Деница Сачева казва в едно интервю: „Няма защо Парламентът да си отива с този срам да сваля председателя, защото част от депутатите не харесват конституцията, които сами написаха и приеха“. Тъпо е, наистина, при всичките свидетелства за нелечима яловост на политиците те да свалят председателя - обаче това далеч не е най-големият срам на Парламента. Той отдавна се е превърнал в „позорище“, където някакви хорица си мерят мускулите хърбави и дори не забелязват, че около тях е мъртвило – откъм идеи, откъм говорене, откъм всичко. Парламентът е ямъртъв – но и това не ги интересува. Радев намекна за това, докато ненужно коментираше третия мандат, който току-що му го бяха върнали. Няма как, протоколът го изисква и трябва да го изиграеш.

Радев имаше възможност да направи нещо, от което дори Историята щеше да се сепне: да изгони поредните папконосци, да затръшне вратата след тях и да каже, че партиите и Парламента, който те произвеждат, са мъртви. Някаква такава лудост трябва да се случи – за да помръдне нещо в Мъртвилото, за да повярваме, че може да излезем от комата. Това са празни фантазии, разбира се, но поне да помечтаем малко, скоро и за това няма да се сещаме. Постепенно поставиха държавата в изкуствена кома, с различни номера я дообедниха, обезкостиха и обезмозъчиха – без да се интересуват, дали след време някой ще е наясно как да я извади от комата, дали ще знае антидота срещу отровите, които вляха в нея.

А онова, което Радев, може би случайно изпусна, беше констатацията му, че е налице „съмнение в парламентаризма като ефективна форма на функциониране на държавата“. За какво намеква Радев? Пред кого/какво затръшва вратата?

Ако Парламентът няма нужда да си отива „със срама да сваля председателя си“, кой отговаря за срама, че една държавица си отива? Няма да намерите дори един властник, който да си признае, че носи и частица от този срам. Няма такъв глупак. Може да вършат безброй глупости, но точно това никога не биха направили, знаят как да си пазят мазните кожи.

И докато това се случва, вече лансират идеята да бъде обезсмъртен Костов – и то заради приватизацията, която извърши. Малко остава от Българското Време, но и то изглежда ще бъде използвано, за да се ликвидират и последните съпротивителни сили на Народа и той да приема покорно всички измишльотини, които му сервират - и всички паметници на фалшиви герои, които тепърва ще построят. Приватизацията на кандидатът за паметник Костов разяде като нищо друго и морала на обикновените хора. Българинът беше отвратен до крайна степен от „кадруването“ по времето на соца, когато напълно негодни хора бяха намествани на ръководни постове. След „Промяната“ пък той трябваше да се примири, извън гротескният кадрил на случайниците по етажите на Властта, още и с новите, назначени чорбаджии – за една нощ кебапчии ставаха банкери, никоя друга държава не би издържала толкова дълго преображенията на тази напаст. Случайниците продължават да прииждат – и това ще продължава, дори държавата да престане да съществува и се превърне в един катун, в който върлуват някакви ненормалници. Впрочем, Парламентът вече представлява точно това.

Шедьоврите на Костовата приватизация трябва непрекъснато да се припомнят, защото вече почти са забравени – авиокомпания „Балкан“, „продадена“ на цената на един апартамент, златните находища, преотстъпени с престъпна концесия, „Кремиковци“ – харизан за 1 долар и пр. След целия този разгул, човек се пита, дали днешната държава струва и един долар? Паметливите българи си отиват и скоро няма кой да помни, че криминалната приватизация на Костов се присмя и на достойнството на Народа, унизи трудолюбието и другите му добродетели. Сякаш се опитаха и него да го приватизират/присвоят и да го променят според собствените си представи. Хунвейбините на фалшивият, измислен „антикомунизъм“ няма да мирясат, докато не го изродят до собствените си представи. И „левите“ не са по-малко безжалостни. Няма „леви“, няма „десни“, с времето тукашният вариант на „хайверената левица“ и крадливата десница си заприличаха и вече са почти неразличими. Тия дни „десните“ отново опряха до най-тъпата си карта – до тази на притворния „антикомунизъм“ и настояват точно те да бъдат арбитри, да мерят и отсъждат кой крив, кой прав. Продължават да се гънат пред Костов – образецът на най-отвратителното приспособенство. Костов, който искаше да става член на комунистическата партия малко преди падането на режима – и той като Цецка Цачева. Двете Цецки на притворното дясно. Оная, другата поне е безобидна и затова Бойко я подхвърли на президентските избори срещу Радев – той пък е вманиачен да губи тези избори, специално трябва да бъде изследван този му комплекс.

