Какво става с щастливите българи?!
 
Тия дни, по някакъв повод, се сетих, че преди време бях озаглавил една своя дописка „Виждали ли сте щастливи българи?“ Потърсих я - оказа се, че цели осем години са минали оттогава – и заглавието, което навремето изглеждаше безтактно, сега вече звучи направо предизвикателно.
Всеки българин, който е с целия си, ще реши, че го подигравам – защото и последният идиот знае, че тия две, иначе невинни думи – „българин“ и „щастие“ - е невъзможно да се съчетаят по никакъв начин. Дори под ничие знаме – а ако изобщо има такова знаме, на него трябва да бъдат извезани думите „Дий, воле, дий“. Ние ги мислим за случайно изтървани, в редките случаи, когато се сетим за тях – и грешим, разбира се. Хубаво ни е да си караме някак с тази лъжа, защото иначе трябва да проумеем до дъното Яворовото проникновение – с всичката му горест и злъч дори.
Осем години по-късно ние продължаваме да оглавяваме всички срамни класации. „Срамни“ не е най-точната дума – по-подходяща е „безжалостни“. Първенци сме най-вече и в класацията за волско търпение. Евроатлантически вол, ама вол. И винаги сме първи на всяка опашка за лъжи. Може да са най-блудкавите или пък най-безсрамните, но ние сме си там. Не се наситихме да ни мамят, често дори направо ни оскверняват, но ние си търпим. Наскоро ни съобщиха, че живеем най-кратко, но пък сме били най-щастливи. Дий, воле, дий. Тази комбинация може да бъде понесена само от един вол, обезумял вол - живееш най-малко, обаче, ойларипи, си най-доволен от това. Думите в „Мила родино“ трябва да се посместят и да поберат и това прозрение.
Впрочем, като стана дума за химна, да вметна нещо. Читателка на дописките ми/Венета Пеева пише: „Сега се разравям и установявам, че на спортни форуми се пуска обезобразен вариант на българския химн“.
Дали е вярно това? Не успях да проверя, но и пък какво, ако е вярно - който живее най-кратко, му се полага и най-кратък или съкратен химн. Какво толкова, тъкмо няма да затрудним българите-медалисти – порода от Дагестан до Куба - които усърдно го изучават след успехите си на Парижката олимпиада.
Българското време сякаш е спряло – или ако се движи, то е с точността и ентусиазма на българските държавни железници. Наскоро купили нови вагони, но те пък се оказали без климатици. Търпи, воле, търпи. В „ония“ години все се утешавахме с теорията на Гачев за „ускореното развитие“. Управниците на Прехода твърдят, че въпросното развитие било измамно, фалшиво. Заради това, те предпочетоха трийсетина години да не правят нищо. И Влакът все закъснява и закъснява и е цяло чудо, че изобщо се тътри някак си. Никой вече не брои закъсненията – не на окаяното БДЖ, а на Българското Време. Вече изобщо не се съизмерваме, дори със собственото си Минало – стига ни лъжата, че сме най-щастливи от всички, въпреки че мрем като мухи.
Ерофеев казваше, че Русия е страна, която произвежда човешко нещастие. Ами, ние в какво сме се превърнали – даваме ли си сметка за това? Дали не сме се примирили с думите на един писател, че „Животът е да се валяш в нещастия“?
Американската Декларация за независимостта казва, че всички хора имат право да търсят щастието. А Скот Търоу остроумно допълваше - но не и че могат да го намерят. А как да търсиш щастие, когато нямаш представа, какво представлява то – и тъкмо това е големият проблем в нашия случай.
Тогава си казваш, че някой трябва да ти го достави – така Щастието се превръща в „лъжа, с която да те поддържат покорен“/Денис Лихейн.
И така дори не забелязваш, че обитаваш една Джунгла: в която складове за взривни вещества всеки момент могат да ти осигурят безплатна илюминация, морето изхвърля саркофази, крокодили съжителстват с хора, олимпийските ни състезатели са мелези, а размяна на бебета в родилен дом се наказва от съда с 70 хиляди лева. Това си е направо държава-фантом – вече с мътно ДНК след безразборните й съешвания.
Ще си позволя една малка доза сантименталност, подтикнат от читателя Живко Желязков, който ме подсети за стихотворението „Нощ“ на Яворов, то може да се разчете и като поетически вопъл за Крушението на Родината. Ето фрагмент от него:

Ще мине век и никой вече
не може мястото показа
за моя прах: пръстта ще бъде
над мене равна... Някой ден
от гръм земя ще затрепери,
от писъци небо ще кънне,
родина ще зове:
„Кръвта ми - смукаха я свои,
месата - гризаха ги чужди,
безсилна съм... въстана силен
и ето робство ме очаква.
Елате живи! Чуйте, мъртви,
дигнете се! Чада обични,
спасете ме!“ - ще призовава...
А кой от мъртвите тогаз
ще чуе нещо,
а кой от тях ще се откликне
и ще ли се подигна аз?
 
