великото Българско Пропадане:
- 18% от населението на страната живее в тежки материални и социални лишения;
- 46,7 % от хората нямат достатъчно заделени пари, за да посрещнат неочаквани разходи;
- 20,7 % не могат да отопляват достатъчно добре дома си;
- 22 % не могат да похарчат всяка седмица малка сума пари за лични нужди;
- 20,6 % са под линията на бедността;
- 30,9 % от децата на възраст до 15 години изпитват материални лишения;
- 14,6 % от семействата от двама родители с едно дете живеят в бедност;
- и внимание: родителите на 14,5 % от децата не могат да им
купят книги!

Според глобално проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, проведено в 21 държави от четири континента, в България 71% от 15-годишните ученици възнамеряват да продължат образованието си в университет – в останалите държави
този процент средно е 84. Всяко трето българче не иска диплома за висше образование.

В замяна на това, нашите ученици са по-щастливи от средните показатели в останалите проучвани страни.
Ах, това българско щастие!
Може би това се дължи на факта, че 40% от 15-годишните български ученици са пушили цигари или са пили алкохол поне веднъж в живота си – при 17% средно за другите държави.
40% срещу 17%.

Работата е ясна: добре се виждат контурите на бъдещето Българско Щастие.
Наздраве!

***