Френи и Гяуров. Спомен по снимка
Фейсбук, 23 ноември 2022 г.

Ровех във фотоархива на „Всяка неделя“ – и попаднах на Мирела Френи.
И споменът, а и гневът ми взеха да се разплитат.

Сетих се, как Мирела Френи – съпруга на Гяуров и също несъмнено световна знаменитост – се разплака в студиото ми през есента на 2004 година.
Седмици преди това великият ни бас беше починал и Френи прегази гордостта си, за да покаже, колко нечувствителни са управниците ни.
Това сигурно й е коствало много усилия, но тя все пак го направи.
Тия типове дори за Гяуров нямаха време.

Тогава Симеон се къдреше в Министерския съвет, но и той, европеецът с потури, не се беше сетил да каже две думи на вдовицата на Гяуров.
А това, всъщност, щеше да бъде знак на уважение към Историята, която на думи всички почитат, пък и всички гледат да се отъркат в нея.
Потурнаци нещастни.

Обаче всяко днешно нищожество ги кара да тичкат, да се снимат с него и пр.
Не знаех какво да кажа на Мирела Френи, мълчах и се чудех, как с такива свирепи комплексари изобщо ще оцелее културата ни.

Разбирам, че днешните никаквици искат да лъснат най-отпред.
Обаче, все пак, във всичко трябва да има някаква мярка.

Един-единствен патент трябва да ни бъде признат:
че у нас всеки новодошъл е по-велик от предходниците си, че, всъщност, той е единствено великият.

Ние сме нацията, която се сеща за първите си хора, едва когато ги види в ковчега.
И мнозина се чувстват по-добре от тази гледка.
Отиват си едро скроените хора, а от това сякаш изпитваме някакво облекчение – понеже вече няма да чувстваме укора им.

Никакви хора покоряват публиката.
А истинските духовни величия - някои от тях бяха и световно значими - набързо бяха зачеркнати от общата ни памет.

Френи обожаваше Николай, а той беше величествен във всяко отношение – и вероятно, покрай него, си е мислела възможно най-доброто за българите.
Сигурен съм, че Гяуров не й беше казал нищо осъдително за българския манталитет, за нищо на света не би го направил.

Но това също е една от особеностите на Сляпата Българска Игра със Съдбата: правим се, че не забелязваме накъде сме се запътили – към Нищото.
Почти не останаха хора, които да имат куража да говорят за пропаданията ни.

Имаше една песничка, в която се пееше така: „Трябва да събереш мъката и да я оставиш на тротоара, за да я прибере боклукчията“ – и ние на това разчитаме.

Ако бяхме по-свестни, щяхме да се надяваме Господ да събере мъката ни и да ни отърве от нея.
Няма да се случи.

Накрая боклукът, който ни засипва от сутрин до вчера, ще ни остави без всякаква самоличност.

/фрагменти от дописката „Сатър“/
***
Уважаеми приятели, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и пр., които използват името ми или мои фотоси, нямат нищо общо с мен.
***



Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2023 Всички права запазени.