Темата за крушението изобщо не занимава днешните властници – то сякаш изобщо не съществува, те пък сякаш не съжителстват в едно и също време с обикновените хора. Със сигурност крокодилите им са по-интересни, вероятно са чували, че те не се агресивни хищници-преследвачи, спотайват се и очакват плячката сама да се натъкне на тях – също като добродушният народец. Неговата наивност е неизчерпаема – а съчетана с търпимостта се превръща в нещо фатално. В предишната си дописка споменах за някои решения на Костов, които се отразиха пагубно върху „състояването“ на държавата ни в Ерата на Прехода – и бях репликиран от една дама с думите „Стига с този Костов“. Тя се самопредставя така: „Учила в University of Bridgeport, местожителство - New York, New York“. 
Няма спасение от това нашенско „Стига“- каквито и нещастия да ни сполетяват, все ще се намери някой фалцетен гласец да ни призовава с това „стига“, то е вечният позив към примирение, заради което Българското Време си остава все тъй безжизнено.
Примирението заличи и мярата ни за пълноценен живот. Нападаме като скакалци Гърция - под присмехулния поглед на съседите ни, салатата им цадзики е нашето утешение, и дори избавление, бягаме на юг – не за друго, а понеже така бягаме от себе си. Навремето Левчев написа знаменитото си стихотворение „Гърците си отиват“, посветено на прекрасния художник Михалис Гарудис – а сега ние си отиваме, макар и само за уикенда. После изкарваме някак петте дни до следващия уикенд – дий, воле, дий – сетне е ред на следващото освобождение, с многочасовото висене на границата, с цадзикито и всички останали салтанати, които се полагат на един напълно объркан Народ, който няма нищо против да го заблуждават, че е някак „щастлив“ – нашенското щастие, което трябва да дойде с цадзикито.
Впрочем, ето един факт, с който по-лесно ще преглъщаме проклетото цадзики: според Националния статистически институт, 44% от населението на страната или около 2 милиона и осемстотин хиляди българи не могат да си позволят едноседмична почивка през лятото.
Ето и други скорошни данни за Великото Българско Пропадане:
- 18% от населението на страната живее в тежки материални и социални лишения;
- 46,7 % от хората нямат достатъчно заделени пари, за да посрещнат неочаквани разходи;
- 20,7 % не могат да отопляват достатъчно добре дома си;
- 22 % не могат да похарчат всяка седмица малка сума пари за лични нужди;
- 20,6 % са под линията на бедността;
- 30,9 % от децата на възраст до 15 години изпитват материални лишения;
- 14,6 % от семействата от двама родители с едно дете живеят в бедност;
- и внимание: родителите на 14,5 % от децата не могат да им купят книги!
Според глобално проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, проведено в 21 държави от четири континента, в България 71% от 15-годишните ученици възнамеряват да продължат образованието си в университет – в останалите държави този процент средно е 84. Всяко трето българче не иска диплома за висше образование.
В замяна на това, нашите ученици са по-щастливи от средните показатели в останалите проучвани страни.
Ах, това българско щастие!
Може би това се дължи на факта, че 40% от 15-годишните български ученици са пушили цигари или са пили алкохол поне веднъж в живота си – при 17% средно за другите държави.
40% срещу 17%.
Работата е ясна: добре се виждат контурите на бъдещето Българско Щастие.
Наздраве!
 
