Някои телевизии услужливо се втренчиха в небивалицата - не намериха обаче време и място за скандала с украинската делегация, която не бе допусната от хора от „Възраждане“ да стигне до площадката на АЕЦ „Белене“. Украинците идвали, за да огледат двата реактора, закупени навремето за неосъществената ядрена централа - надявали се те да им бъдат подарени. Впрочем, по същото време в Белене щели да бъдат и хора от „Уестингхаус“ – компанията, избрана при съмнителни обстоятелства, да достави технологията за изграждането на Седми блок на АЕЦ „Козлодуй“. Според някои медии, те пък били придружени, за повече тежест, от чиновници от Държавния департамент на САЩ. Това е важната новина, но на някои кокорченето на Василев им е по-интересно. Дали няма да станем най-щедрите донори на Украйна, докато ние самите сме си едни просяци? И ще си останем такива, ако продължаваме да съобразяваме всичко по-важно с нечии чужди интереси, а понякога и с нечии унизителни капризи.

„Огледът“ на реакторите съвпадна с една друга щуротия, която обсеби цялото внимание на властите ни: това бе отказът на Гордана Силяновска, новоизбраният македонски президент, да използва официалното име на страната си, а да я нарича само Македония. И това е само началото. Трябва да очакваме в най-скоро време тя да прекръсти България на „Североизточна Македония“, като нищо, кой ще й попречи. Къде е сега френският президент Макрон, който мишкуваше като посредник между нас, щедрите глупаци, и скопяни – и, в крайна сметка, им даде кураж да изхвърлят на сметището Договора от 2017 година, за който се тръшкахме толкова екзалтирано. Да не забравяме и Урсула, която даде допълнителна смелост на скопяни, когато призна „езика“ им. В справката за България в Уикипедия трябва да се добави една кратка бележка: „Това е държавата, която най-лесно може да бъде излъгана“.

Съвсем между другото започна и кампанията за изборите на 9 юни. Тя си е пълно мъртвило – очаквано Народа пет пари не дава за нея, но видимо пасивни са дори и самите участници в изборите. Цяло чудо е откъде намират енергия анализаторите, за да съчиняват конструкциите си и сетне сами да ги опровергават. Отново ставаме свидетели на нелепо словесно прахосничество от тяхна страна. И това е неизбежно при липсата дори на една свястна идея, която да се открои сред партийния бъбреж – отблъскващ заради своята вялост и несмисленост. Истински героизъм е да умуваш върху нищото, но анализаторите приемат и този риск.

Повечето от тях поддържат познатата лакърдия за „Сглобката“- кой и срещу какво ще кандиса отново да се съеши с толкова отвратителните си политически опоненти. Съешването е единствената тема напоследък, макар в нея да не може да се открие нищо любопитно или остроумно, а отгоре на всичко тя е лишена и от всякакъв сексапил.

„Сглобката“ се превърна в метафора на шарлатаниите, в които ни въвлякоха кирчовци. Тя вече се схваща като изражение на окончателният разрив на политиката с гласоподавателите. Политиката се затвори в този курник - по-справедливо ще бъде така да наричаме „Сглобката“. Хората са без значение за нея, тя не достига до тях – освен в най-примитивните си форми. „Сглобката“ им каза „Чупката!“ - и толкова. Изглежда, че и хората достигнаха до своя предел на непоносимост към политиката.

„Сглобката“ бе израз на крайното отчуждение от истинската политика и вътре в Политическата Секта. Вече дори и противоборствата между различните субекти са притворни – и те не го крият. Това изобщо не са истински идеологически вражди, а калтащини на лична основа, при това лишени от всякакво въображение. Сговорчиви са единствено за всевъзможни предателства. Не виждаме едри идеи, които да ги предизвикат към сериозни сблъсъци.

