Заличаване и в спорта
Истерията на Заличаването не подмина и олимпийските игри в Париж.
В един епизод от церемонията на откриването ни показаха кадри с герои от предишни олимпиади – но не видяхме нито един съветски спортист. А между тях имаше величави личности. Но и те очевидно са наказани заради Путин.
Във финалния етап от пренасянето на олимпийския огън бяха ангажирани Рафа Надал, Карл Люис, Серена Уилямс, Тони Паркър и Надя Команечи – знаменитата гимнастичка, носителка на пет златни олимпийска медала, всичките спечелени за Румъния на комунистическия диктатор Николае Чаушеску. Той обаче бе пожален. Команечи бе предпочетена пред една велика гимнастичка от съветската ера, която, отгоре на всичко, е украинка по рождение – Лариса Латинина. Тя има цели девет златни олимпийски медала. И още 5 сребърни и 4 бронзови - или общо 18 медала, което беше рекордно постижение до 2012 година, когато американският плувец Майкъл Фелпс го надмина. Но Латинина и досега има най-много олимпийски медали в индивидуални дисциплини – 14. Команечи обаче има едно предимство пред Латинина: от 2001 година е американска гражданка. Латинина е с десетина години по-възрастна от румънката, наближава 90-те – но дори да бяха връстнички, организаторите със сигурност нямаше да я поканят.
В колажа от архивни кадри специално внимание беше обърнато на Джеси Оуенс – носителят на четири златни медала от олимпиадата в Мюнхен/1936, с когото Хитлер отказва да се здрависа. Известни са думите на Джеси: „"Имам четири златни олимпийски медала, но те не стават за ядене, нали? Не мога да ги сложа на масата на семейството ми". И още: "В собствената ми държава не можех да се возя в предната част на автобуса, нито пък да живея там, където исках… Получавах писма от целия свят, от хора, за които бях спортен герой. А в Америка продължавах да бъда втора класа човек." Наскоро – когато Америка вече беше в Ерата на Отхвърлянето/Заличаването – към тези думи на Оуенс беше добавено и твърдението, че в Германия на Хитлер той се чувствал по-добре, отколкото в родината си. Съмнявам се в достоверността на това признание, но то върши добра работа на либерал-ревизионистите. Все пак, става дума за същият Хитлер, който бе казал за феноменалния американски атлет, че „не е точно човек, понеже е черен“. Известен е и друг факт: президентът Рузвелт приема американските шампиони от мюнхенската олимпиада, но не кани Джеси.
Пренебрежението на французите към някои безспорни олимпийски герои си е едно мърсуване, макар и не толкова гадно, колкото циничната гавра с „Тайната вечеря“. В колажа не забелязах и кадри със Стефка Костадинова, а тя безспорно заслужаваше това внимание. Феноменалното й постижение цели 37 години бе един непревземаем Еверест в атлетиката. А и беше постигнато във време, когато спортът все още беше едно сравнително чисто поприще – и тогава имаше допинг-афери, но не ги прикриваха толкова успешно. Но днес вече несъмнено Игрите са в голяма степен състезания на фармацевтичните компании – и в това никой не се съмнява. През 2004 година, по време на олимпиадата в Атина, разговарях с Томас Мъри – по онова време той беше член на Комисията по етика на Световната антидопингова агенция и президент на центъра „Хейстингс“ за изследвания в областта на биоетиката. Беше изградил безупречната си репутация с впечатляващи разследвания на някои от най-скандалните допинг-афери. И след всичко това, Мъри беше убеден, че битката с допинга е загубена. Твърдеше, че забранените вещества вече така са създавани, че да бъдат елиминирани в организма на спортиста от самите контролни тестове. Имаше и смелостта да каже,че американските спортисти все по-трудно ще бъдат уличавани – смяташе, че феноменалната Марион Джоунс, например, която спечели пет медала в Сидни, три от които златни, ще бъде една от последните жертви. Спомена и друга голяма атлетка – Флорънс Грифит-Джойнър, която спечели в Сеул пет медала, но по-късно мистериозно почина само на 38 годишна възраст. Днешните спортисти, дори най-елитните измежду тях, също като Джеси, не са съвсем „човеци“ – но сега за бруталните магове-фармаколози. Изтръпвах всеки път, когато наричаха Фелпс „Водният Бог“ – защото се сещах за друг един „Бог“ – „Богът на колоезденето“ Армстронг, който се оказа един брутален измамник. Американците обаче яростно се стремят да бъдат единствените властелини в спорта - остава само по някакъв начин да изхвърлят и китайците от Игрите и ще постигнат целта си. Вече е забравен един от най-срамните скандали в световния спорт изобщо – когато, на Олимпиадата в Рио, американската женска щафета на 100 метра справедливо бе дисквалифицирана, но сетне санкцията беше отменена. Подобна „доминация“ обаче не смущава никого. Но пък и винаги ще има някой като плувецът Давид Попович, който предпочете да остане в родната си Румъния. Той е само на 19 години, същата вечер, когато спечели златния си медал, това направи и едно момиче на 17 години. Все по-ранната шампионска възраст обаче не изглежда съмнителна.
Церемонията на Откриването на моменти изглеждаше прекалено възторжена, дори за френския вкус. Така беше и когато представяха „отборът на бежанците“. Сякаш не си даваха сметка, че Европа вече е уморена от такива фалшиви жестове. Нещо повече, объркана е и направо сломена. Останала е без усета си за мяра и това е причината да бъде опедерастена дори „Тайната вечеря“ – но продължава да се самозаблуждава, че едно постно извинение ще погаси позора.
За една от предишните олимпиади бях писал, че и нашият отбор изглежда като съставен от бежанци – и то бежанци в собствената си страна, както, впрочем, се чувстват милиони хора у нас. Големият Разпад не подмина и спорта – и от сериозна сила ние се превърнахме в бедняците на световния спорт. Докарали сме се дотам, че седмици наред преживяваме мелодраматично 30-годишнината от „лятото на 94-а“, когато станахме четвърти на световното първенство по футбол. Това е един унизителен и инфантилен сериал, предназначен за безмозъчни хора. Катастрофата в спорта трябва да бъде някак компенсирана – с празни приказки, както сме свикнали. Българите трябваше да забравят, че на олимпиадата в Сеул/1988 година спечелихме 30 медала, от които 10 златни.
Няколко години по-късно, спортът ни изглеждаше окончателно загробен. И то от същите мизерници, които разсипаха всичко останало. Зловиждаше им се всичко читаво, което завариха – особено грамадата от медали в спорта, само момичетата на Нешка бяха спечелили около 300. И понеже устите им бяха мръсни, нарекоха шампионките „момичетата на Политбюро“. Така започнаха да управляват – главно със сквернословия. Такива си останаха и досега.
Загробиха спорта - и се заеха да строят стадиони с милионите на Европа в пусти села.
Тия могат да управляват само пустини.