/каре/
 
ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ЩАСТЛИВИ БЪЛГАРИ?
/“Уикенд“, 29 октомври 2016 г., със съкращения/
 
Този въпрос трябва да задават на кандидат-президентите.
Ще бъде много интересно да ги претеглим, според отговорите им – сигурно ще чуем доста нечленоразделни звуци.
И няма как да е иначе, след като изобщо не мислят за обикновените хорица; те са по начало извън мирозданието им - ако тази дума не е пресилена за онова, което кънти в главите им.
Предпочитат да бръщолевят за всичко друго, но не и за истинските тежнения на клетите българи.
Вижте, с какви послания се замерят – в тях изобщо няма място обикновеният български живот.
Но пък алчно се снимат с народеца – ухилени до уши. Вярват ли си след поредното безсмислено селфи? Дали не си мислят, че по този начин ощастливяват ония, с които са се гушнали пред камерите – и които веднага след това забравят?
То е ясно, че както вървят работите, скоро щастливи ще си останат само циганите – те поне не плащат за ток и вода, за наеми и пр. Един дори заплашваше, че ще съди държавата – понеже за втори път му откраднали кабела, с който той пък крадял ток: опънал го от близкия стълб до незаконната си барака, близо до Околовръстното шосе - и готово. „Това държава ли е? – дереше се циганинът, и беше прав, понеже му бяха отнели част от щастието.
Има, разбира се и очевидно щастливи българи – но пък техните истории никак не са за разказване. Ето, например, военният министър Ненчев – назначил мадама с три регистрации за проституция за шеф на важен отдел в министерството си. Как да не се сърди онзи циганин: на него му крадат кабела и го оставят на тъмно, а пък министърът си гледа кефа като осветява проституцията. Изглежда и това трябва да се приеме като част от продължаващата битка за демокрация, един от флагманите на която е Ненчев. И това е разбираемо, след като немалка част от късните демократи също са си едни проститутки – те пък проституират с миналото си. Между другото, в министерството на Ненчев очевидно няма никакви военни тайни, щом като там са такива сексуал-либерали.
Ненчев си остава щастливец – защото, въпреки че е нещо като нашият Профумо, нищо не му се случи. На британския военен министър Профумо, през 60-те години на миналия век, руснаците му навряха палавата танцьорка Кристин, по съвместителство гадже и на военноморското им аташе в Лондон. И така източиха през семенниците на Профумо доста военни тайни и го принудиха да си подаде оставката. За нашия Ненчев обаче нищо не се говори.
Но и той трябва да понесе някое справедливо наказание: например, с постановление на кабинета Бойко официално може да го прекръсти на Ненчев-Профумо. Като се има предвид, че Ненчев се смята и за новия Никола Петков, името му ще стане малко длъжко: Ненчев-Петков-Профумо. Търпи се, все пак.
И Плевнелиев си имаше своите щастливи мигове през годината – помните онази снимка, на която се беше гушнал с една компаньонка - не чак колкото Профумо, но там някъде.
Нашите първи мъже назначават проститутки и се снимат с компаньнонки и това не е никакъв проблем.
Между другото, следващите дни всички цигани ще са щастливи – наближават изборите и парите отново ще потекат към тях. Забелязвате ли обаче, че никой тази година не говори за въпросното вече традиционно бизнес-начинание, което рязко ще подобри инвестиционния климат в страната? Изглежда, всички кандидати са се научили да казват на цигански „Вземай парите, манго, и бягай към урната“.
Вън от съмнение, щастливи са и аферистите, които забъркаха позора с шизофренното ни представяне в ООН. Ако хванат някой клет циганин с 20 лева, дадени му да гласува, цяла седмица ще го показват по телевизиите като мечка с две глави. А пък кръстевците/кръстевщината веднага ги забравиха, както и онази с регистрациите. Проститутките винаги са си добре.
Докато чоплех тази дописка, все си мислех за забележителния филм „Срещал съм и щастливи цигани“ на Александър Петрович /1967 година/ с чудесния Бата Живойнович. Югославяните имаха късмета да поемат свободата в по-големи дози и правеха разкошни филми. Петрович каза навремето, че филмът му представя смес от „черна кал и бели пера“.
Какво ли ще представя един филм, озаглавен „Срещал съм и щастливи българи“. Черна кал и бели лъжи?
И какво е да си президент на страна, в която трудно можеш да срещнеш щастливи хора – като оставим настрани ония, които печелят от лотариите на Башар Рахал и Захари Бахаров?
Всъщност, най-важното е, че, поне засега, нашите щастливи политици все още не се кланят пред мощите на изчезналите българи.


Тагове: Кеворк Кеворкян, щастие, българи, "Дий, воле, дий", Яворов, "Мила Родино", медалисти, Дагестан, Куба, Гачев, Прехода, БДЖ, Виктор Ерофеев, Русия, Скот Търоу, Декларация за независимостта, Денис Лихейн, "Нощ", крушение, Народа, Костов, "стига", Гърция, цадзики, Левчев, Михалис Гарудис, Великото Българско пропадане, ученици

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2025 Всички права запазени.