Какво става с щастливите българи?!
Тия дни, по някакъв повод, се сетих, че преди време бях озаглавил една своя дописка „Виждали ли сте щастливи българи?“ Потърсих я - оказа се, че цели осем години са минали оттогава – и заглавието, което навремето изглеждаше безтактно, сега вече звучи направо предизвикателно.
Всеки българин, който е с целия си, ще реши, че го подигравам – защото и последният идиот знае, че тия две, иначе невинни думи – „българин“ и „щастие“ - е невъзможно да се съчетаят по никакъв начин. Дори под ничие знаме – а ако изобщо има такова знаме, на него трябва да бъдат извезани думите „Дий, воле, дий“. Ние ги мислим за случайно изтървани, в редките случаи, когато се сетим за тях – и грешим, разбира се. Хубаво ни е да си караме някак с тази лъжа, защото иначе трябва да проумеем до дъното Яворовото проникновение – с всичката му горест и злъч дори.
Осем години по-късно ние продължаваме да оглавяваме всички срамни класации. „Срамни“ не е най-точната дума – по-подходяща е „безжалостни“. Първенци сме най-вече и в класацията за волско търпение. Евроатлантически вол, ама вол. И винаги сме първи на всяка опашка за лъжи. Може да са най-блудкавите или пък най-безсрамните, но ние сме си там. Не се наситихме да ни мамят, често дори направо ни оскверняват, но ние си търпим. Наскоро ни съобщиха, че живеем най-кратко, но пък сме били най-щастливи. Дий, воле, дий. Тази комбинация може да бъде понесена само от един вол, обезумял вол - живееш най-малко, обаче, ойларипи, си най-доволен от това. Думите в „Мила родино“ трябва да се посместят и да поберат и това прозрение.
Впрочем, като стана дума за химна, да вметна нещо. Читателка на дописките ми/Венета Пеева пише: „Сега се разравям и установявам, че на спортни форуми се пуска обезобразен вариант на българския химн“.
Дали е вярно това? Не успях да проверя, но и пък какво, ако е вярно - който живее най-кратко, му се полага и най-кратък или съкратен химн. Какво толкова, тъкмо няма да затрудним българите-медалисти – порода от Дагестан до Куба - които усърдно го изучават след успехите си на Парижката олимпиада.
Българското време сякаш е спряло – или ако се движи, то е с точността и ентусиазма на българските държавни железници. Наскоро купили нови вагони, но те пък се оказали без климатици. Търпи, воле, търпи. В „ония“ години все се утешавахме с теорията на Гачев за „ускореното развитие“. Управниците на Прехода твърдят, че въпросното развитие било измамно, фалшиво. Заради това, те предпочетоха трийсетина години да не правят нищо. И Влакът все закъснява и закъснява и е цяло чудо, че изобщо се тътри някак си. Никой вече не брои закъсненията – не на окаяното БДЖ, а на Българското Време. Вече изобщо не се съизмерваме, дори със собственото си Минало – стига ни лъжата, че сме най-щастливи от всички, въпреки че мрем като мухи.
Ерофеев казваше, че Русия е страна, която произвежда човешко нещастие. Ами, ние в какво сме се превърнали – даваме ли си сметка за това? Дали не сме се примирили с думите на един писател, че „Животът е да се валяш в нещастия“?
Американската Декларация за независимостта казва, че всички хора имат право да търсят щастието. А Скот Търоу остроумно допълваше - но не и че могат да го намерят. А как да търсиш щастие, когато нямаш представа, какво представлява то – и тъкмо това е големият проблем в нашия случай.
Тогава си казваш, че някой трябва да ти го достави – така Щастието се превръща в „лъжа, с която да те поддържат покорен“/Денис Лихейн.
И така дори не забелязваш, че обитаваш една Джунгла: в която складове за взривни вещества всеки момент могат да ти осигурят безплатна илюминация, морето изхвърля саркофази, крокодили съжителстват с хора, олимпийските ни състезатели са мелези, а размяна на бебета в родилен дом се наказва от съда с 70 хиляди лева. Това си е направо държава-фантом – вече с мътно ДНК след безразборните й съешвания.