Никак няма да е преувеличено, ако кажем, че Костов е още по-странна фигура: учил е в съветско летателно училище, той е руски човек и това е завинаги, всеки момент могат да му дръпнат юздите, казачок до края на света – това е, каквото и да говори. А е бил и толкова късоглед, вероятно и порядъчно нахален, че и това не го е отвратило от комунизма, та години по-късно, в навечерието на „Промяната“, иска да пристане на тукашните комуняги. Все ми се привижда, как ходи до редакцията на органа на БКП „Работническо дело“ да се моли да му отпечатат статийката, с която дава рецептата как да бъде спасен соца. Спасителят от Драгалевци. А пък, както се твърди, Луканов му казал да се ориентира в друга посока, към притворното българско „дясно“. Тези пумпали също са причината за комата на днешна България.

Ще кажете, че това са известни неща - но още колко време ще бъдат известни? Костов разкрои „дясното“ в собствен интерес, установи еднолична власт, на която и комунягите можеха да завидят и смяташе, че ще векува – но Народа все още не беше загубил проницателността си и успя да го изхвърли на бунището. Този Народ обаче вече е порядъчно променен, а и паметливите му поколения скоро няма да ги има и тогава ще се чува само мляскането на неуките и зомбирани нови поколения, които ще се гордеят с безпаметството си.

Непоправим комплексар беше Костов. Веднъж се изпусна и каза, че до 1989 година е нямало култура. Това бе нечувано предизвикателство, безподобна хулиганщина - но и това не се помни вече, може би трябва да му направят и втори паметник заради това мерзко твърдение. Тия дни някои фалшивци от „дясното“ изквичаха, колкото да напомнят за себе, заради предложението Георги Йорданов да бъде награден с орден „Стара планина“. Това изобщо не е значим проблем от прокъсания дневен ред на държавата в кома, едва ли има някакво значение и за бившия министър на културата, той е направил предостатъчно за българската култура и няма нужда от някаква късна реабилитация. Далеч по-важният проблем е намерението да бъде превърнат в светец Костов, както и да бъде амнистирана костовщината, включително и късните напъни на лакеите му.

Сега ще предложа на вниманието ви един списък с преславни имена, а после ще поясня защо го правя:

Тези истински световни знаменитости са участвали в програма „Всяка неделя“ до 1989 година – между другото и за да потвърдят, че по онова време България се възприемаше като територия на културата и духовността, като извор на постижения от световна величина. Дали и през последните години светът гледа по същия начин на страната ни, която е подвластна на измислени звезди и звездички? Разбира се, нещо се случва и днес, но съвсем не в тези мащаби. Е, Малкович, с постановката си на „Човекът и оръжията“ в Народния театър, ще ни хигиенизира със сквернословията на Бърнард Шоу по наш адрес.

Управляват ни хора, които очевидно нямат в гена си съставката на състраданието – включително и към постиженията на Миналото, податливи са на всевъзможни внушения, лесно поемат и преглъщат всичко, което им поднесат новите чорбаджии. А дори в „ония“ години властниците не бяха толкова ящни, поне за областта на културата това е безспорно.

Днешните ни първенци направо плачат за един Народен съд – в края на краищата, властническото бездарие също е престъпление. Някоя неправителствена организация трябва най-сетне да се освести и наред с клетите цигани да защити и Народа като цяло. Ето един случай, в който нагло го ограбват – това са неусвоените средства, които Европа ни предоставя по Плана за Възстановяване. Това са милиарди и бездарниците, които ги пропиляват, извършват очевидно престъпление. Но няма кой да им поотърси сметка.

Свършени сме - поне да си го признаем. Отдалечаваме се безвъзвратно от себе си, а нямаме вече и желание да се вглеждаме в онова, което представляваме, защото няма да се познаем. Преди време все ни повтаряха, че ще са ни нужни 62 години, за да достигнем средноевропейския брутен вътрешен продукт на глава от населението. Вече не ни занимават с такива изчисления. Астронавтът Ръсел Швейкарт от програмата „Аполо“ дойде в страна, която имаше свой космонавт. Сега и Космосът ни опира до пазара в Илиянци. Караян ни уважи, защото бяхме страната на великите оперни певци – а сега палим фойерверки най-често заради концерти на балкански фолкаджии.

Оня саркофаг, който се появи на варненския бряг сякаш трябва да ни подскаже нещо. Може и да е изхвърлен от некадърни иманяри или разочаровани търговци на антики. Но, тъй или иначе, той ни дава възможност да пофантазираме: дали появата му не е някакъв намек за онова, което ни очаква. И когато то се случи, ще трябва да се поберем - и прави, и криви, и овластени, и оскотени - в саркофага. Е, поне е древен - та пак ще си начешем крастата да се хвалим с произведения на чуждия гений, които усърдно изравяме по нашите земи и все се опитваме да повярваме, че са наше творение.