Карлсън и нашите храбреци
 
Интересен ми беше Карлсън. С Путин винаги ще се намери някой да се занимава, той има достатъчно могъщи противници у нас особено напористи саразни медийни пеперуди, ренегати/посткомунистически копелдаци, нискочели тарикати, които оставиха съвсем без душа „дясното“, всякакви други екземпляри – майстори на политическото курваруване. Да си се оправят.
Карлсън си свърши работата. За по-младите читатели на „Уикенд“ трябва да поясня, че имах шанса да направя някои, ако не и повечето от най-знаменитите интервюта на последните близо петдесетина години. Този занаят ми е ясен, макар че човек все може да открие нещо ново за него. Сега интервюта прави всяка силиконова цица. Разговорния жанр го изтърбушиха всякакви случайници, най-вече тия с гръбнаците от желе. И някои от тях също измрънкаха нещо срещу интервюто на Карлсън. Българското отричане е нещо садистично.
През последните години журналистическата „колегия“ постепенно бе превърната в някаква безволева пасмина. И тя тъй и не посмя дори да изскимти, когато репортерите ги възвеличиха като „мисирки“ - а на тях това май дори им хареса, някак приласкани се почувстваха. Само малцина от занаята още не са се предали, около петдесетина души - „Ротата на смъртниците - все още не успяват да ги подчинят или поне да им запушат устите и сетне да ги отведат нанякъде. Но и това ще се случи, неизбежно е.
И тогава ще започне новата ера – на малеби журналистиката.
Карлсън направи добро интервю. Според една рошава гарга, която се самообгрижва от години за медиен експерт, това не било „журналистика“. Разбира се, че не е – за гаргата журналистика е Памперсът, който трябва да почиства вечно засрания задник на Властта.
Когато застанеш срещу човек като Путин, трябва да си наясно, че той знае всичко за теб. И номерът е ти да научиш нещо ново за него и то по възможно най-ненатрапчив начин, а не да се охрабряваш комично – тогава интервю няма да има, най-много да те изхвърлят през някоя от кулите на Кремъл. Впрочем, Путин подметна по някое време, че Карлсън е кандидатствал за ЦРУ, но не го приели. „Трябва да благодарите на Бог, че не са ви завели там“ – добави Путин.
След интервюто, Карлсън призна, че от три години се опитвал да го направи, но – цитат - „усилията му са били осуетявани от американските разузнавателни служби, които шпионирали текстовите му съобщения и ги предоставяли на "Ню Йорк таймс", провокирайки по този начин руските власти да отменят интервюто“. Ето такива игрички са се въртели около Карлсън.
Той се справи много добре. Още с първия си въпрос получи известно предимство – усъмни се в едно по-раншно твърдение на Путин, той пък очевидно се подразни и не скри това: „Ток шоу ли ще правим или сериозен разговор“. И сетне се потопи в един продължителен монолог. Карлсън пък разумно отстъпи инициативата.
Едно отклонение, мисля, че е любопитно. Едно от най-знаменитите ми интервюта е това със съветския/украински академик Амосов. То бе излъчено на 25 декември 1988 година, почти година преди „Промяната“ и имаше такъв ефект, че донякъде изми десетилетния срам на държавната телевизия, която подгъзуваща сляпо/предано на Комунистическата партия. Тогава Амосов обруга един от свещените скрижали на марксизма/ленинизма – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, направо го съсече като със сатър. А вестниците „Правда“ и „Работническо дело“, органите на КПСС и БКП, все още излизаха под този девиз, „Империята на Злото“ изглеждаше непокътната. Това си беше истинско покушение – то е все едно някой днес да отиде и да изчегърка надписа „Съединението прави силата“ от фасадата на Народното събрание, и дори това е нищо в сравнение с отричането на онзи свещен лозунг.
Не очаквах такъв отговор – независимо от по-късните подозрения, че сме се наговорили с Амосов. По едно време му казах, че съм гледал филм за него по съветската телевизия и съм мярнал някакъв лозунг в кабинета му.
„В моя кабинет няма лозунги“ – отвърна Амосов.
„Или може би е бил в кабинета на някой от подчинените ви?“ – продължих да настоявам.
„Мисля, че и там няма“ – рече Амосов.
„Няма ли някъде в института ви?“
„Е, може да е висял в някоя зала“ – взе да се ядосва академикът.
Този диалог изглежда напълно безопасен, но ще видите докъде доведе той.
Тогава попитах: „Кой от популярните лозунги е бил най-неприемлив за вас?“ – и бомбата гръмна.
Отговорът на Амосов: „Мисля, че най-неприемлив лозунг за мен беше - „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Тъй като митът, че именно на пролетариата са свойствени всички високи морални качества не се потвърди в практиката“.
Готово. Случи се.
Но, още след първия му отговор, интуицията ме поведе и знаех, че ще стигнем до нещо скандално. То така и стана – невиждана медийна бомба в целия Източен блок, без никакво преувеличение.
Много по-късно си дадох сметка, защо съм упорствал с въпросите за лозунгите. Амосов първи ги беше споменал – пак напълно безобидно.
В отговор на въпроса ми „Кои бяха лъжемитовете, които нанесоха най-много вреда на вашето общество?“, той казва: „Най-големият лъжлив мит това бе мита за неограничената възпитаемост на човека. Че извършвайки революцията и след изменението на общественото устройство, след като с лозунги окичим стените, всички бързичко ще станат добри. Ето това е най-главният мит“.
Думите му - „След като с лозунги окичим стените “ – са ме накарали да дръпна дявола за езика…