Ще си позволя една малка доза сантименталност, подтикнат от читателя Живко Желязков, който ме подсети за стихотворението „Нощ“ на Яворов, то може да се разчете и като поетически вопъл за Крушението на Родината. Ето фрагмент от него:
Ще мине век и никой вече
не може мястото показа
за моя прах: пръстта ще бъде
над мене равна... Някой ден
от гръм земя ще затрепери,
от писъци небо ще кънне,
родина ще зове:
„Кръвта ми - смукаха я свои,
месата - гризаха ги чужди,
безсилна съм... въстана силен
и ето робство ме очаква.
Елате живи! Чуйте, мъртви,
дигнете се! Чада обични,
спасете ме!“ - ще призовава...
А кой от мъртвите тогаз
ще чуе нещо,
а кой от тях ще се откликне
и ще ли се подигна аз?
Темата за крушението изобщо не занимава днешните властници – то сякаш изобщо не съществува, те пък сякаш не съжителстват в едно и също време с обикновените хора. Със сигурност крокодилите им са по-интересни, вероятно са чували, че те не се агресивни хищници-преследвачи, спотайват се и очакват плячката сама да се натъкне на тях – също като добродушният народец. Неговата наивност е неизчерпаема – а съчетана с търпимостта се превръща в нещо фатално. В предишната си дописка споменах за някои решения на Костов, които се отразиха пагубно върху „състояването“ на държавата ни в Ерата на Прехода – и бях репликиран от една дама с думите „Стига с този Костов“. Тя се самопредставя така: „Учила в University of Bridgeport, местожителство - New York, New York“.
Няма спасение от това нашенско „Стига“- каквито и нещастия да ни сполетяват, все ще се намери някой фалцетен гласец да ни призовава с това „стига“, то е вечният позив към примирение, заради което Българското Време си остава все тъй безжизнено.
Примирението заличи и мярата ни за пълноценен живот. Нападаме като скакалци Гърция - под присмехулния поглед на съседите ни, салатата им цадзики е нашето утешение, и дори избавление, бягаме на юг – не за друго, а понеже така бягаме от себе си. Навремето Левчев написа знаменитото си стихотворение „Гърците си отиват“, посветено на прекрасния художник Михалис Гарудис – а сега ние си отиваме, макар и само за уикенда. После изкарваме някак петте дни до следващия уикенд – дий, воле, дий – сетне е ред на следващото освобождение, с многочасовото висене на границата, с цадзикито и всички останали салтанати, които се полагат на един напълно объркан Народ, който няма нищо против да го заблуждават, че е някак „щастлив“ – нашенското щастие, което трябва да дойде с цадзикито.
Впрочем, ето един факт, с който по-лесно ще преглъщаме проклетото цадзики: според Националния статистически институт, 44% от населението на страната или около 2 милиона и осемстотин хиляди българи не могат да си позволят едноседмична почивка през лятото.
Ето и други скорошни данни за Великото Българско Пропадане:
- 18% от населението на страната живее в тежки материални и социални лишения;
- 46,7 % от хората нямат достатъчно заделени пари, за да посрещнат неочаквани разходи;
- 20,7 % не могат да отопляват достатъчно добре дома си;
- 22 % не могат да похарчат всяка седмица малка сума пари за лични нужди;
- 20,6 % са под линията на бедността;
- 30,9 % от децата на възраст до 15 години изпитват материални лишения;
- 14,6 % от семействата от двама родители с едно дете живеят в бедност;
- и внимание: родителите на 14,5 % от децата не могат да им купят книги!
Според глобално проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, проведено в 21 държави от четири континента, в България 71% от 15-годишните ученици възнамеряват да продължат образованието си в университет – в останалите държави този процент средно е 84. Всяко трето българче не иска диплома за висше образование.
В замяна на това, нашите ученици са по-щастливи от средните показатели в останалите проучвани страни.
Ах, това българско щастие!
Може би това се дължи на факта, че 40% от 15-годишните български ученици са пушили цигари или са пили алкохол поне веднъж в живота си – при 17% средно за другите държави.
40% срещу 17%.
Работата е ясна: добре се виждат контурите на бъдещето Българско Щастие.
Наздраве!
/каре/
ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ЩАСТЛИВИ БЪЛГАРИ?
/“Уикенд“, 29 октомври 2016 г., със съкращения/
Този въпрос трябва да задават на кандидат-президентите.
Ще бъде много интересно да ги претеглим, според отговорите им – сигурно ще чуем доста нечленоразделни звуци.