Крайните критици могат да оприличат „Сглобката“ на глутница, която се самоизяжда, понякога дори без да стане ясна причината за това. И

Доскоро в изборните кампании Миналото старателно бе използвано – главно като присъда или алиби. С него бе злоупотребявано неизменно през всичките години на злощастния Преход. Текущите престъпления, някои от които несравними с аферите от предишни години, бяха замазвани с измислици, а много по-често и с откровени лъжи за Миналото. От друга страна, крупни престъпления от 90-те години на миналия век, като например Криминалната Приватизация, бяха някак прикрити и дори оправдани. Народната енергия ловко бе дирижирана – и площадите се деряха срещу кабинета на Орешарски, примерно, но не и срещу Костовата приватизация – а тя обедни по неописуем начин държавата.

Сега вече окончателно спряха да ругаят „комунягите“ – а то не е и прилично, след като някои от най-активните късни/фалшиви „антикомунисти“ произхождат от червени фамилии. Тъкмо те успяха да наложат един фатален трафик и, в края на краищата, да натъпчат главите на поне две поколения с лъжи за Миналото. Тази ловкост не може да им се отрече. А пък и медийни келеши, готови да ги обслужват, винаги ще се намерят. Липсваха им големи идеи, но пък в замяна на това усърдно произвеждаха големи лъжи. „Антикомунистите“ сложиха началото на газовата ни зависимост от Русия, но приписаха това на Виденов. Да не говорим за продажбата на „Нефтохим“ и всички останали далавери.

Плевнелиев, като измършавяла хрътка, дебне Радев за всяка негова дума – но тъкмо той, а не Радев, е изтърсак на правоверно комунистическо семейство. Навремето Чърчил беше казал: „Всеки може да смени боята. Истинското умение се състои в обратното пребоядисване“. Тия са готови на всичко – при определени обстоятелства като нищо биха се пребоядисали. Късният български антикомунизъм е песен, пята от пиян слепец. Той се превърна в поприще и на хора с раздвоено съзнание. Ако не беше „Промяната“ от ноември 1989 година, която отприщи анархията на Прехода, от тях щяха да се пръкнат свирепи надзиратели. Някой ден трябва да се изследва фалшивия антикомунистически сомнамбулизъм.

Фалшификациите на Миналото стават все по-невъздържани и безскрупулни. За малко да отмъкнат и националния ни празник. Прави са онези истински страдалци, като Илия Минев, които казваха, че по-отвратително нещо от комунизма е само късният антикомунизъм. И тъй, постепенно нагласиха Миналото по собствените си мерки и нужди. Превзеха и училището/образованието и оставиха там най-зловещият си отпечатък: днешните млади са с увредено чувство за идентичност. И изобщо са лишени от способността да различават Истината от Лъжата. Те дори няма да обърнат внимание на елегантното предупреждение на един автор: „Лъжите са като хлебарките – видиш ли една, значи има и други“.

Наредбата на Европейската комисия от септември 2023 година за „свободно“ отглежданите кокошки, която цитирах в предишната си дописка, не събуди възмущението, което очаквах. А дори само един неин член – този за грижата за умствените възможности на кокошките - би трябвало да вбеси публиката и тя да напълни площадите. Изглежда, че и съпротивителните сили на Народа са закърнели, за провидческите да не говорим. Другото обяснение е, че той гледа на въпросната наредба и на други, подобни на нея, като на някаква неуместна чиновническа шега. Брюкселските големци обаче никак не се шегуват, те казват в прав текст, че кокошките са еднакво важни, ако не и по-важни от хората. Кога ще дойде времето, когато един нормален българин ще бъде преглеждан задължително поне два пъти годишно от лекар. Или ще се полагат специални грижи за „физическите, умствените и поведенческите му възможности“. Ще ни баламосват с кокошки – всякакви, докато забравим, че Животът е нещо далеч по-сложно и красиво от една брюкселска директива. Или, както гласи една китайска мъдрост, „когато на човек му се присъни, че е пеперуда, всъщност може би е пеперуда, на която й се присънва, че е човек“.

Има от какво да се плашим.