Когато Путин поиска в 30 секунди да поясни историята на Русия и Украйна, Карлсън инстинктивно разбра, че това ще отнеме далеч повече време, със сигурност е преценил и ползата от предстоящата продължителна разходка из Историята. Затова и рядко прекъсваше събеседника си – но с въпроси, които бяха достатъчно предизвикателни.
Например: „Не е скучно/това, което казвате, просто не съм сигурен колко е уместно“; „Защо не доказахте през първите си 22 години като президент, че Украйна не е истинска държава“; „Казахте ли на Виктор Орбан, че може да получи част от Украйна?; „Как можете да унищожите една идеология в държава, която не контролирате?“/за денацификацията.
И още: „Как може лидерът на държава, която убива, да е християнин, как съгласувате това със себе си?“ – един въпрос с остротата на кинжал.
„Остави го да сбърка“ – така казвам за такива случаи, - остави го сам да се удави в монолога, обсебеният от словохотливостта си ще допусне някакви грешки, това е неизбежно. Така вероятно се е получило и при някои факти, които Путин поднесе.
Но Карлсън нямаше и друг избор. Само нашите тахтаби си представят, как яростно прекъсват и опровергават Путин, дори някой обръща масата върху него – така излиза от коментарите им сега. И настояват да им повярваме, макар че сме свидетели, как тиквеници от различен калибър непрекъснато минават на конвейер през телевизиите ни, съвсем необезпокоявани, а въпросните храбреци винаги са готови с памперсите.
В нашия занаят трябва непрекъснато да си казваш, че работиш за Времето, че си чирак на Паметта.
Карлсън това и направи: остави руският цар да говори. За добронамерения, но и разсъдлив „обикновен“ зрител сигурно е било интересно да научи, какво е отношението му към Ленин; към разпадането на Съветския съюз, което, всъщност е инициирано от руското ръководство – Путин призна, че не разбира, какво го е мотивирало тогава, освен вярата, че цивилизованият Запад ще приеме това като покана за сътрудничество и асоцииране. И още: за обещанието, че НАТО няма да се разширява на Изток, но въпреки това име пет вълни на разширяване; за предложението САЩ, Русия и Европа да създадат съвместно система за противоракетна отбрана. И, най-вече, как излъгаха, с услугите на Горбачов, Съветската империя. Впрочем, Путин не спомена името на Горбачов – но беше ясно, кого има предвид.
Имам едно забележително, по собствените му признания, интервю с Горбачов. Продължават да го гледат в Мрежата – и продължават да го ругаят. Интересно е да се анализира отношението на нашата публика към двете интервюта – с Путин и с Горбачов. Но тахтабите няма да имат куража да го направят.
От тези над 150 милиона души, които са проследили интервюто на Карлсън, никой, който е с целия си, не е очаквал той да се надругава с Путин - освен нашите перушани. Те са си такива: опикано врабче се ежи срещу пастта на крокодил.
Странно е, че авторитетна медия като Би Би Си твърди, че интервюто на Карлсън било „удобно“. То никак не беше удобно, включително и за англичаните, особено след припомнянето, че Борис Джонсън е настоявал украинците да не преговарят и кланицата да продължава. И той като Тони Блеър, късният миротворец.
Ами, ролята на гарантите на Минските споразумения – тя е не по-малко позорна.
Впрочем, в нашите разправии с Македония, гарант за коректно отношение на скопяни към историческите факти е френският президент Макрон. Той обаче отдавна е забравил това си задължение.
Трябва да се гледат пределно внимателно подобни интервюта - понякога те се превръщат във Вестители на Съдбата.
Такова провиждане имаше в интервюто ми с Ванче Михайлов - то си остана първо и единствено, взето е на 23 май 1990 година в Рим и е излъчено във „Всяка неделя“ на 24 юни и на 1 юли същата година.
Думи на Ванче:
К.К.: Доволен ли сте от това, което постигнахте?
В.М.: Щом в Македония българщината, българското не царува, бих казал, че не ми се спи като помисля по това. Толкова жертви, България три войни води и пр., и пр., и дотам дойдоха работите, че да не можеш сега в Скопие ти да кажеш, че си българин свободно…“.
Ванче ни каза това още през 1990 година – 32 години преди да ни натирят от Македония окончателно. Но кой да го чуе. Нашите глухари направиха друго – затичаха се първи да признаят Македония.
Първите ни хора отказаха да чуят предупрежденията на Ванче за коварството на скопяни – в най-важните моменти ушите на властниците ни все се оказват непочистени.
Българската публика, в голямата си част, е трезвомислеща – за нея е изключително важно да научи, какво предлага Бъдещето, според Путин.
Той е обсебен обаче повече от въпроса „Откъде дойде Украйна?“/това са негови думи. Това малко интересува Запада. Но ясен отговор на въпроса, накъде се е запътила Украйна, също липсва. Путин само уточни, че войната е започнала в 2014 година.
Нито един факт от интервюто, отнасящ се до наши дни, не може да бъде лесно опроверган.
Злото е съвсем отделен въпрос - някой го е продуцирал преди години, удобно и изгодно за себе си, така поне се е надявал.
Но Злото си е зло - то няма оправдание, а много често има и няколко бащи.


Тагове: Кеворк Кеворкян, Карлсън, Путин, "дясното", интервюто, колегия, мисирки, "Ротата на смъртниците", малеби журналистиката, памперс, ЦРУ, "Ню Йорк таймс", Амосов, Украйна, Орбан, "Остави го да сбърка", Паметта, Ленин, НАТО, Горбачов, Би Би Си, паст, крокодил, Борис Джонсън, Тони Блеър, Македония, Макрон, Вестители на Съдбата, Ванче Михайлов, Бъдещето, Злото

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2024 Всички права запазени.