И няма как да е иначе, след като изобщо не мислят за обикновените хорица; те са по начало извън мирозданието им - ако тази дума не е пресилена за онова, което кънти в главите им.
Предпочитат да бръщолевят за всичко друго, но не и за истинските тежнения на клетите българи.
Вижте, с какви послания се замерят – в тях изобщо няма място обикновеният български живот.
Но пък алчно се снимат с народеца – ухилени до уши. Вярват ли си след поредното безсмислено селфи? Дали не си мислят, че по този начин ощастливяват ония, с които са се гушнали пред камерите – и които веднага след това забравят?
То е ясно, че както вървят работите, скоро щастливи ще си останат само циганите – те поне не плащат за ток и вода, за наеми и пр. Един дори заплашваше, че ще съди държавата – понеже за втори път му откраднали кабела, с който той пък крадял ток: опънал го от близкия стълб до незаконната си барака, близо до Околовръстното шосе - и готово. „Това държава ли е? – дереше се циганинът, и беше прав, понеже му бяха отнели част от щастието.
Има, разбира се и очевидно щастливи българи – но пък техните истории никак не са за разказване. Ето, например, военният министър Ненчев – назначил мадама с три регистрации за проституция за шеф на важен отдел в министерството си. Как да не се сърди онзи циганин: на него му крадат кабела и го оставят на тъмно, а пък министърът си гледа кефа като осветява проституцията. Изглежда и това трябва да се приеме като част от продължаващата битка за демокрация, един от флагманите на която е Ненчев. И това е разбираемо, след като немалка част от късните демократи също са си едни проститутки – те пък проституират с миналото си. Между другото, в министерството на Ненчев очевидно няма никакви военни тайни, щом като там са такива сексуал-либерали.
Ненчев си остава щастливец – защото, въпреки че е нещо като нашият Профумо, нищо не му се случи. На британския военен министър Профумо, през 60-те години на миналия век, руснаците му навряха палавата танцьорка Кристин, по съвместителство гадже и на военноморското им аташе в Лондон. И така източиха през семенниците на Профумо доста военни тайни и го принудиха да си подаде оставката. За нашия Ненчев обаче нищо не се говори.
Но и той трябва да понесе някое справедливо наказание: например, с постановление на кабинета Бойко официално може да го прекръсти на Ненчев-Профумо. Като се има предвид, че Ненчев се смята и за новия Никола Петков, името му ще стане малко длъжко: Ненчев-Петков-Профумо. Търпи се, все пак.
И Плевнелиев си имаше своите щастливи мигове през годината – помните онази снимка, на която се беше гушнал с една компаньонка - не чак колкото Профумо, но там някъде.
Нашите първи мъже назначават проститутки и се снимат с компаньнонки и това не е никакъв проблем.
Между другото, следващите дни всички цигани ще са щастливи – наближават изборите и парите отново ще потекат към тях. Забелязвате ли обаче, че никой тази година не говори за въпросното вече традиционно бизнес-начинание, което рязко ще подобри инвестиционния климат в страната? Изглежда, всички кандидати са се научили да казват на цигански „Вземай парите, манго, и бягай към урната“.
Вън от съмнение, щастливи са и аферистите, които забъркаха позора с шизофренното ни представяне в ООН. Ако хванат някой клет циганин с 20 лева, дадени му да гласува, цяла седмица ще го показват по телевизиите като мечка с две глави. А пък кръстевците/кръстевщината веднага ги забравиха, както и онази с регистрациите. Проститутките винаги са си добре.
Докато чоплех тази дописка, все си мислех за забележителния филм „Срещал съм и щастливи цигани“ на Александър Петрович /1967 година/ с чудесния Бата Живойнович. Югославяните имаха късмета да поемат свободата в по-големи дози и правеха разкошни филми. Петрович каза навремето, че филмът му представя смес от „черна кал и бели пера“.
Какво ли ще представя един филм, озаглавен „Срещал съм и щастливи българи“. Черна кал и бели лъжи?
И какво е да си президент на страна, в която трудно можеш да срещнеш щастливи хора – като оставим настрани ония, които печелят от лотариите на Башар Рахал и Захари Бахаров?
Всъщност, най-важното е, че, поне засега, нашите щастливи политици все още не се кланят пред мощите на изчезналите българи.